![]() |
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]()
|
Обзалагам се, че повечето от вас, когато са видяли заглавието, са се зачудили: Кой е пък тоя Франсис Вебер? Защо не съм го чувал/а досега? И какво толкова е направил, че да заслужи цяла статия в това чудесно, прекрасно, великолепно, несравнимо (ъ-ъ-ъ, добре де, поувлякох се малко) интернет-списание? Отговарям веднага: Франсис Вебер е може би най-популярният френски комедиен сценарист и режисьор. Със сигурност сте гледали някой негов филм и сте се смяли от сърце, без изобщо да подозирате кой стои зад всичко това. Комедиите му имат такъв успех, че почти всички са били римейкнати от Холивуд (макар че за съжаление при това са загубили доста от качествата си). Затова ако нещо от написаното тук ви звучи адски познато, но нямате спомен да сте гледали филма, значи вероятно сте попадали на американската му версия. Най-голямата заслуга на Вебер е, че преоткрива за киното Чаплиновия "малък човек", като го осъвременява и го прави по-близък до нас. В неговите филми той неизменно носи името Франсоа Пиньон (с леката вариация Франсоа Перен, когато авторът е решил, че образът се различава доловимо от неговата представа за Пиньон). Пиньон/Перен винаги ни се представя като един незначителен човечец, попаднал в абсурдна ситуация. Той е наивен, добронамерен и непохватен, и предизвиква както смях, така и съжаление, но преди всичко – симпатия. В някои от филмите Пиньон/Перен влиза в неволна комбина със своя антипод – нахакан грубиян, който се нарича Кампана или Люка. Отношенията между двамата в началото винаги са хладни, но постепенно те се сближават и откриват, че всъщност не са толкова различни. Смята се, че Вебер има голям принос за въвеждането във френското кино на този стил, който американците наричат "buddy movie". Но кой всъщност е Франсис Вебер?
Бъдещият майстор на комедията се ражда на 28 юли 1937 г. в градчето Нюили-сюр-Сен край Париж. Отначало възнамерява да стане лекар, после – юрист, а накрая се насочва към журналистиката. Започва своята кариера като писател по време на военната си служба, когато сътрудничи на BLED, издание на Алжирската армия. След уволнението си работи като репортер в радио Люксембург, а по-късно започва да пише сценарии за телевизионната поредица "L'Agence Interim". През 1968-ма отбелязва първия си успех с пиесата "L'Enlevement" ("Отвличането"), която се играе в парижките театри в продължение на осем месеца. Втората му пиеса "Le Contract" ("Договорът") също е приета много добре и привлича към него вниманието на киното. Вебер е нает да пише сценарии за големия екран. Първият му филм, "Appelez-moi Mathilde" ("Наричайте ме Матилда") от 1969-та, е абсолютен провал. Вероятно това е причината през следващите няколко години Вебер да работи само в сътрудничество с други автори. През 1971-ва постига първи умерен успех като съсценарист на "Il Etait une Fois un Flic" ("Имало едно време едно ченге"). Този филм всъщност трудно би могъл да се нарече комедия, по-скоро екшън с комедиен уклон. И макар че вероятно за времето си е бил интересен, днес звучи твърде клиширано: едно ченге приема чужда самоличност, за да проникне в обкръжението на крупен наркотърговец. Обаче за прикритието си има нужда от фалшиво семейство. Изведнъж се оказва, че за един ерген съвсем не е лесно да се справя с жена и деветгодишен хлапак. Резултатът е общо взето приятен за гледане филм, но нищо впечатляващо.
Много по-голям успех печели появилата се на следващата година комедия "Le Grand Blond avec une Chaussure Noire" ("Високият рус мъж с черната обувка"). Тя разказва за обикновения цигулар Франсоа Перен (Пиер Ришар), който става неволна пионка в игра на надмощие между шефовете на френските тайни служби. Полковник Тулуз решава да "подхлъзне" своя свръхамбициозен заместник Милан, като го накара да мисли един съвсем случаен човек за суперагент. Жертвата се оказва Перен, който изобщо не подозира, че е подложен на зорко наблюдение и е щателно проучван от цял куп специалисти, които се мъчат да разкрият какво точно знае. А липсата на резултати все повече убеждава Милан, че си има работа с истински професионалист. Популярността на филма е толкова голяма, че довежда до създаването на продължение две години по-късно – "Le Retour du Grand Blond" ("Завръщането на високия рус мъж"), където Вебер отново е съсценарист. Но което е по-важно, този филм го среща с Пиер Ришар, който бързо се превръща в любимия му актьор и ще участва в почти всички негови филми през следващите 15 години. През 1973-та излизат два филма по сценарии на Вебер. "La Valise" ("Куфарът") е новото му сътрудничество с Жорж Лотнер, с когото са правили "Имало едно време едно ченге". Изпълнителите на главните роли са същите, а и постигнатият успех е кажи-речи еднакъв.
По-голямо внимание заслужава вторият филм – "L'Emmerdeur" ("Досадникът"). Тук Вебер най-после се осмелява да опита пак самостоятелен сценарий. Всъщност това е адаптация на старата му пиеса "Договорът". Наемният убиец Ралф Милан (Лино Вентура) трябва да ликвидира важен свидетел. Планът му е да го застреля от прозореца на хотелска стая, намираща се точно срещу съда. Обаче възниква неочаквана спънка в лицето на неговия съсед Франсоа Пиньон (Жак Брел). Пиньон е изпаднал в депресия, след като жена му го е напуснала, и възнамерява да сложи край на живота си – като при това вдигне колкото се може повече шум. А последното нещо, което би желал убиецът, е някой да привлече вниманието към него. Така че злочестият Милан е принуден да влезе в ролята на бавачка на досадния си съсед и да изпълнява безропотно всичките му прищевки, само и само да не провали задачата. Филмът се получава доста добър, но не точно това, което Вебер очаква. Най-сериозното разочарование е представянето на Жак Брел, който всъщност изобщо не е актьор, а популярен по онова време естраден певец. В едно неотдавнашно интервю Вебер споделя, че би желал да направи римейк на филма – но дали и кога ще стане това можем само да гадаем. Все пак отзивите на публика и критици са ласкави. Дори нещо повече – с този филм Вебер привлича вниманието на Холивуд. Застаряващата легенда Уилям Уайлър се наема да направи американска версия и резултатът е известният "Buddy Buddy" с Джак Лемън и Уолтър Матау. (Впрочем, Вебер не е никак доволен и от тази екранизация.) През следващите година-две Франсис Вебер решава да си "даде почивка" от комедиите и експериментира в областта на криминалетата и драмите, което му носи променлив успех. Но през 1976-та се завръща към комедийния жанр – и то с два филма наведнъж. "On aura tout vu" го събира отново с Пиер Ришар. Тук Ришар играе ролята на Франсоа – фотограф, който иска да се занимава с кино и заедно с един свой приятел е написал сценарий за филм. За съжаление единственият човек, който проявява интерес към сценария, е продуцент на порнофилми. Като вижда, че няма друга възможност, Франсоа подписва договор с него. Естествено, сценарият бива изопачен до неузнаваемост, а Франсоа се чуди как да скрие от съавтора си какво е направил. Макар в този филм да има добри моменти, той така и не се възползва изцяло от огромния комедиен потенциал на сюжета. Резултатът е една доста посредствена комедия.
Обаче другият филм от същата година има зашеметяващ успех. "Le Jouet" ("Играчката") е първият режисьорски опит на Вебер и той се справя блестящо! Получава се една чудесна комедия – много смешна, малко тъжна и дълбоко затрогваща, съвсем в стила на гениалния Чаплин. Сюжетът се върти около журналиста Франсоа Пиньон (отново Пиер Ришар), стоял твърде дълго без работа. Най-после щастието му се усмихва и той е назначен във вестника на тираничния магнат Рамбал-Коше (великолепна роля на Мишел Буке), който има навика да уволнява служителите си за всякакви дреболии – например защото имат бради или пък ръцете им са влажни. Ала радостта му се оказва кратка. Още в първия си работен ден бедният Пиньон е "купен" от невръстното синче на шефа, на което са позволили да си избере нова играчка. От страх да не загуби новата си работа, той се съгласява да участва в този фарс. Подложен на всякакви издевателства от малкото чудовище, той постепенно започва да разбира, че всъщност зад тази маска се крие едно много нещастно дете. Но това, което наистина го шокира, е, че самият той като играчка на хлапето разполага с много по-голяма свобода на думите и делата си, отколкото като "свободен" човек. Следващият сценарий на Вебер е по пиесата на Жан Поаре "La Cage aux Folles" ("Клетка за луди"). Филмът, излязъл през 1978-ма, засяга особено щекотливата по онова време тема за хомосексуализма. Ренато (Уго Тоняци) е съдържател на гей-клуб, а неговата "половинка" Албен (Мишел Серо) – звездата в него. Изведнъж Ренато е сюрпризиран с новината, че синът му Лоран (плод на случайно "кривване от пътя") ще се жени. Само че има един проблем – избраницата е дъщеря на политик с твърде закостенели виждания, който ще провали брака, ако разбере с какво се занимава таткото на младоженеца. Затова Ренато трябва да се престори на обикновен мъж, за да се хареса на тъста. Истинският проблем обаче е капризният Албен, който настоява да присъства като "чичо" на Лоран, но представа си няма как да се държи по мъжки. Филмът е доста успешен, за разлика от продължението си "La Cage aux Folles II", излязло две години по-късно, което може да се опише в най-добрия случай като "глуповато". В него Ренато и Албен неволно се забъркват в шпионска история и трябва да се спасяват от преследващите ги убийци. (Има дори трета част, но Вебер няма никакво отношение към нея.) Междувременно през 1979-та излиза не особено успешният "Coup de Tete" ("Удар с глава"), в който отново се подвизава Франсоа Перен, изигран тук от актьора Патрик Девер.
През 1981 се появява вторият режисьорски филм на Вебер "La Chevre" ("Неудачникът", известен у нас също и под английското си заглавие "Чукай на дърво"). Той предизвиква истински фурор сред зрителите и до ден днешен си остава може би най-популярният му филм. В тази убийствено смешна комедия Пиер Ришар играе ролята на счетоводителя Франсоа Перен, който е невероятен карък. Всеки ден го връхлитат купища неприятности, но той толкова е свикнал с тях, че ги приема за нещо нормално. Обаче животът му се променя, щом дъщерята на неговия шеф внезапно изчезва в Мексико. Издирването не дава резултати. Тогава психологът на компанията излиза с оригинална идея: момичето е било известно на всички с лошия си късмет, значи може би трябва да пратят да я търси някой като нея – някой пълен неудачник, който би се справил там, където обикновените хора се провалят. Естествено, изборът пада върху Перен, който заминава заедно с детектива Кампана (Жерар Депардийо) да търси изчезналото момиче. Тандемът Ришар-Депардийо е невероятен. От една страна имаме наивния и простодушен Перен, който дори не подозира своята уникалност, а от друга – обръгналия на всичко Кампана, който в началото се отнася към идеята (и към самия Перен) с презрителен скептицизъм, но под натиска на фактите постепенно променя мнението си и дори започва да се плаши, че лошият късмет може да е заразен. Резултатът е смях до побъркване.
След този грандиозен успех съвсем естествено е Ришар и Депардийо да се съберат отново за следващия филм на Вебер "Les Comperes" ("Бащите"), излязъл през 1983-та. В него 16-годишният Тристан бяга от къщи. Разтревожената му майка Кристин няма доверие на полицията, затова решава да прати стария си приятел Люка (Жерар Депардийо) да го търси, като го лъже, че Тристан е негов син. Въпреки това Люка не проявява особено желание да издирва хлапака, затова Кристин прилага същия номер и на друг свой отдавнашен познат – Франсоа Пиньон (Пиер Ришар). Само че неочаквано и двамата се втурват да търсят момчето, като всеки от тях си мисли, че именно той е баща му. Макар и не толкова безумно смешен като "Неудачникът", този филм е достоен негов последовател. Ришар и Депардийо отново се вписват чудесно в ролите на "нежната душа" и "грубиянът", които отначало не си допадат особено, но постепенно разбират, че си приличат много повече, отколкото биха искали да признаят. През 1985-та по екраните излиза комедията с Жан-Пол Белмондо "Hold-Up" ("Обирът"), където Вебер е само съсценарист. Филмът обаче не впечатлява с нищо – обикновена екшън-комедия без особени претенции, очевиден опит за подражаване на американския стил.
Година по-късно, през 1986-та, за радост на публиката се появява трети филм с тандема Ришар-Депардийо – "Les Fugitifs" ("Бегълците"). Тук Франсоа Пиньон (Пиер Ришар) е отчаян баща на болно момиченце, който, притиснат от немотията, решава да извърши банков обир. Естествено, оплесква всичко, а като капак взетият от него заложник се оказва престъпникът Люка (Жерар Депардийо), който същата сутрин е бил освободен от затвора, където е лежал точно за обир на банка. Полицията си мисли, че Люка е бандитът, а Пиньон – заложникът, така че и двамата са принудени да бягат. А малката дъщеричка на Пиньон съвсем неочаквано се привързва към грубоватия бандит и размеква закоравялото му сърце. Филмът е толкова успешен, че Вебер е нает от Холивуд да режисира американската версия. Тя излиза три години по-късно под заглавието "Three Fugitives", но бледнее в сравнение с оригинала и макар че е приета благосклонно, не печели голямо признание. Вебер прави нов опит да покори американската публика през 1992-ра с комедията "Out on a Limb", но резултатът е направо трагичен. Впрочем, това е първият и единствен път, когато Вебер режисира чужд сценарий. Поредицата му от не особено успешни филми продължава през 1994-та, като съсценарист в непретенциозната френско-американска комедия "My Father the Hero" ("Баща ми е върхът") с Жерар Депардийо.
В средата на 90-те Франсис Вебер вече се е отегчил от опитите си за пробив в Холивуд и решава да се завърне във френското кино. Първите му филми обаче очевидно страдат от "Холивудски комплекс" – изградени са по американски модел, твърде лековати и повърхностни. "Fantome avec chauffeur" ("Призрак с шофьор") от 1995-та е режисиран от популярния Жерар Ури, но успехът му е кажи-речи никакъв. Година по-късно излиза "Le Jaguar" ("Ягуарът"), този път под режисурата на самия Вебер. Филмът обаче е далеч от някогашната му класа. Това е една общо взето глуповата комедия, в която постоянният главен герой Франсоа Перен (изигран тук от Патрик Брюел) е дразнещ както никога. Малко екшън, малко мистика, тук-там някой спецефект – но като цяло нищо запомнящо се. Дори поддържащата роля на Жан Рено като Кампана не успява да извади филма от посредствеността, в която е затънал.
След това не особено успешно "ново начало" Вебер мъдро решава да смени посоката и да се върне към онова, което умее най-добре. Той адаптира за киното своята пиеса "Le Diner de Cons" ("Вечеря за глупаци"). Едноименният филм се появява през 1998-ма и печели огромно признание. Пиер Брошан (Тиери Лермит) и неговите приятели са си измислили оригинална форма на развлечение. Всяка седмица си организират вечеря, на която всеки от тях трябва да доведе по един глупак. После оставят "глупаците" да говорят на любимите си теми и скришом се забавляват, а след вечерята избират помежду си "победителя". Един ден Брошан попада на "истински шампион" – счетоводителя Франсоа Пиньон (Жак Вийере), чиято страст е да прави модели от кибритени клечки. За негово нещастие обаче предвкусваният триумф така и не се състоява – Брошан неочаквано си сецва кръста и е принуден да остане вкъщи, заедно със своя "глупак", който се е отзовал на поканата му. Заформя се шантава бъркотия и Брошан изведнъж се оказва безпомощна жертва в ръцете на развихрилия се Пиньон, който притежава дарбата да оплесква всичко, с което се захване, макар и воден от най-добри подбуди.
Вебер затвърждава растящия си успех със своя следващ филм "Le Placard" ("Шкафът"), преминал у нас в доста ограничен показ под заглавието "Как да се спасим от уволнение". В тази блестяща комедия Франсоа Пиньон (Даниел Отьой) е скромен служител във фабрика за каучукови изделия. Тих и незабележим, той естествено е първият, набелязан за уволнение, когато се налага съкращение на щата. Тогава на помощ му идва неговият нов съсед, който го подучва да се представи за гей, така че уволняването му да изглежда като дискриминация. Оттук нататък следва луда въртележка от безумно смешни ситуации – директорът изведнъж открива, че Пиньон може да бъде изключително ценен кадър за рекламната кампания, колегите му го използват, за да въртят номера на досадния ръб Феликс, а една хубава колежка упорито се опитва да докаже, че всичко това е мистификация. Абсолютно незаслужено пренебрегната от нашите киноразпространители, тази комедия решително си заслужава да се гледа, така че ако си я намерите под някакъв вид, не я пропускайте! За качествата на филма може да се съди и по огромното количество звезди в поддържащи роли – Тиери Лермит, Жерар Депардийо, Мишел Омон и Жан Рошфор.
През 2003-та излиза "Tais-toi!" ("Млъкни!", известен у нас също като "Руби и Куентин"). В него Вебер отново се връща към опитите си да направи американски тип екшън-комедия. Този път се справя значително по-успешно, най-вече заради експлозивния комизъм в дуото Жерар Депардийо – Жан Рено. Иначе сюжетът на филма не блести с нещо особено, даже се срещат някои доста глупави моменти, но зрителят просто няма време да се замисли върху тях, защото е твърде зает да се търкаля по земята от смях. В този филм Куентин (Жерар Депардийо) е умствено изостанал, който има досадния навик да плямпа непрестанно. Добродушно-наивните му дрънканици обаче са в състояние да извадят всекиго извън кожата. Полицията решава да се възползва от този негов "талант", за да накара Руби (Жан Рено) да излезе от ступора, в който е изпаднал след смъртта на любимата си, и да даде информация за убиеца й – известен гангстер. Обаче ненадейно двамата се оказват на свобода и нещата излизат извън контрол.
Последният засега филм на Вебер излезе тази година и се нарича "La Doublure" ("Дубльорът"). Тук отново се срещаме с Франсоа Пиньон (този път с лицето на актьора Гад Елмалех) – скромен пиколо, чийто живот се преобръща, когато случайно е уловен в кадър от папарак, снимащ известен бизнесмен с неговата любовница-топмодел. За да се спаси от разорителен развод, бизнесменът Левасьор (Даниел Отьой) лъже съпругата си, че всъщност жената на снимката е приятелка на Пиньон. След което е принуден да плати на пиколото и любовницата си Елена да живеят заедно и да се представят за двойка, докато подозренията на жена му отшумят. Това, естествено, води до безброй обърквания и комични ситуации. Филмът е доста забавен, макар че краят изглежда леко попретупан. Особено смешен е съквартирантът на Пиньон, който не може да си обясни как такъв мухльо е забърсал топмодел. Заслужава си да се отбележи и малката, но интригуваща роля на Мишел Омон като лекар, лекуван от своите пациенти.
|