|
|
        
|
Някои филми те оставят без дъх – и този е един от тях. На моменти спирах да дишам от учудване какво все пак е искал да изрази режисьорът с тази сцена, че да се е получило такова голямо нищо, но най-често се задъхвах от смях, макар да подозирам, че това едва ли е било желанието на създателите му. Но да започнем отначало – преди година прочетох едноименната книга на Кристофър Паолини и останах с добро впечатление като за книга, писана от 16-годишно момче, макар леко да недоумявах шумния комерсиален успех на произведението. Наскоро видях рекламата и реших, че при тази суша на качествени заглавия, едно сносно фентъзи би било приятно развлечение. Влязох в киносалона без големи очаквания, исках само час и половина откъсване от действителността и лека тръпка. Да си призная, тръпка имаше – при рекламите преди началото на филма, избрах си поне три филма за следващия месец. И после хубавото свърши, "Ерагон" започна. Започна с кратко обяснение на ситуацията, коренящо се в режисьорската липса на въображение и невъзможност да ни запознае по друг начин с предисторията на събитията. Кастинг режисьорките явно са си вършили набързо работата, защото екипът бе под всякаква критика, начело с главния герой, сладникаво изигран от Едуард Спилиърс (според мен; има го и като Спилийрс, но ми се вижда непроизносимо). Прекрасни актьори като Робърт Карлайл и Джон Малкович не приличаха на себе си (и в двата смисъла на думата), единствено Джеръми Айрънс успя да пресъздаде един сравнително пълнокръвен Бром и то, подозирам, въпреки режисьорската намеса. Фабулата – накъсана, диалогът – смехотворен, мотивацията на героите – объркана, действията им – още повече. Фангмайер сигурно е фен на "Шотланския боец", защото Сапфира излетя за пръв път с големината на орел, но посредством могъщи в силата светкавици, след десетина минутки се завърна наедряла с десетина тона и помъдряла с хиляди години. Което не й пречеше почти до края на филма да се "приземява" аварийно, я по корем, я по глава. Бунтовниците Варден бяха извадени от клип на Боб Марли, очаквах всеки момент да поздравят с "Уатс ап, ман?". Явните заемки от "Землемория" и "Властелинът на пръстените" във филма се набиваха на очи, за разлика от тези в книгата. Костюмите бяха толкова добре ушити, че съвременните стилисти би трябвало да се срамуват при вида на майсторството с иглата на техните колеги в подобни примитивни условия. А яйцето – ох, яйцето – съвършен овал от ярко синя пластмаса, кънтящ на... и аз не знам на какво.
Безспорно мнозина очакваха "Ерагон" с хъс и нетърпение. Книгата просто плачеше за филмиране – с много действие и умерен брой герои, чиито характери не създават голяма трудност за сценаристите. А съвременните технологии на кинематографията позволяват пресъздаването на магията и дракона. Откровено казано, останах разочарована. Въпреки ефектите, въпреки Джон Малкович и Джереми Айрънс. И знам защо – не толкова заради фабулата, колкото заради подхода на режисьора и сценаристите. Филмът е дебютен за Стифън Фангмайър като режисьор и за нещастие си проличава. Човекът може би има много опит с визуалните ефекти и е добър в тях – в професионалната му биография като специалист по визуални ефекти стоят много касови и силни филми като "Спасяването на редник Райън", "Господар и командир", "Скорост 2". Но като режисьор се издънва със страшна сила и липса на въображение. Дааа, дотолкова липсващо въображение, че ме накара да се зачудя защо всъщност харесах книгата. Защото филмът е едва ли не копие на "Властелинът на пръстените" – както природните сцени, така и визията на лошите ургали и убежището на Варден бяха почти едно към едно с представата на Питър Джаксън за Урук-хай и Ломидол. Лошото е, че сценарият е дотолкова изчистен от специфичните особености на книгата, че остава само това, което Паолини е заимствал от "Властелинът на пръстените" и "Землемория" – елфите, планинския град, звученето на някои от имената, магията, основана на истинските названия на всичко в природата, Сянката... Безкрайно разочароващо.
Филмът на моменти дори бе смешен и поради костюмите на Варден – вярно, че са изолирани от света, но това не значи, че трябва да носят костюми с мъниста и пайети като някакви туземци! Да не споменавам, че ризницата на Аря ме накара да се зачудя дали изковават такива с различни размери на чашките – от А до D – или са си просто женски стандартни ризници. Не знам какво да кажа за актьорската игра – чудя се как професионалисти като Малкович и Айрънс не се задавяха от елементарните и патетични реплики. Предполагам се дължи на факта, че повечето патос бе оставен за самия Ерагон, че и за драконката Сапфира. Тъжното е, че въпреки сладкото си личице, Едуард Спилиърс игра през цялото време с една тънка усмивчица, скрита в ъгълчето на устата му – особено неподходяща, когато умира наставника ти. Можеше и по-добре според мен. Що се отнася до второстепенните актьори – те почти не се забелязват във филма, дори битката накрая бе претупана и на моменти безлюдна, за да има ефирно време за Ерагон. Струва си да изгледате филма заради нея, ако сте любители на драконите. Според мен обаче този филм може да зарадва единствено детската аудитория, и то тази част от нея, която не е чела Толкин и Урсула Ле Гуин.
|
|||||||||||||||||||
Но да не прекалявам, не всичко във филма беше толкова зле. Имаше чудесни външни снимки и панорами, и един много сладък и правдоподобен малък синичък дракон. Всичко по него, от бебешкото пухче на главата, през смехотворния опит за ръмжене, до умиляващата непохватност, извиква усмивка на лицето ми. Седем минутки чисто удоволствие... и това е. Твърде недостатъчно, за да компенсира останалите час и нещо безмислици. А следва продължение.
Може би единственото нещо, което си заслужава в този филм, е Сапфира – ето това е драконът, който винаги съм искала да видя. Красив, могъщ и истински жив. Специалистите наистина са се постарали с нея – тя очарова от момента, в който започва да плете крака след излюпването си и поглежда от екрана с удивително сините си очи.