|
|
        
|
Върнър Виндж: Краят на дъгата
Върнър Виндж привлече вниманието на почитателите на твърдата фантастика с книгите “Огън в дълбината” (ИК "Пан") и “Дълбина в небето” (издадена на български в две части от “Лира Принт”). Книгите му бяха посрещнати отлично от почитателите на жанра и Виндж се превърна в един от особено харесваните писатели на твърда фантастика у нас. Сега ИК “Бард” представи на вниманието на българския читател романа му “Краят на дъгата”. Бързам да кажа: пред вас е една много различна книга. Казвам това, защото “Краят на дъгата” се оказа доста критикувана напоследък. Аз си имам свое обяснение за това. Виндж вдигна много високо летвата на очакванията на читателите си с предишните два романа, излизали на български, и може би това е причината тази книга да се възприема по-трудно. На първо място, книгата е твърде далеч от жанра и тематиката, с които Виндж спечели своята популярност, но това изобщо не означава, че е слаба. Напротив, романът е четивен, динамичен, забавен и много, много идеен. На второ място, трябва да кажа, че “Краят на дъгата” е посткиберпънк – жанр, произлязъл вследствие на развитието на киберпънка, който, също като предшественика си, се фокусира върху недалечното бъдеще и залага на дигиталните и информационните технологии, генното инженерство, биомодификации и прочие, но за разлика от него посткиберпънкът се фокусира върху запазването, съхранението и подобрението на условията на социалната среда.
Няколко думи за сюжета на романа. Две необикновени, но на пръв поглед нямащи никаква връзка помежду си събития в Третия свят хвърлят в ужас разузнавателните служби на Индоевропейския съюз – някой провежда полеви изпитания на оръжие за умствен контрол. Балансът на силите е в опасност, тъй като всички следи водят към Съединените щати. Службите на трите най-могъщи държави в Алианса – Европейската общност, Индия и Япония се обединяват, за да разнищят кой стои зад тази история. Но им е нужен необикновен специалист, който може да проникне в секретните научни лаборатории край Сан Диего. Някой външен, който да служи като бушон между американското разузнаване и тях, някой, който да вербува и събере екип, да проникне в лабораториите и на реално, и на виртуално ниво и да успее да изнесе от там каквото е намерил... Без самият той да прояви прекомерен интерес към това, което всъщност изнася. И така, ръководителите на оперативните звена успяват да издирят и да наемат една особа... Заекът. Какво обаче ще им донесе това? Случайно или не, виртуалният образ на наемника поразително напомня на Бъгс Бъни... Е, налага се да рискуват – човекът е с непоклатимата репутация на някой, който може да се справя с подобни проблеми. А екипът, който той наема? Възстановен от Алцхаймер и подмладен бивш поет? Посредствен ученик? Библиотекар? Бивш декан на университет? Дали са способни да се справят със задачата? Разбира се, че могат, особено ако не знаят за нея. Заекът е великолепен кукловод – блаженото неведение е великолепно мото. Но не е ли прекалено силен? И как ще реагират американските служби? Все пак, това е абсолютното оръжие за контрол върху масите. Борбата за него започва... Върнър Виндж изплита една причудлива паяжина на реалността на близкото бъдеще, която запленява със своя реализъм. Когато четях “Краят на дъгата”, дълго се питах защо романът се нарича така. Това всъщност е старчески дом край Сан Диего, който няма кой знае каква връзка с основния сюжет. И после намерих един много неочакван отговор.
Какво е краят на дъгата? Според легендата, там леприконите държат гърненцето си със злато. Ако човек успее да хване леприкон, той ще го заведе при края на дъгата и ще му даде златото... А друга легенда гласи, че леприконите са лукави, коварни, с отвратително чувство за хумор и владеят непонятни сили... И като се замисли човек, леприконът едва ли ще даде златото си драговолно, въпреки че е длъжен да го направи. Краят на дъгата е мястото, където се случват чудеса... Чудесни и страшни, там е мястото, където леприконът ще се опита да излъже, да изклинчи, да измами... и да се позабавлява, едновременно с това. В романа на Виндж аз открих един наистина необичаен “край на дъгата”. Целият свят, цялата земя, цялата планета – всяко кътче на човешката цивилизация – са краят на дъгата. Чудесата, които предлага съвременната технология, позволяват да общуваш с приятелите си сякаш са до теб. Компютрите са втъкани в дрехите ти, мониторите са контактните лещи, които поставяш в очите си... Всичко, което виждаш през тях, ще има своя уникална графична текстура, сякаш реалността е кукла, на която можеш да намъкнеш дрехи по свой избор. Всеки може. И така се раждат стотици и хиляди реалности, съществуващи паралелно, една върху друга, една в друга, една около друга, реалности, които могат да бъдат споделени с приятели, които да БЪДАТ... твоят сайт, твоят чатрум, твоят форум... Реалността и виртуалността – истинският живот и приказката – сякаш се размиват една в друга. И вездесъщият леприкон, който се забавлява насред всичко това, размахвайки уши и гризкайки нарисуван морков, поглежда дяволито и пита с изпълнен с привидно отегчение глас “К’во става, шефе?”...
Виндж ме очарова не само с невероятната игра на реалности, но и с умението си да вниква в същността на съвременната фенщина. В книгата му почитателите на даден автор, филм или произведение са наричани “кръгове на вярващи”, сякаш авторът сравнява обекта на тяхното фанатично обожание – независимо дали е вманиачаване по определен писател или по манга-сериал – с религия. Самият Виндж говори за вярващите кръгове с някаква увереност, симпатия и познаване, сякаш наистина е член на такава група – няма я скритата ирония и самоиронията на “надрастването”. В книгата е описан сблъсъкът на два вярващи кръга – хачекианци (според автора Хачек е автор, последовател на Тери Пратчет... тази “новина” ми осигури няколко часа безплодно ровичкане в нета) и скуучита, почитатели на манга-сериал. Сблъсъкът прилича на война. Виндж е създал няколко запомнящи се героя, но този, който най-силно привлече вниманието ми, беше Робърт Гу, възстановен от болестта на Алцхаймер бивш световноизвестен поет, който в процеса на лечението явно е изгубил дарбата си да пише стихове. Сблъсъкът на Робърт с новата реалност е пресъздаден много добре. Изобщо Виндж в тази книга се показва като тънък познавач на човешката душевност. Определено проблемите на героите не са най-очевидните, най-популярните, тези, които са най-често срещани или най-добре описвани. Или ако са – не и в светлината, не и в интерпретацията, която писателят предлага. П.П. Ако някой случайно открие нещо за Йежи Хачек, да свирка.
|
|||||||||||||||||
