|
|
        
|
Вечното циганско лято Постапокалиптичните романи в американската фантастика са безброй. Безсмислени и еднакви в по-голяма си част, този тип фантазии са завидно издръжливи и всяко десетилетие си има поне една класика, разказваща за дните след края на света. Поджанрът даже намери място в мейнстрийма в последните години след успеха на Oryx & Crake на Маргарет Атууд и тазгодишния Пулицър, отишъл в ръцете на самия Кормак Макарти за романа му The Road. Но успехите, признанията и популярността не са достатъчни, за да компенсират еднообразието на истории в постапокалиптичната литература и усещането за безкрайно повторение на един и същи разказ. И все пак, от време на време се появява някое произведение, което се отличава със стила, атмосферата или идеята си. Такива са романите от ранните години на Джон Кроули и Елизабет Хенд – двама не много известни в България писатели, които днес са сред майсторите на литературното фентъзи. Първите три романа на Джон Кроули, който днес е един от много малкото истински големи американски автори на фентъзи, са научна фантастика. И трите – The Deep, Beasts, Engine Summer – са писани в края на 70-те и днес са в списъка с класики на жанра. Само едно от тези произведения обаче показва възможностите на писателя, който само няколко години по-късно ще предложи на света на фентъзито своя шедьовър Little, Big и ще промени жанра. Въпросното произведение е Engine Summer.
Engine Summer не е мрачна приказка за ужасите, които ни очакват, ако не се замислим върху това как се отнасяме един към друг и към Майката Земя. Преобладаващите краски в този меланхоличен разказ за дните преди неизбежната зима, в които слънцето грее така, сякаш лятото още не си е отишло, са топли и пъстри. Действието на романа се развива в спокоен и тих свят, където хората живеят мирно в комуни, подобни на хипарските, и си спомнят миналото, в която т. нар. “ангели” са обитавали Земята и са издигали градове от стомана и стъкло за чудо и приказ. Главният герой, наречен Тръстика, която говори, живее в Малък Белеър – нещо като село, нещо като лабиринт, без граници и с виещи се коридори, които само понякога водят до точно определено място. В началото на книгата Тръстика сравнява архитектурата на мястото с някои разкази и сравнението е страшно уместно, защото разказването, споделянето, преразказването и всички форми на комуникация (дори клюките) са това, около което се върти животът на хората в Малък Белеър. Тъй като времето на ангелите е потънало в мъглата на миналото, а артефактите, останали от културата им, са твърде малко, за да говорят много, настоящите жители на Земята са превърнали в свой дълг и призвание да разказват истории. Даже това е начинът да се превърнеш в Светец: като говориш правдиво и споделяш историята на живота си. По този път е тръгнал и Тръстика. Път, който ще го изведе от лабиринта на родния му дом, по следите на любимата му жена, Веднъж дневно, из гори и през реки, в изоставени градове, обитавани от говорещи котки и ексцентрични личности, в компанията на “отмъстители” и истински светци, за да разкаже историята си. И за да я чуе читателят. Engine Summer е разказ в разказа. На края на книгата на човек му се иска рамката да не е истинска, защото това, което се случва в нея, е точно като сланата сутрин и мъглите вечер в последните дни на лятото. Последните страници превръщат лиричната история в елегична, а меланхолията в дълбока тъга. Повече информация би убила удоволствието от прочитането и преживяването на тази 200-странична поема в проза. Съвсем малък спойлер е заглавието на романа, което идва от Indian summer (циганско лято), и където думата engine подсказва за природата на разказа и на света, за който е.
В дебютния роман на Елизабет Хенд, Winterlong, появил се десетилетие след Engine Summer на Кроули, зимата отдавна е дошла. В един някога велик град, в една някога велика държава, на двата бряга на една река живеят момче и момиче. Те са близнаци. Той живее в изоставените музеи на света със своята общност от жигола и проститутки, а тя е част от терапевтичния екип в психиатрия и емоциите й се използват от психолози в един виртуален свят за лечението на тежки случаи. Двамата не знаят един за друг, но нощем се срещат в сънищата си. Обединява ги и още нещо: Хлапето Смърт, което ги преследва навсякъде – веднъж като фрагмент от спомен, друг път като реална личност. Зеленоокото, босоного, ухилено момче, преселило се в романа на Хенд от някои ранни произведения на Самюъл Дилейни (цялата книга е написана с идеята да се направи нещо като “дует” между Дилейни и британската писателка Анджела Картър – две от най-големите влияния върху Елизабет Хенд), е едно от многото превъплъщения на Смъртта в Winterlong. Тя е навсякъде по страниците, в почти всяка сцена. Същото е и със страстта към живота. Но и тя е тъмна и бавна. Все едно Ерос е близнак на Танатос и двамата вървят в една посока. Светът от двете страни на реката е обитаван от върнати към живота деца канибали, говорещи зверове, отровни растения, полубожества и лъжепророци. Макар че Голямата война отдавна е свършила, земята все още е разкъсвана от кратки битки и поразявана от време на време от Дъжда от рози. След един такъв порой психиатрията, в която живее и работи момичето, е разрушена и тя е принудена да тръгне из града. Среща пътуващ театър и тръгва с него. Трупата изнася представления по текстове на Шекспир и момичето е принудено понякога да играе мъжки роли. Междувременно брат й изчезва и хората от града, които го познават и които са присъствали на представленията на трупата, са убедени, че той се прикрива като момиче, което играе момчета в пътуващ театър... Голяма част от книгата описва лутанията и пътуванията на двамата близнаци един към друг. Градът от романа се оказва Вашингтон, а сградите, в които се развива действието – музеите и посолствата в бившата столица на бивша Америка. На края двамата герои се срещат и сливат в кръвосмесителен съюз в огромна, обитавана от възкръснали хищни деца катедрала, където Авиаторът – един бъдещ бог – подготвя ново начало за човечеството. Хенд е трансформирала града с екзотичния си стил в кошмарно място, а декадентската атмосфера не оставя читателят и за секунда да си помисли за хепи енд. Такъв няма, разбира се, но финалните страници, пълни с трупове и кръв, кипят от живот и желание.
|
|||||||||||||||
