|
|
        
|
1984 през 2007
Когато човек чете книгите на Ерик Артър Блеър, по-известен като Джордж Оруел, започва да се чуди какъв му е проблемът с комунизма на този тип. Това обаче би била една доста тесногръда оценка, защото писателят не се спира на конкретен съществуващ строй, а по-скоро на тоталитаризма като цяло, във всичките му прежни или бъдещи форми. А нима този страх и сатира не са черти на един наистина свободен по дух и призвание човек? Когато читателят започне малко екстраполираната новела 1984, от гледна точка на съвременния му живот тя може да му се стори твърде пресилена и донякъде безсмислена. Динамичният и отворен свят, в който съществуваме, създава илюзията, че отдавна сме превъзмогнали опасностите, които тогава са тормозели съзнанието на голяма част от мислещото човечество. Дали обаче наистина е така? В следвоенните години (1949), отърсвайки се от ужасите на най-мащабната война в развитието на цивилизацията, основните социални общности са изпитвали нужда да си създадат нови врагове, които да ги държат нащрек и да движат прогреса. Аз лично смятам, че тези страхове малко се различават от настоящите, от огнения ад на терористичната заплаха и надвисналия глобализъм на социално и политическо ниво.
Идеите, заложени от Оруел не биха могли да остареят никога от гледна точка на човешкото съзнание и стремежа към власт и подчинение на масите, а те са вечни. Не е трудно да направим аналогия с хитовата филмова трилогия “Матрицата” и представата, че в крайна сметка ние живеем в една голяма заблуда, в една проекция на реалност, докато живуркайки щастливо според ограниченията на собствения си светоглед, всъщност сме незначителни зъбчати колелца от механизма на световния ред. Не мога да не отбележа с огорчение негативизма, който блика изпод словата на писателя. Дори за човек, който си дава реална сметка за състоянието на нещата е недопустимо да предава на публиката един образ от недалечното бъдеще, в който всички са еднакви и съществуват единствено за да подържат жив организма на властта. Сивотата и безпътието нагнетяват нелеки чувства и събуждат бунтарското, но когато осъзнаваме, че всеки дръзнал да престъпи повелите на висшия мозък ще бъде смачкан, това ни връща обратно в собствената ни реалност, която не е много по-различна.
И замислете се дали всъщност ние не живеем в един много подобен на това измислено бъдеще свят. Гребем с пълни шепи от подхвърлените ни трохи, но дори нямаме време да се огледаме и да осъзнаем колко малко получаваме за потта и кръвта, с които захранваме машината. Дори и сега, в момента, всеки полет към истинската свобода е премазван по един или друг начин, физически или психически. Всеки, който иска различен живот, се оказва в позицията на аутсайдер, а всяка минута чрез медиите на хоризонта се появява нов враг, който да мобилизира масите в посока, много различна от осъзнаването на някакви по-висши аспекти на живота. Не искам да се съглася с мащабността на тези процеси, които Оруел внушава с думите си. Независимо дали тогава или сега, човечеството не заслужава подобна злостна критика към себе си, дори и тя да е необходима, за да се събуди. Резултатът е по-скоро отрицателен, води до примирение и съгласие, отколкото да предизвика ответна реакция, а когато такава има, то тя е твърде спорадична и обречена. Единствената и самоспасителна възможност на човек, след като затвори и последната страница е да махне с ръка и да убеди сам себе си, че подобен тоталитаризъм, доведен до абсурдни измерения е невъзможен. Ако се вглъбим малко повече, бихме могли да открием и други истини за радостта от малките и трудно достъпни удоволствия, от поглъщането на забранения плод и от дребните “престъпления”, които ни карат да се чувстваме бунтари, почти велики. Но тогава отново се замисляме дали това не са част от трохите, които някой отнякъде ни подхвърля, за да сме по-примерни и послушни в това, което умеем най-добре, а именно да се подчиняваме и да отдаваме ежедневието си на чужди каузи и чуждо щастие.
|
||||||||||||||||
