h h2  
Не съм бутон, не ме кликай! ОТГОРЕ!!!
Scinse Fiction section
Fantasy section

Movie section
Special section
Things of life section
b

Creative Commons License
Всички произведения в
списанието, освен тези,
за които изрично е упоменато
друго, са лицензирани под Криейтив Комънс
Признание-Некомерсиално– Без производни 2.5 България
.












gl

 

Антон Медведев: Враг на империята

De3tuss

Издателство “Литера Прима” предложи на нашето внимание нова поредица, наречена “Избрана руска фантастика”. За мен лично това е чудесна новина, защото смятам, че руските автори определено има какво да дадат на българския читател.

Пилотният роман в поредицата е книгата на Атнон Медведев “Враг на империята”.

На вниманието на непредубедения читател се предоставя едно приятно развлекателно четиво. Книгата е непретенциозна, не блести със стил или идеи, но е четивна, динамична и разтоварваща, и, в общи линии, предлага няколко приятни часа.

Информацията за автора, която успях да открия в нета, не се оказа особено изчерпателна. Според нея книгата е публикувана за първи път през 2003 година, а не през 2006, както е посочено на гърба на титула. Книгата всъщност е втори роман на автора, което за мен лично звучи обнадеждаващо. Ще разберете какво имам предвид след малко.

Из резюмето на гърба на книгата:
„Далечното бъдеще... Цивилизацията на планетата Земя е приела друга форма на управление – огромна междупланетна Империя. И като всички империи тя се управлява с помощта на силови институции. Такава институция е Департаментът по Наказанията, силно напомнящ Инквизицията от миналото.
Сътрудникът на Департаментът по Наказанията Ким Резов е част от системата, но съдбата е решила други – честността и човечността го карат да й се противопостави. Дали ще успее? Не, ако не приеме помощта на даргите – едно от съпротивителните движения на планетните колонии. Ако я приеме, тогава нищо не може да го спре да промени света...”

Откровено си признавам: Аз не харесах “Враг на империята”. У автора има потенциал – на места пише много увлекателно, стилът му е четивен, динамиката е налице. Изобщо екшънът в книгата е на ниво, вярно, клиширан и елементарен, но балансиран добре – не втръсва, не измества фокуса от личността на героя, не е самоцел. Това е едно от малкото предимства на романа. Друго положително в стила на автора е относително ненатрапчивото вкарване на разсъждения, няма го внезапното присещане “опаа, нямах разсъждения последните 20 страници, я сега да вкарам малко”, както при Перумов например. Както казах, според това, което успях да изровя в нета за писателя, това е едва втората му книга. Искрено се надявам, че със следващите е натрупал опит и е развил потенциала си, вместо да се задоволи с движение в утъпканото русло на “печелившата формула”.

Какво не ми хареса в книгата? В много отношения тя е наивна. Сюжетът е шит с бели конци и на моменти ми писна от оправданията на автора на убийството по принцип. Първата част на романа, “Изпълнител”, се развива по позната рецепта – главният герой трябва да “извърви своя път от наивна, романтична и пълна с идеали младост към зряла житейската мъдрост”. Всичкото много хубаво, ама неубедително написано. На плоският типаж на Ким Резов му се предоставят три-четири възможни версии за оправдаване на собствените му действия и той трябва да само да си избере това, което му пасва най-много. В общи линии всички му повтаряха едно и също – „убийството е жизнено необходимо, с убийството на един човек ще спасиш стотици животи” и толкова. Накрая типът се примири, когато опаковката, в която му го поднесоха, не беше чак толкова ужасяваща.

Пълна идиотщина ми се стори комбинацията на “далечно бъдеще” и “изтръгване на признания чрез мъчения”. Трудно ми беше да асимилирам идеята, че в далечното бъдеще  единственият ефективен начин за изтръгване на признания ще бъде менгеме на колена и лакти, купчина електроди и акумулатор, разнообразни тънки остриета и дебели игли, забивани в нервни възли, чупене на пръсти, рязане на женски гърди и навиране на хората в месомелачки. Брутално, садистично, кърваво; очеизвадно оправдание за искреното отвращение на героя, изобщо много “у-у-у, а-а-а, егати Гаднярите са в тая Империя!”. Този „аргумент” натиска спусъка на героя и изстрелва сюжета по траекторията му.

Друг много “забавен” момент беше спорът няма ли по-хуманен начин за умъртвяване на осъден на смърт затворник от изстрел в тила. Като по-хуманни бяха посочени газова камера и електрически стол.

Разсъжденията на героя, колкото и непринудено да са вплетени в сюжета, дразнят със своето еднообразие – все вариации на темата “смъртта”, “убийството” и “аз не мога да убивам”. Е, накрая кандиса, прегърна учението на даргите, което се оказа изпълнено с лозунги “убивай за благото” и псевдомистицизъм (имаше и една особено непонятна беседа за същността на Бог, отново изцяло извадена от контекста на времето, в което се развива книгата)... Честно казано, не разбрах с какво даргите са принципно по-различни от поданиците на Империята, освен, че измъчваха виртуално, а не физически.

Изобщо книгата очевидно е предназначена за младежка публика на 13-15 години, в определена светлина може да се каже, че целият й сюжет изпълнява не особено добре прикрити пропагандни цели. Империята е лошият Комунизъм, Управлението – КГБ, независимите планети на принц Седриг – Врагът от Запада, даргите – силовите руски групировки, които управляват в сянка и решават съдбините на Света с манипулиране и убийства. Всъщност, прототипът на даргите е по-скоро Масонската ложа, но тази идея някак не ми се вмества в общото впечатление от книгата. Не можах да се отърва от подсъзнателната асоциация с една песен на Слави, която предизвиква у мен особено негативни емоции и чийто припев започваше със “Изпратете ни без плач момичета, без сълзи” и завършваше с “колко са бели душите ни”. Въх.

Втора част, “Даргът”, като че ли не ме издразни толкова. Вярно, сюжетът продължаваше да издиша непрекъснато с нелогичност, но като цяло като че ли беше по-четивна. Докато я четях, не можех да се отърся от усещането, че пред мен е някаква странна кръстоска от “Ако има утре” на Сидни Шелдън (може би на това се дължи и по-топлото ми отношение към последния) и филм за руската мафия. Все пак, като цяло – отново клише до клише, съшивани грубо с бели конци. До края – абсолютно предвидим. Наистина – все се надявах, че Антон Медведев ще убие героя си, въздигайки го в безименен мъченик в името на борбата с Империята и въздигането на Федерацията, и че книгата в крайна сметка ще заприлича на нещо. Не би. Хепиенд, отново клиширан и отново със стандартната вратичка, ако евентуално Медведев се реши на продължение.

Като цяло, „Враг на империята” ме разочарова. Въпреки всичко си давам сметка, че нейната динамичност и четивност биха задоволили нуждата от разтоварване с развлекателно четиво у някой друг. Романът не е лишен напълно от достойнства и тъй като не съм чел други произведения на писателя, се надявам, че книгата е била “упражнение по писане”. Медведев има потенциал и това си личи, въпреки че в първият му роман сюжетът е изграден техничарски от зле закърпени клишета, и че главният герой е почти едноизмерен. de3tussНай-озадачен останах, че в книгата има атмосфера, и то достатъчно плътна, което смятам за положително. Лошото е, че тя е съшита зле от няколко други плътни атмосфери и натикана в неподходяща рамка. Отделните сетинги са убедителни, като цяло книгата не е. Надявам се да продължи или да е продължил да опитва, докато намери собствената си печеливша формула за добра книга.

 

 

 


Коментирай...

l

Още в рубриката:

1984 през 2007

Когато човек чете книгите на Ерик Артър Блеър, по-известен като Джордж Оруел, започва да се чуди какъв му е проблемът с комунизма на този тип. Това обаче би била една доста тесногръда оценка, защото писателят не се спира на конкретен съществуващ строй, а по-скоро на тоталитаризма като цяло, във всичките му прежни или бъдещи форми. А нима този страх и сатира не са черти на един наистина свободен по дух и призвание човек? ...

Върнър Виндж: Краят на дъгата

Върнър Виндж привлече вниманието на почитателите на твърдата фантастика с книгите “Огън в дълбината” и “Дълбина в небето” (издадена на български в две части от “Лира Принт”). Книгите му бяха посрещнати отлично от почитателите на жанра и Виндж се превърна в един от особено харесваните писатели на твърда фантастика у нас. Сега ИК “Бард” представи на вниманието на българския читател романа му “Краят на дъгата”. ...

Вечното циганско лято
и безкрайната зима:
Два необикновени
постапокалиптични романа

Постапокалиптичните романи в американската фантастика са безброй. Безсмислени и еднакви в по-голяма си част, този тип фантазии са завидно издръжливи и всяко десетилетие си има поне една класика, разказваща за дните след края на света. Поджанрът даже намери място в мейнстрийма в последните години след успеха на Oryx & Crake на Маргарет Атууд и тазгодишния Пулицър, отишъл в ръцете на самия Кормак Макарти за романа му The Road. ...

В резюме


l


 
Home Home Forum