|
|
        
|
Антон Медведев: Враг на империята
Издателство “Литера Прима” предложи на нашето внимание нова поредица, наречена “Избрана руска фантастика”. За мен лично това е чудесна новина, защото смятам, че руските автори определено има какво да дадат на българския читател. Пилотният роман в поредицата е книгата на Атнон Медведев “Враг на империята”. На вниманието на непредубедения читател се предоставя едно приятно развлекателно четиво. Книгата е непретенциозна, не блести със стил или идеи, но е четивна, динамична и разтоварваща, и, в общи линии, предлага няколко приятни часа. Информацията за автора, която успях да открия в нета, не се оказа особено изчерпателна. Според нея книгата е публикувана за първи път през 2003 година, а не през 2006, както е посочено на гърба на титула. Книгата всъщност е втори роман на автора, което за мен лично звучи обнадеждаващо. Ще разберете какво имам предвид след малко. Из резюмето на гърба на книгата: Откровено си признавам: Аз не харесах “Враг на империята”. У автора има потенциал – на места пише много увлекателно, стилът му е четивен, динамиката е налице. Изобщо екшънът в книгата е на ниво, вярно, клиширан и елементарен, но балансиран добре – не втръсва, не измества фокуса от личността на героя, не е самоцел. Това е едно от малкото предимства на романа. Друго положително в стила на автора е относително ненатрапчивото вкарване на разсъждения, няма го внезапното присещане “опаа, нямах разсъждения последните 20 страници, я сега да вкарам малко”, както при Перумов например. Както казах, според това, което успях да изровя в нета за писателя, това е едва втората му книга. Искрено се надявам, че със следващите е натрупал опит и е развил потенциала си, вместо да се задоволи с движение в утъпканото русло на “печелившата формула”. Какво не ми хареса в книгата? В много отношения тя е наивна. Сюжетът е шит с бели конци и на моменти ми писна от оправданията на автора на убийството по принцип. Първата част на романа, “Изпълнител”, се развива по позната рецепта – главният герой трябва да “извърви своя път от наивна, романтична и пълна с идеали младост към зряла житейската мъдрост”. Всичкото много хубаво, ама неубедително написано. На плоският типаж на Ким Резов му се предоставят три-четири възможни версии за оправдаване на собствените му действия и той трябва да само да си избере това, което му пасва най-много. В общи линии всички му повтаряха едно и също – „убийството е жизнено необходимо, с убийството на един човек ще спасиш стотици животи” и толкова. Накрая типът се примири, когато опаковката, в която му го поднесоха, не беше чак толкова ужасяваща. Пълна идиотщина ми се стори комбинацията на “далечно бъдеще” и “изтръгване на признания чрез мъчения”. Трудно ми беше да асимилирам идеята, че в далечното бъдеще единственият ефективен начин за изтръгване на признания ще бъде менгеме на колена и лакти, купчина електроди и акумулатор, разнообразни тънки остриета и дебели игли, забивани в нервни възли, чупене на пръсти, рязане на женски гърди и навиране на хората в месомелачки. Брутално, садистично, кърваво; очеизвадно оправдание за искреното отвращение на героя, изобщо много “у-у-у, а-а-а, егати Гаднярите са в тая Империя!”. Този „аргумент” натиска спусъка на героя и изстрелва сюжета по траекторията му. Друг много “забавен” момент беше спорът няма ли по-хуманен начин за умъртвяване на осъден на смърт затворник от изстрел в тила. Като по-хуманни бяха посочени газова камера и електрически стол. Разсъжденията на героя, колкото и непринудено да са вплетени в сюжета, дразнят със своето еднообразие – все вариации на темата “смъртта”, “убийството” и “аз не мога да убивам”. Е, накрая кандиса, прегърна учението на даргите, което се оказа изпълнено с лозунги “убивай за благото” и псевдомистицизъм (имаше и една особено непонятна беседа за същността на Бог, отново изцяло извадена от контекста на времето, в което се развива книгата)... Честно казано, не разбрах с какво даргите са принципно по-различни от поданиците на Империята, освен, че измъчваха виртуално, а не физически. Изобщо книгата очевидно е предназначена за младежка публика на 13-15 години, в определена светлина може да се каже, че целият й сюжет изпълнява не особено добре прикрити пропагандни цели. Империята е лошият Комунизъм, Управлението – КГБ, независимите планети на принц Седриг – Врагът от Запада, даргите – силовите руски групировки, които управляват в сянка и решават съдбините на Света с манипулиране и убийства. Всъщност, прототипът на даргите е по-скоро Масонската ложа, но тази идея някак не ми се вмества в общото впечатление от книгата. Не можах да се отърва от подсъзнателната асоциация с една песен на Слави, която предизвиква у мен особено негативни емоции и чийто припев започваше със “Изпратете ни без плач момичета, без сълзи” и завършваше с “колко са бели душите ни”. Въх. Втора част, “Даргът”, като че ли не ме издразни толкова. Вярно, сюжетът продължаваше да издиша непрекъснато с нелогичност, но като цяло като че ли беше по-четивна. Докато я четях, не можех да се отърся от усещането, че пред мен е някаква странна кръстоска от “Ако има утре” на Сидни Шелдън (може би на това се дължи и по-топлото ми отношение към последния) и филм за руската мафия. Все пак, като цяло – отново клише до клише, съшивани грубо с бели конци. До края – абсолютно предвидим. Наистина – все се надявах, че Антон Медведев ще убие героя си, въздигайки го в безименен мъченик в името на борбата с Империята и въздигането на Федерацията, и че книгата в крайна сметка ще заприлича на нещо. Не би. Хепиенд, отново клиширан и отново със стандартната вратичка, ако евентуално Медведев се реши на продължение. Като цяло, „Враг на империята” ме разочарова. Въпреки всичко си давам сметка, че нейната динамичност и четивност биха задоволили нуждата от разтоварване с развлекателно четиво у някой друг. Романът не е лишен напълно от достойнства и тъй като не съм чел други произведения на писателя, се надявам, че книгата е била “упражнение по писане”. Медведев има потенциал и това си личи, въпреки че в първият му роман сюжетът е изграден техничарски от зле закърпени клишета, и че главният герой е почти едноизмерен.
|
||||||||||||||
