|
|
        
|
E.L.O.: Rock and Roll’s not dead
През 1970 година трима музиканти – Roy Wood, Bev Bevan и Jeff Lynne – слагат началото на една нова формация, която в следващите десетина години ще изиграе огромна роля в световната музика. Първите двама са членове на небезизвестната бирмингамска банда The Move, която за сравнително кратката си история придобива сериозна фенска маса като идейно продължение на The Beatles. За повечето слушатели като че ли най-сериозно постижение на групата си остава Blackberry Way, един завладяващ хит в стила на ливърпулската четворка. Именно въпросните The Move се оказват в основата на новосъздадените разбивачи на класации, продукт на стремежа към усложняване и осъвременяване на звука. По това време класическият рок енд рол вече няма тази сила, която е завладявала съзнанието на младите. Изискванията към рок музиката вече са различни. Композициите са много по-комплексни, издигайки манипулациите с електрическата китара в далеч по-висша форма на изкуство. Десетилетието предлага нови хоризонти пред бунтарите, дори в самото отношение на публиката, което вече не се подчинява на старите морални норми. В такава среда се пада на Electric Light Orchestra да градят музикалната си кариера, която не без основание може да бъде определена като блестяща.
В самото име на групата е заложена голяма част от съдържанието им. “Електрическото” идва от китарите и от възраждането на онова звучене, което направи от Beatles класика. В допълнение цигулката, челото и тръбата правят формацията една от първите, съчетаващи рок и класическа симфонична музика. Без никакво колебание мога да посоча поне няколко съвременни проекта, които са усъвършенствали тази комбинация, но E.L.O. продължават да заемат достойно място в музикалните ми увлечения, макар и попаднали отдавна в рубриката “ретро”. Освен че могат да се нарекат новатори, E.L.O. са и един вид прототипа на супергрупа, приели в състава си не един и двама велики музиканти, без да броим множеството таланти и гости в рамките на този истински оркестър. Защото те олицетворяват завръщането и безсмъртието на рок енд ролът, свеж и пластичен, какъвто караше и продължава да провокира младежите с гореща кръв да нападат дансинга на всеки по-значим купон. Историята на групата е дълга и в по-голямата си част не би представлявала интерес за повечето хора. Затова ще си позволя да спомена няколко полу-статистически данни и да споделя собствените си впечатления от музиката им. Накратко казано, E.L.O. съществуват между 1970 и 1986 година, след което Jeff Lynne осъществява и един реюниън през 2000-та – според мен крайно неуместен, предвид морално остарелите концепции и звук. В първата половина от съществуването си групата има цифром и словом дванайсет студийни албума, от които пет поредни платинени. Отделно десетките компилации, концертни записи и две официални книги, които илюстрират дългия творчески път на музикантите. През 1978 година свирят в Кливланд през 80 000 души, като през тази година американското им турне постига значителен успех със средно 50-хилядна публика на шоу. Самото шоу има прилична хореография с обилно осветление и пироефекти, както и уникална сцена, представяща космически кораб.
Като човек, силно изкушен от класическия рок енд рол, трябва да споделя дълбоката връзка на E.L.O. с изпълнители като Beatles. Първият истински хит на групата идва с втория албум и е нов прочит на песента на Chuck Berry Roll Over Beethoven, аранжимент, изпълнен с много симфонични елементи и богатство на музиката. Първият златен запис е концептуалният Eldorado: A Symphony, който изстрелва формацията във висините на музикалния бизнес. За него са ангажирани трийсет-членен оркестър и хор. Следва наистина звездна кариера, със споменатите платинени албуми, няколко смени на стила и множество хитове като Shine a Little Love, Telephone Line, Don’t Bring Me Down и десетки други. През 1981 издават силният концептуален Time с фантастична насоченост. Лично за мен обаче връх си остава албумът Secret Messages от 1983. Там е и големият хит Rock and Roll is King – всъщност вторият им по известност след So Serious от 1986-та. Важното е, че във всеки един студиен запис групата демонстрира родството си с класическите парчета на Beatles и компания, без да оставя на заден план прогресивните влияния и развитието на самата формация като модерна и комплексна в музикално отношение. До голяма степен и в много от хитовете си те успяха да се допрат до поп музиката и диското, но да продължат да бъдат рок група. Много трудно е да се отговори на въпроса какво представлява E.L.O. в момента. Освен сравнително приличният Zoom от 2001, реформираната от Jeff Lynne група като че ли набляга основно на стари лаври, преиздавайки силните Out of the Blue и Balance of Power,
|
|||||||||||||||||||
както и няколко концертни и бест-компилации. От една страна това може да изглежда излишно за старите фенове на групата, но на мен ми се струва, че има още какво да се изстиска от творческият потенциал на “оркестъра”. А дали успяват, това тепърва ще проличи, ако изобщо дочакаме нов студиен запис. 
