|
|
        
|
“Вампирски театър”
Имало значи едно време една група, която решила да издигне блек метъла на съвсем ново ниво. Явно членовете на тази група са били инспирирани първоначално от творчеството на Ан Райс. По-късно ги инспирира и търговският успех на Spice Girls, но това е една друга тема на разговор. Та както вероятно сте разбрали, в момента говоря за ВИП персоните в блека – Cradle of Filth. Постепенно те създадоха и издигнаха до сериозни висоти един симфоничен блек с много кийборди, много разголени жени и експлоатиращи до дупка готическия образ на романтичния вампир. Някъде по същото време в доста по-романтична Италия се нароиха няколко нежно-мрачни групи с подобно, но доста по-меко звучене, които наистина поставиха нови дименции пред блека. Освен средновековно ориентираните Evol със звучене на приспивни песни, доста ярко изпъкна една група с твърде неуместното заглавие Opera IX. С концептуалния Call of the Woods те като че ли създадоха първата блек метъл опера, доста по-изчистена като вариант в The Black Opera. Все още се намираме в началото на 90-те години на миналия век, когато това си беше новаторско. Същевременно в Норвегия пък се пръкна една издънка на родоначалниците на симфоничния блек, Emperor, в лицето на Mortiis. Човечецът направо се отцепи от метъла стилово, но по-забележителното при него е, че май наистина си повярва, че е трол.
Нехарактерно дългият увод, преди изобщо да съм стигнал до същината, не се корени в нежеланието ми да напиша материал за този субжанр като цяло, а по-скоро в органическата ми непоносимост към фенската истерия около Cradle of Filth. Всъщност това, за което искам да драсна няколко реда е “кариерата” на едни не толкова популярни вампири, а именно представителите на италианската сцена Theatres Des Vampires. През 1996-та година имах съмнителното тогава щастие да ми попадне първото им дългосвирещо отроче с доста безумното и трудно произносимо заглавие Vampyrisme, Necrophile, Necrosadisme, Necrophagi. Албумът тогава изглеждаше наистина романтично, да не кажа наивно-инфантилен с грима, артистичните псевдоними и неизчистения звук. Все пак не може да се отрече доста приятният мелодичен блек, доста ясно ориентиран към щъкащите през нощите кръвопийци. Тук там се забелязваха и някакви наченки на хорово пеене и изчистени вокали, но така или иначе не обърнах особено внимание на новобранците. Три години по-късно с The Vampire Chronicles концепцията и звукът са доста по-изчистени, но по същество освен технологичен прогрес не забелязваме някакви сериозни промени в структурата на песните или стила като цяло. Може би тогава чух и невероятния бас, който се прокрадва в музиката на “вампирите”, но това отново не бе достатъчно, за да грабне вниманието ми за по-дълго време.
Всъщност големият пробив на Theatres Des Vampires, поне лично за мен дойде през 2004 година с Nightbreed of Macabria, албум, с който те отново успяха да върнат вниманието ми и да си спечелят статута на една наистина по-различна група. Пълнотата и разнообразието на звука изпълват и създават атмосфера, сполучлив микс от оперно звучене и блек-готик. Наглед безумната обложка също създава определено усещане, с което, мога да твърдя, продукцията придобива завършеност. Оттогава насам “вампирите” успяха да издадат още един албум, както и да ни зарадват с DVD-то Desire of Damnation, в което можем да се насладим и на доста ефектните им сценични изпълнения. Няма как иначе да е при членове на групата като Necros, Incubus и Lord Vampyr (макар последните двама вече да са извън нея) и имащата вид на перверзна кучка-вампирка, Соня Скарлет (женски вокали).
За да се върнем отново на Cradle of Filth, далеч не може да се твърди, че Theatres Des Vampires са ги задминали в тяхното поприще. По-скоро може да се говори за две сходни като концепция, но различни като изпълнение групи, които са намерили своите ниши и са се реализирали по възможно най-добрия начин. Аз лично имам предпочитания към ъндърграунд стила на италианците и след като ги преоткрих, смятам да следя с интерес бъдещите им изяви.
Дискография:
Състав :
|
|||||||||||||||||||||
