 |  |
| | |
 |
 |
        
|
Обичаният грозник – Жан Рено
Силно изпъкнали очи, орлов нос и едва набола брада, в по-голяма част от времето смръщена или смъртоносно сериозна физиономия под леко олисяло чело... първият ми спомен за Жан Рено и образът, с които го асоциирам. Разбира се, говоря за най-популярната му роля – тази на наемния убиец Леон в едноименния филм от 1994 г. Която погрешно се възприема от повечето зрители за най-значимата или най-подходящата. Така характерната мръснишка физиономия на Рено е както предимство, така и бреме в актьорската му професия. Бягството от стереотипните роли на гангстер, които му осигурява мутрата, изисква не само голям талант, но и къртовски труд, който за щастие Рено полага. Разнообразието от образи, които изиграва правдоподобно, за мен е истинското доказателство за успех. Жан Рено отрано определя професионалния си път – вдъхновен от големите звезди по онова време Марлон Брандо, Джон Уейн и Жaн Габен, той учи в Националното училище по драматично изкуство в Казабланка. При постъпването му във френската армия през 1968 г. –единственият начин да получи гражданство, офицерите за щастие забелязват, че има опит в театъра и го назначават като организатор на пиеси и шоу програми за армията. Отслужвайки редовната си служба и вече въоръжен с френски паспорт – Жан се запътва към меката на театъра Париж, където прекарва седемдесетте в игра на театралната сцена и в няколко телевизионни постановки.
Възходът на кариерата му започва от запознанството и сприятеляването с режисьора Люк Бесон – през 1981 г. заедно работят по краткия филм L'avant Dernier, а две години по-късно и по продължението Le Dernier Combat, който печели четири награди в европейски фестивали. В следващите пет години Жан Рено участва с второстепенни и епизодични роли в няколко ТВ сериала и кратки филми. Истинският му пробив обаче се дължи на филма „Безкрайна синева” (Le Grand Bleu) от 1988, отново режисиран от Люк Бесон и признат от критиката в Европа. Рено е номиниран за наградата „Цезар” за най-добър актьор в поддържаща роля. Успехът в кариерата на Рено е за сметка на брака му с първата му съпруга Женевиев. Годината, в която „Безкрайна синева“ разбива боксофис класациите във Франция и създава име на актьора в Европа и Азия, Рено и Женевиев се развеждат и той напуска Париж. Завладяването на публиката на Северна Америка се осъществява едва след реализирането на следващия съвместен проект на Люк Бесон и Жан Рено – „Никита” (La Femme Nikita). Ролята на Рено като наемен убиец е действително малка, но е трамплин към култовата му роля в „Леон”. Тъжната и провокативна история за любовта между убиеца с нежно сърце и осиротялото 12-годишно момиче покорява сърцата на зрителите, но не и на цензуриращите. Филмът излиза по кината в САЩ с изрязани 23 минути и под името „Професионалистът”. Критиците заклеймяват филма като копиращ „Никита“, но почитателите на Бесон и Рено в САЩ стават все повече и повече. Последователните филми с подобни типажи карат Рено да се пробва в тотално различен жанр, а именно - комедийният. Ролята му на Годфроа, граф дьо Монмирай, в „Дошли от миналото” (Les Visiteurs) доказва, че Рено може да партнира достойно на популярен комедиант като Кристиан Клавие. Филмът има безумен успех в цяла Европа, но отново не е посрещнат добре в САЩ. Налага се да бъде поамериканчен – главната женска роля е поета от по-млада и по-хубава актриса, сменени са някой от сцените, типично френският хумор е поопростен, за да стане ясно на братята американци къде е смешното. Осем години по-късно – през 2001-ва – е издадена американската версия на „Дошли от миналото” – Just Visiting.
Рено започва да се утвърждава и в Холивуд – през 1995 г. участва с малка роля в романтичната комедия „Френска целувка”, а през 1996 г. играе таен агент в „Мисията невъзможна”. Междувременно Рено не се отказва от работата си и с френските режисьори – взема участие в „Ягуарът” на Франсис Вебер и в Un Amour de Sorciиre. 1998 г. е крайно противоречива за актьора – предвиждано големият хит „Годзила” става реално голям гаф, а ролята в „Ронин” се оказва невероятно добър избор. Рено успява да се открои във филма и дори не попада в сянката на отдавна утвърдения актьор Робърт де Ниро. В същата година се ражда и второто му дете от втората му съпруга Натали. По мое мнение обаче по-ценни са другите два филма, в които взема участие в този период. „Уасаби” от 2001 г. е историята на френското ченге Юбер Фиорентини, което деветнадесет години след раздялата с любовта на живота си все още не може да превъзмогне чувствата си към нея. Болката, която го терзае, е всъщност оправдание за страстната отдаденост към работата му. Фиорентини е ужасното ченге, рушащо света около себе си, докато преследва обикновен джебчия. Истинските му проблеми се появяват заедно с бунтовна новооткрита дъщеря тийнейджърка и Якудза. Мой много любим филм е комедията Tais-toi! (известен у нас под като „Млъкни!“ или „Руби и Куентин“). Невероятният тандем с Жерар Депардийо със сценарий и режисура на Франсис Вебер е чудесен пример за това, че френската комедия не си е отишла с Луи дьо Финес.
В последните три години Рено продължава да се явява в ролята на ченге –в „Империята на вълците” (L'Empire des loups) сценарият се върти около поредица от убийства в турския квартал на Париж, където героят на Жан Рено има добро реноме сред местното население. Въпреки пенсионирането му френските детективи продължават да търсят съдействието му. Ролята на капитан Безу Фаш в „Шифърът на Леонардо” от 2006 г. не позволява на Рено да покаже истинските си способности като актьор, но пък му дава възможност да участва в набеден за блокбъстър филм. Същата година той озвучава жабата в анимацията Flushed Away, която не съм имала възможност да гледам, но предвид факта, че е продукция на Dream Works, предполагам, че си заслужава.
|
|||||||||||||||||
