|
|
        
|
Режисьор: Хаяо Миязаки Сценарист: Хаяо Миязаки, Синди Дейвис Хюит и Доналд Х. Хюит по романът на Даяна Уин Джоунс Howl’s Moving Castle
Колебах се доста дълго дали да започна това ревю по две причини. Първо – едва ли аз съм подходящият човек да оценява аниме филми, защото съм гледала само няколко пълнометражни такива и не влизам в категорията на феновете и разбирачите на този жанр. Дори откровено се дразня на цялата истерия по японската анимация и факта, че все по-рядко виждам анимации и комикси, неповлияни от огромните очи, малките устички и невъзможните телесни пропорции. Второ – дори след като изгледах Howl’s Moving Castle с японско аудио и български субтитри веднъж, а после и с английско аудио, си останах леко неадекватна. Все едно се бях опитала да настроя телефон, произведен в Тайван, по инструкции, написани на украински, преведени от кореец и редактирани от французин. В едно изречение – „Мамата си джаса, къде се набутах?”. Историята започва обещаващо – сирачето Софи Хатър работи в шапкарския магазин на мащехата си и по всичко изглежда, че така ще прекара живота си. Един ден обаче по случайност се среща с висок и красив непознат (е, то какъв ли да бъде в аниме филма главният герой?), който я спасява от щенията на двама нагли войници. И я забърква в неговите си афери – преследван е от Злата вещица от Пустошта, която превръща Софи в 90-годишно бойко бабе.
Дотук добре. После обаче се започва нещо подозрително прилично на манджа с грозде и луканка. Момичето тръгва към Пустошта, за да намери начин да развали магията, и попада в движещия се замък на Хаул – досещате се, че това е непознатият красавец. Оказва се, че почти всички, които тя вижда, са омагьосани – подскачащото и любезно плашило Ряпа, самият Хаул, домашният му демон – Калцифер. На мен, откровено казано, ми дойде накъртващо много магията. При това, историята на всеки един от тях е разказана доста неясно на фона на войната между две кралства – водена също неизвестно защо. Всъщност става въпрос за любовна история, която учи Софи и Хаул да се борят със страховете си. Би било красива приказка, ако не беше чак толкова сладникава. Неприятното усещане за розов захарен памук се подсилваше от излишно прочувствени мелодии – то не бяха само романтични и затрогващи мелодии. По-зле - бяха френски шансони с акордеони, за Бога! Доста голям недостатък бяха дупките в историята – вече споменах, че така и не става ясно защо се води войната, но пък си мисля, че можеха и малко по-ясно да мотивират действията на Софи и Хаул. Нормално ли ви се струва безсърдечен, в буквалния смисъл на думата „безсърдечен”, човек да се влюби? Или да подслониш най-големия си враг с един лицеприятен алтруизъм? На мен – не. А за края не ми се иска да си мисля – отлаган до последния момент и нелогичен хепи енд.
Ох, ревюто стана по-негативно отколкото ми се искаше. Всъщност филмът има едно достойнство, което не мога да отрека, а напротив, ще изтъкна – жив и детайлен рисунък. Физиономиите на Софи бяха невероятно добре разработени – с лека промяна на очите или устата аниматорите успяваха да предадат много повече информация за душевното й състояние, отколкото сценаристите биха могли да опишат с пет реплики. Въображението на художниците блясва с пълна сила при самия замък, а талантът им – в пейзажните сцени. Ефектът, който най-много ми допадна като идея и изпълнение, бе промяната във възрастта на Софи – доста добро онагледяване на израза „Човек е на толкова, на колкото се чувства”. Беше впечатляващо. Поне откъм визуалната част филмът си заслужава. Предполагам, че „Замъкът на Хаул“ ще се хареса на аниме феновете, но аз си поемам риска да бъда заклеймена като ламер и да кажа, че по мое мнение при толкова много герои и случки, екранизацията би излязла по-добре като сериал, отколкото като пълнометражен филм.
|
||||||||||||||||
Официални страници на филма:
