|
|
        
|
Джеймс Лавгроув:
Странно е как многотомните и обемни поредици, наложили се напоследък като стандарт във фентъзи жанра, буквално задушават единичните книги. Дори аз имах известни резерви при покупката на „Световна буря” – едно, заради малкия обем, второ, защото името Лавгроув не ми говореше нищо. Кратка справка за него дава информацията, че е британски фантаст с издавани около двадесет романа и разкази, включени в антологии, както и с номинация за най-добър роман за наградата Артър Кларк и най-добро произведение в дълга форма за наградата на Асоциацията на британските фантасти (BSFA). След прочита на книгата все още оставам озадачена от избора на ИК „Бард”. През последните няколко години при тях се наблюдава една тенденция в избора на мейнстрийм фентъзи и познати писатели – сещате се – с типичната битка между Доброто и Злото, вариации върху толкиновите елфи, джуджета и прочие раси, Избраника с големия меч, който ще спаси света... А в „Световна буря” няма да ги намерите. Там няма друг враг освен вечно обикалящата по света Буря, която унищожава с убийствен гняв цели градове. И никой не знае как и защо се е зародила Световната буря или как да я спре. Тя е просто част от живота – оцелелите след поредната й поява ще изпратят мъртвите с песни на мъка или радост, ще построят наново своите домове и ще се готвят за следващото й посещение.
В света на „Бурята” хората са лишени от сигурност, но за сметка на това са надарени със свръхестествени сили, които се свързват с четирите елемента – огън, вода, въздух и земя. Почти всички жители на планетата проявяват своите склонности в пубертета, но много рядко се срещат и такива, които завинаги си остават без способности. Донякъде иронично тези хора са наричани „необикновени”. Лавгроув наистина се е постарал да придаде реалност на света си – всяка от наклонностите се характеризира с определени качества на характера и с особености на професията. Друг вид магия няма – истината е, че атмосферата силно напомня западноевропейско общество в първите години на индустриализацията, но някак си изкривено от свръхсилите на гражданите. Корабите, например, нямат платна или мотори – те са задвижвани от водно-склонни лоцмани, които оформят движението на водата. Телеграфните съобщения пък са заменени от телепат-мрежата на въздушно-склонни. Схващате идеята... Малки, но достатъчно пипнати детайли, които придават образност и фентъзи-елемент на романа.
Сюжетът на „Световна буря” е развит от три гледни точки, като първоначално тримата разказвачи не са свързани помежду си. Главите за старейшина Ейн са описани в първо лице, като автобиографично повествование. Самоопозорил се Върховен пред-виждащ от въздушна склонност, Ейн странства заедно с писаря си Коло, в търсене на оръжие срещу Световната буря, пътуване, в чийто край го очаква собствената му смърт. По пътя към него се присъединява отхвърленият от аристократичното си огнено семейство земно-склонен неразрушим Грегъри. Тук ще си призная, че главите, в които той е главно действащо лице, за мен бяха най-интересни, предимно защото екшънът в книгата е съсредоточен там. Доста по-съзерцателна е третата сюжетна линия, описваща съдбата на необикновената островитянка Яшу. Нейният вътрешен свят се състои предимно от мъка и самота. Не само заради чувството за изолираност от съплеменниците си, но и заради тежката загуба на близките й хора. Смяната на гледни точки е необичаен подход към действието, но според мен удачен за тази история. Въпреки че след събирането на тримата главни герои донякъде се получава повтаряемост в описанието на едно и също събитие, действието не се забавя дотолкова, че да стане скучно на читателя. Напротив – различната гледна точка му позволява да се абстрахира от субективната преценка, наложена от предходния герой, и да види ситуацията и хората в нея малко по-ясно.
Не искам да посоча точно какво става в книгата – все едно да ви кажа кой е убиецът в криминале на Агата Кристи. В „Световна буря” присъства точно този вид съспенс – сигурното стичане на събитията към убийството на старейшина Ейн е подправено от това, че читателят не знае дали Ейн пред-вижда кой е убиецът, както и не знае кой е самият убиец. Книгата е ценна заради фината психоанализа на героите, която Лавгроув поднася, заради силната атмосфера, добрия превод на български и неочаквания край. Не я препоръчвам обаче на читатели, търсещи героизъм, бързо действие и много екшън, макар няколкото батални сцени в романа да бяха описани с впечатляващ реализъм.
|
|||||||||||||||||
И последно – „Световна буря” не е най-великото фентъзи, издавано някога, но е добра книга и аз не съжалявам, че се осмелих да си я взема.
