|
|
        
|
Не вярвайте, всичко е блъф... Прочетох романа (който в същност е фуга) и не знаех какво да помисля. Анотации досега не съм писала, не съм и критик. Но дори и да бях, сега това няма значение. Думи не намирам, защото всичко е само усещане. Не знам какво чувствам, защото мислите са объркани, а сърцето ми бие учестено. Не искам да пиша суперлативи, защото и това е излишно. Иска ми се да говоря за света, но не за моя, не и за този, който е заключен в “телесността”, а за този, за който дори и не бях подозирала, че съществува... Не знам откъде мога да започна. Героите в този роман са се строили в представата ми като актьори на сцена след представление. Моите аплодисменти са бурни и ги приканват на бис. А музиката, която струи от страниците, все още звучи в ушите ми. Странно, защото това не е музика, която може да се пусне на диск и да се слуша с просто ухо (с Бах не съм запозната). Това е друг вид музика, музика от думи и идеи, които неусетно си намират място в подсъзнанието на читателя и оставят след себе си лек аромат... (...може би на карамел...) Светът, в който бях въведена, ми бе непонятен в началото. Можех само да подозирам за дълбочината му. Оказа се обаче, че това е една заешка дупка – точно когато стигаш до дъното осъзнаваш, че има още надолу. Помислих си, че нямам толкова познания, за да дълбая надълбоко. Затова реших да се оставя на течението, без да му се противопоставям. Изненадах се сама от себе си колко бързо бях поета от него и без да се усетя вече се потапях в дълбините. Хареса ми. С всяка страница ставах все по-нетърпелива. Исках да стигна до дъното... или просто до края. Изумявах се от сензитивността на поезията (защото това е поезия на усещанията), която те грабва и обгръща. Не предполагах, че може да има такава чувственост, а смятах себе си за способна да стигна до нейната крайност... През цялото време ме мъчеше един въпрос: възможно ли е човек дотолкова да се обърне към същността си, че да усети кожата си като затвор? Не знам, защото това не съм го изпитвала. А ме гложди, сякаш изпускам нещо. Сигурно е така... Все пак това преплитане на реално и нереално, битие и небитие, тяло и същност ме подвеждаха в една посока, а после ми показваха и други. Чувствах се като в лабиринт, все едно бях Х., тръгнал по пътя на лудостта... Макар че в началото бях Йо... Може би след време, когато отново прочета този роман, ще се чувствам като Алиса, но само мога да мечтая да вляза под кожата на Себастиян; тихият наблюдател Ян, който знае всичко и оставя нещата да се случват. Нещо повече, той е в тях и извън тях, контролира ги, макар и да се чувства контролиран. Сбор от противопоставящи се идеи, но всъщност хармоничен и цялостен. В моя поглед той бе седнал до Бог и сякаш си шушукаше с него. Не знам какво. Алиса седи под тях и свири своята предсмъртна фуга; мъглява и ефирна, сякаш е видение от някой сън. До нея е майка й, Амалия, която оправя гарвановата си коса, падаща тежко като водопад. Тя отправя тъжен взор нагоре, изпълнен с копнеж. После изчезва, а Алиса продължава да свири... Ето че от мъглата се появява и Йосиф. Черен, реален, а очите му блестят; обладан е от неистовото желание да притежава. Приближава се до Алиса като не сваля очи от нея, посяга към вътрешността на сакото си и изважда ножа. Изчезва още преди да нанесе смъртоносния удар... Алиса продължава да свири... Отдолу, сгушен в шубрака, Х. наблюдава променящите се образи с изумени очи. После свежда поглед и се обръща да потърси Йо, която обикаля около своята дупка и кърши ръце... Спирам. По-добре да го направя, иначе ще загубя тънката нишка. Музиката още звучи в ушите ми. А как иначе... Алиса продължава да свири...
|
||||||||||||||||
