|
|
        
|
Вземете си кърпата…
Ще ви разкажа за един човек, който се е родил когато трябва и където трябва, вдъхновявал се е от когото трябва и дълго време е работил каквото не трябва, за да напише накрая каквото трябва и да обърне с краката нагоре научната фантастика. Стана ли ви ясно!? Не!? Тогава да започнем отначало. Когато четете фантастика и буквите оформят в съзнанието ви картини на чужди светове и извънземни раси, може да останете с впечатлението, че инопланетяните се делят на две основни групи. Първите са такива, които непременно искат да навредят на хората, да ги направят свои роби; да тераформират нашата планета; да вземат нещо, които ние си имаме, а те, въпреки явния си и смазващ технологичен напредък, си нямат или не могат да намерят другаде, освен на Земята; или просто са решили да ни изтрепят, защото не ги кефим нещо. Вторите са обикновено мъдра и древна раса, която споделя с нас технологичните си чудеса, защитава ни и ни напътства, но като правило нейните представители са сухари и скучни до премаляване. Но и в двата случая ние сме интересни с нещо на другите цивилизации. Е, на това му викам егоцентризъм! А самите извънземни ми изглеждат нещо постнички... Сега проясни ли ви се какво искам да кажа!? Пак не?!
Тогава трето начало. Ще стане дума за човека, разбил горните клишета и показал, че извънземните култури не трябва непременно да са добре уредени, мъдри и с перфектно функционираща система на управление. Че ние може да не сме непременно център на внимание и, ако космосът благоволи да ни обърне внимание, може дори да не се вредим и за последните дупки на някой галактически духов инструмент, и да останем тотално извън класацията. Хайде! Каня ви на вечеря в ресторант „На края на вселената”, а ако няма места ще изчакаме в бар „Големият взрив” на по чашка пангалактически гаргаробластер. Навън вселената се е запътила към своя крах, колабирайки отново в себе си, а аз ще извикам на сцената създателя на цялата тази лудница. Дъглас Ноел Адамс е роден през 1952 г. в Кеймбридж – където трябва, т. е. в Англия, родното място на хапливия и интелигентен хумор, логично наречен просто английски хумор. Той прекарва детството си раздвоен между разведените си родители и техните нови семейства. Вдъхновява се от „Монти Пайтън” – т. е. от когото трябва. Покрай тях той открива, че хуморът е велика сила и поле за изява на интелигентни хора. Характерно за „Монти пайтън” е, че техните филми нямат нищо общо с дебелашките пародии на филми на американското кино. Докато американските комици и сценаристи залагат на чисто копиране на сцени и идеи от други филми и тяхното дебелокожо и просташко шаржиране, с цел да бъде разбрано от масовия тъп американец, то „Монти Пайтън” подхождат несъизмеримо по-интелигентно към материята. Те апострофират и правят карикатури на цели идейни клишета в дадена културна сфера, а не на конкретни образи и сцени. Логична стъпка в развитието на Адамс е постъпването му в „Кеймбридж”. Там той започва да пише скечове, а след университета се сбъдва една от неговите мечти. Започва да работи с Греъм Чапман, един от членовете на „Монти Пайтън”, който е впечатлен от творбите му и го кани да работят заедно по някакъв сценарий. Съвместната им работа продължава почти година и се изразява в писане на проекти за телевизионни сериали, които стигат – за тяхна, а и наша жалост – само до пилотния епизод. След края на това сътрудничество кариерата на Адамс се оказва в застой и той започва да работи какво ли не. Хваща се като чистач в птицеферма, а после и като охрана на шейха на Катар. По това време той е отчаян и почти достига до извода, че не може да пише, но след това се съвзема и, както сам казва, осъзнава, че е заприличал на фермер, който се жалва от лошото време. „Времето не зависи от теб. Ти трябва да се нагодиш към времето”.
И ето, че на бял свят се появява „Пътеводителя”. Това е поредният, а може би е щял да бъде и последният опит за пробив на Адамс, ако се беше провалил. Но той не само че не се проваля, ами постига успех, за който авторът дори не е и мечтал. Произведенията за „Пътеводителя” стават световни бестселъри, пораждат цяла една култура и вълнуват сърцата и душите вече на няколко поколения фенове на фантастиката. „Пътеводител на галактическия стопаджия” е първата част от трилогията в четири части, завършена окончателно едва в пети том. Това е безспорно най-щурото приключение из галактиката. Всъщност къде е казано, че за да напуснем родната си планета, непременно трябва да открием междузвездния двигател и да развием доста клонове на науката, които безспорно ще са ни потребни за пътуването? Къде-къде по-лесно е да вдигнем палец и да стопираме минаващ наблизо извънземен кораб. Защо пък да не може да стане така!? Идеята за книгата се появява в съзнанието на Адамс, както сам той разказва, докато лежал пиян на една поляна в Инсбрук, Австрия. Преди това бил установил, че тотално не може да се разбере с нито един от минувачите, които е питал за някакъв адрес. Според него всичките те са се оказали глухи, тъпи, че някои от тях дори и слепи. След това идеята потъва някъде в забутаните ъгълчета на неговото съзнание и отлежава там цели шест години, за да види бял свят първоначално като радио пиеса, а после и като книга, която се превръща веднага в световен бестселър и феномен.
На какво ли се дължи успехът на тази малка книжка!? Може би на безспорния талант на Дъглaс Адамс, на хапливия му език и уникалното му чувство за хумор. На способността му да накара идиотското да изглежда нормално и да изважда на показ абсурдите на живота и клишетата, с които сме свикнали. Или може би на това, че той за първи път се е запитал защо вселената трябва да е нормална и хармонична, след като нашият собствен свят не е?! И след като ние живеем на планета, населена в по-голямата си част с идиоти, ако не и изцяло, тогава каква е гаранцията, че технологичният напредък ще ни направи по-разумни и улегнали, а няма да ни видиоти хептен!? Всъщност самото оформяне на „Пътеводителя” е един дълъг и заплетен процес, който често влиза в противоречиe сам със себе си, сякаш за да се изчетка сам и да се самоиронизира. „Пътеводителят” се появява в какви ли не форми – радио сериал, телевизионен сериал, аудиозаписи и филм, и всеки път е толкова различен, че и най-върлите му фенове губят нишката. Първият епизод на радио пиесата е излъчен от БиБиСи на 8 март 1978 г. и е последван от още пет, които всъщност представляват първия сезон. Същата година е записан още един епизод, който Дъглас нарича Коледен, не защото има нещо общо с празника, а защото е излъчен на 24 декември, което дори не е Коледа, но явно той си знае. През есента на 1979 г. в Англия излиза книгата „Пътеводител на галактическия стопаджия”, която включва в себе си първите четири епизода от радио сериала в доста разширен вариант. По това време излиза и двойна плоча с леко съкратен вариант на въпросните четири епизода.
През януари 1980 г. БиБиСи излъчва още пет епизода от поредицата, а есента на същата година излиза романът „Ресторант на края на вселената”, който представлява основно преработен и съкратен вариант на епизоди 7, 8, 9, 10, 11, 12, 5 и 6 от радио сериала – точно в този ред. Горе-долу тогава излиза и втори двоен албум с епизоди 5 и 6, който носи името на втората книга. Междувременно БиБиСи заснема и телевизионен сериал, който е излъчен в началото на 1981 г. и се базира на първите шест радио епизода. Което ще рече, че включва цялата първа книга и втората половина от „Ресторанта”. Това означава, че макар да следва в общи линии радио пиесите, телевизионният сериал включва в себе си и части от книгите, които пък не ги следват. През лятото на 1982 г. е издадена и третата книга ”Животът, вселената и всичко останало”, която вече не е базирана на нищо, но за сметка на това влиза в противоречие с епизоди 7, 8, 9, 10, 11 и 12 от радио сериала. „Сбогом и благодаря за рибата” идва на бял свят през 1984 г. и влиза в конфликт с цялата поредица дотук, включително и със себе си. Същевременно излиза и компютърна игра „Пътеводител на галактическия стопаджия”, имаща смътна прилика с всичко случило се в тази вселена.
И за да е пълно мазалото, Дъглас Адамс и Джефри Пъркинс издават през 1985 г. „Пътеводител на галактическия стопаджия: оригинален радио сценарий”. Както подсказва заглавието му, той съдържа текстовете на радио пиесите и е единствения случай, в който публикация на „Пътеводителя” в една форма отразява вярно и пълно друга такава. И като за капак, през 1992 г. на бял свят идва и романът „Почти безобидна”, в който някои неща се изясняват, но други за съжаление ще останат неясни завинаги, поради преждевременната кончина на Дъглас Адамс. Но плетеницата не свършва дотук и всъщност капакът е поставен през 2005 г., когато най-накрая се появява толкова дълго чаканият филм. Той в общи линии върви, поне в началото, по първата книга, за да се отдели в един момент от сюжета й и да спре да има каквото и да е общо с нея в цели епизоди.Във филма има съвсем нови сюжетни линии и той свършва по начин, който противоречи и на петте части на поредицата. Но това изобщо не трябва да учудва никого. Все пак това е запазената марка с името „Дъглас Адамс”.
|
||||||||||||||||||||
