Бойно поле Белград

Кликни за пълен размер

Експлозията от падналия наблизо снаряд изпълни съзнанието и слуха ми, изпращайки ги в съседното измерение и оставяйки ме да наблюдавам внезапно притихналия наоколо свят в някаква странна форма на безтегловност. Свистенето на куршумите остана някъде далеч и някак нереално наблюдавах приближаващата се по главната улица бронирана немска дивизия. Откъде по дяволите се бяха взели тези танкове? От разузнаването бяха убедени, че всяка бронирана машина, с която Джеритата разполагаха, беше на поне ден оттук. Сега всички бяхме в капан. За да се доберем до спасителните лабиринти от малки улички на старата част на града, трябваше да преминем през петстотин метра открита площ, където щяхме със сигурност да попаднем под неспирния картечен огън. Нямахме друг избор обаче. Сержанта даде заповед за отстъпление и се втурнахме към спасението, което изглеждаше толкова далеч. Няколкото секунди ни се струваха цяла вечност. Човекът до мен падна покосен, а остра болка в моя крак ме прати на земята. С крайчеца на окото си видях последните от отряда да падат. Това ли беше краят? За това ли беше всичко? Бяха ми казвали, че преди човек да умре целият живот минава пред очите му. Зачаках да се случи, но вместо това се появи онзи ужасен стържещ звук в главата ми, който изпълни всичките ми сетива с непоносима болка. Изгубих съзнание...

Когато отворих очи се взирах в тавана на стая. Стържещият звук идваше някъде отдясно до главата ми, завъртях поглед натам и видях разхождащия се по гладката повърхност на стола включен на вибрация GSM. 5:30 сутринта, 5-ти февруари. Трябва да кажа на някого да ми напомни да не слушам толкова Sabaton наведнъж, ама нали пък трябваше да се подготвя за концерта в Белград, за където бяхме тръгнали. Вратата на съседната стая се отвори и се появи съквартиранта. По пижама. Жалко. Почти очаквах да е с каска на главата и понесъл въздушната пушка. Хигиенизиране набързо и марш към спирката. Точни като швейцарски часовник, пристигнахме на уговореното място за потегляне пред Националния Стадион, където автобусът беше дошъл и хората се бяха събрали (почти всички де). Не чакахме много останалите и потеглихме. Да ви кажа, няма нищо по-хубаво от дълго пътуване с музика, пиене и добра компания. В 48-местния автобус бяхме 21 човека, което ни позволяваше да се разпрострем наистина нашироко. Границата я минахме за има-няма 30 минути и останалите 5 часа до Белград минаха изключително бързо. Слязохме в центъра на града, уговорихме се с шофьора за връщането и поехме към мястото на концерта, откъдето една какичка ни изнесе запазените билети, за да се сдобие всеки с ценната хартийка. Последва “Тур дьо Белград”, състоящ се в особено хаотично движение по главната улица, пеене на Under Jolly Roger, позирайки на някакви оръдия под учудените погледи на случайни минувачи, разхождане из тамошната крепост, катерене по шаситата на разни танкове, гаубици и зенитни картечници, изложени като исторически експонати, и разбира се гранд-куеста по намиране на подходяща кръчма, в която да убием време и да поседим на топло. Повечето от кръчмите в Белград, и специално тези по центъра, приличат на стари соц-ресторанти (каквито вероятно са били). Бирата става, както и скарата, но за бога не си купувайте салати, особено тази която се нарича Сръбска салата. Въпросната “Српска салата” е шопска салата без половината неща, два пъти по-малък грамаж, и три пъти по-скъпа. Та, заехме се с геноцида на няколкостотин хиляди секунди и в приповдигнато настроение и изтънели портфейли се понесохме към залата. Там заварихме шумна тълпа софийски металурзи, пристигнали отделно от нас с влака, леко на градус и скандиращи Grave Digger и “България”. Или на никой това не му пречеше, или не се намери никой достатъчно смел да им направи забележка. След още някое и друго “велико пиво” охраната отвори кепенците и набързо се намърдахме в залата.

За подгряващите Sabaton никой не се буташе особено много, което беше добре дошло за нас, заемайки доста предни позиции, и голяма загуба за останалите, защото групата заби страхотно. Бандата излезе на сцената буквално с тежката артилерия, откривайки концерта с Panzer Battalion, прегазвайки безкомпромисно всякакви опасения за скучна подгряваща група. Момчетата свириха с хъс, на който публиката отговори и атмосферата бързо се наелектризира. Изключая вокала, чието облекло явно беше творение на модна къща “Кремиковци” с главен дизайнер Ламарин Желязков, музикантите дадоха типично хеви-метъл присъствие на сцената с много мятане на коси, стойки и всичко, както си е по учебниците, но без да бъде скучно и досадно. Парчетата бяха от официалните два дотогава албума Primo Victoria и Attero Dominatus. Като цяло, ако публиката беше дошла с немски каски от войната, щеше да е напълно в тон с атмосферата на песните. Едноименните Primo Victoria и Attero Dominatus, In The Name of God, Into the Fire, и завършване с тематичната двойка на хеви-метъл тематика Metal Machine и Metal Crue. Последваха бурни аплодисменти, групата се прибра зад сцената и, въпреки скандиранията за още, на сцената се качиха работниците да подготвят сета за железните ветерани от Grave Digger.

Процедурата продължи изключително кратко време, което не позволи на градуса на настроението след страхотното изпълнение на шведските “танкисти” да спадне, до зазвучаването на интрото, възвестяващо появата на “Гробокопачите” (да не се бърка с Гробаря, макар че съдейки по публиката, може и да бяхме объркали концерта с мач на федерацията по кеч). Гръмотевици, светкавици, очакването направо си застина в съспенс, само за да бъде разбито от началните рифове на Liberty or Death. Публиката просто откачи. Май не споменах досега, че тя беше бая пъстроцветна. Не говоря за облеклото, тъй като една метъл тълпа е всичко друго, но не и пъстроцветна в това отношение. Имам предвид, че поради присъствието на две толкова различни стилово групи като Therion и Grave Digger, и феновете варираха от 15-16 годишни готик-определящи се девойки до 30-40 годишни олд-скул хеви метъли с по трите тона вериги и дънкови якета, невиждащи се от нашивки, които са чакали цял живот да видят любимата банда. Завихри се дивно пого, което набързо остави в предната 1/3 от публиката само най-големите фенове и най-големите здравеняци, като въпреки цялата бутаница нямаше грубости, и изобщо забавата беше пълна.

Подборът на песните беше убийствен. Предимно стари класики, на които неведнъж сме хвърляли пърхут и тормозили съседите с тях. Raven, The Dark of the Sun, култовите от средновековната им трилогия Excalibur, Kinghts of the Cross, Highland Tears, Morgane Le Fay и Lionheart. По време на Circle of Witches, Silent Revolution, Valhalla и Highland Tears навалицата се поукроти малко, само побутвайки се лекичко, защото имам чувството, че абсолютно всички присъстващи очакваха едно точно определено парче, което и групата запази, както най-сладкия десерт се крие от децата. В момента, в който Крис Болтендал обяви, че следващата песен е от Tunes of War, в залата сякаш избухна бомба. Зазвучаха акордите на Rebellion и тълпата подхвана заедно с групата “The clans are marching ‘gainst the law…” Няма такова разбиване – просто пеене, скачане викане, музикално-душевен оргазъм, след което не ми бяха останали нито глас, нито много сили, които най-безапелационно ми бяха отнети от закриващото парче, напълно заслужено наречено Heavy Metal Breakdown. Брейкдаун си беше, и още как.

Предусещайки големия каламбур, докато подготвят сцената за предстоящото шоу на Therion, изпълзях от залата и със сетни сили се докопах до една пейка. В публиката настъпи голяма рокада, след като трипластово гримираните в черно девойки се оказаха по-пробивни от очакваното, а на старите металяги май не им се кибичеше повече отпред. Междувременно сцената бе подредена в семпъл, но доста добре подбран декор, състоящ се от огромно пано на фон, създаващо усещането за готическа катедрала, и две огради с шипове, зад които бяха разположени микрофоните за едната камара вокали. Просто, но ефектно. Да си призная, когато концертът започна някак си не бях в състояние да го оценя както трябва. Цялата ми физическа и емоционална енергия беше отишла по време на Grave Digger, а съдейки по лицата около мен, не само моята. Когато на сцената излезе съставът, някак си бях леко разочарован, най-вече от визията на групата, или по-точно на вокалите. Някак си така и не ми хареса тази представа за готик визия, където мъжете имат един такъв гейски изглед с намацани с гримове лица, и едрогърди какички, които са така облечени в черно, че като се наведат и забравяш за музиката. Пък и Therion никога не съм ги възприемал като готик, независимо от всички ревюта, рецензии и каквото пишат по пресата. Правят неземна музика (изключая последния албум, който така и не ми хареса), която бих свързал с всяка друга култура, но не и с това. Та, да не се отклоняваме от темата... като изключим изгледа, концертът беше много добър. Добре разбъркани парчета от периода на Theli до сега. Чух доста любими и не мога да се оплача. Rise of Sodom and Gomorrah, Deggial, Wine of Aluqah, Nightside of Eden, Ginnungagap, Grand Finale и To Mega Therion винаги са ми били сред фаворитите и ми напълниха душата, като ги чух. Можеше да минат с по-малко от последния албум, ама какво да се прави. За протокола, от него бяха The Perennial Sophia, Son of the Staves Of Time, Tuna 1613 и The Falling Stone. Имаше още едно-две парчета от Deggial, а голямата изненада беше завършекът на целия концерт, когато изсвириха техния вариант на Manowar-ския Thor (The Powerhead), размахвайки разни чукове по сцената. Междувременно имаше и други приятни сюрпризи, като възможността човек да си купи оригинален мърчандайзинг от самите членове на групите, използвайки възможността да се посдобие със снимка (ако уменията му на контрабандист са били достатъчно добри, че да промушат апарат през охраната) и с автографи, без да се блъска или да се разправя с малоумни гардове. Както казваха древните кръчмонавти: “Дойдохме, видяхме, изпихме”. Стана време да поемаме наобратно, че доста от нас ги чакаше работа на сутринта, а мен специално – и учене за изпит на по-следващия ден (който, да не повярвате, взех). Събирахме се около половин час – време, през които други хора събираха бутилки от бира и етикети от такива. По обратния път няма особено много за разказване. Нещо народа се беше поизморил и изпозаспа, щом седна по седалките. Прибрахме се живи и здрави, и в прекрасно настроение. И следващия път – пак, и повече.

Коментирай...