Илюзия и любов: Илюзионистът

Shannara

Спомням си как като дете ходех на цирк, за да гледам две неща – клоуните и вълшебниците. Сега обичам предимно да гледам комедии и да чета фентъзи. Достатъчно съм голяма, за да знам, че магия няма, но пък ми е приятно да знам, че някъде във въображаемите светове тя е достатъчно истинска, за да не изисква огледала, бързина на ръцете и двойни ръкави.

„Илюзионистът” ще се хареса на всички непораснали деца, които обичат да разгадават триковете на фокусниците. Не, няма да разберете как стават номерата – по-скоро ще ви накара да се замислите, дали пък случайно няма ИСТИНСКИ вълшебници. Защото в сценария не се разкриват тайните на занаята. Главният герой, илюзионистът Айзенхайм (Едуард Нортън) се появява на сцената и изнася шоу, за каквото и Дейвид Копърфийлд може да му завиди – призраци, изчезване на предмети, магии достойни за Мерлин. В това се крие очарованието на филма – липсата на рационално обяснение за всеки един трик.

Действието се развива по време на Австро-Унгарската империя някъде в края на 19-ти и началото на 20-ти век, когато престолонаследникът Леополд Хабсбургски (Руфъс Сюъл) крои преврат срещу баща си. За целта има нужда да сключи удачен династичен брак с херцогиня фон Тешен. За негово нещастие обаче, тя все още е влюбена в приятеля си от детинство Едуард, току що върнал се във Виена с артистичния псевдоним Айзенхайм. Досещате се, че старите въглени все още не са изстинали и между богатото момиче с добро потекло и бедният, но талантлив плебей бързо припламва страст, чийто апогей е една добре заснета актова сцена някъде в средата на филма.

Ето тук беше моментът, когато елементарният и патетичен диалог ми срина удоволствието от гледането. Не знам аз ли съм преситена и цинична или сценаристите не могат да намерят по-добра история от тази за жестокия тиранин, насилващ невинната принцеса, която от своя страна е готова да драсне черта на удобния си живот и да избяга заедно с добрия беден герой.

За щастие на зрителя тривиалността е концентрирана само в ядрото на историята, но не и в развитието й. Този път любовта за разнообразие НЕ побеждава реалността и херцогинята е убита от Леополд в пристъп на ярост. Оттук нататък илюзионистът започва своята тиха революция – отмъщение. Представленията му разбунват духовете в столицата на Австро-Унгария и публичният ред е нарушен. На полицейския инспектор Ул му е наредено да арестува Айзенхайм и да спре слуховете, че принцът е замесен в убийството на херцогинята. Започва се игра на котка и мишка, в която изобщо не е ясно кой е ловецът и кой – дивечът.

Препоръчвам ви да гледате филма – няма мудност и скучни моменти, музиката, декорите и актьорската игра са много добри (Нортън и Сюъл са ми слабост), а краят е наистина неочакван.

Коментирай...