|
|
        
|
Трудно ми е да пиша за този роман. Първо, от всички поредици на Пратчет най-много обичам тази за Стражата, както доказва и никът ми. От друга страна, с всеки следващ роман започвам да се питам “Какво ще се случи този път и дали ще е нещо различно от обикновено?”. С голямо нежелание съм длъжен да призная, че поредицата за Стражата започва да се изчерпва. Сам Ваймс достигна своя пик в кариерата си, извървя пътя от обикновено улично впиянчено ченге до всемогъщия дук на Анкх, който, общо-взето, е на всяка манджа мерудия и нито един голям политически, международен или междурасов конфликт не може да бъде решен без негово участие, толкова съществен и всепризнат елемент в цъкащата машина на Града, че дори Гилдията на Убийците престана да приема договори за неговото отстраняване. Едва ли не втората по сила личност в Анкх-Морпорк след Ветинари. Доколко тази книга поднася на читателя нещо ново, предстои да видим. За самата история. В съвременния, мултиетнически Анкх-Морпорк се събират все повече и повече джуджета и тролове. На моменти може да възникне въпросът къде има повече от тях – по улиците на града или в собствените им кралства. И с всяка изминала година в навечерието на годишнината на битката в долината Куум нещата се нагорещяват все повече и повече. Не се знае дали при тази годишнина полицията ще е в състояние да удържи тълпите, понесли брадви и бухалки. Същевременно, в общността на джуджетата цари объркване. Низшият крал – избран не без дейното участие и подкрепа на Анкх-Морпорк и Сам Ваймс в частност – и неговите либерални възгледи са подложени на критика от множество по-ортодоксални джуджешки лидери, включително неколцина, считани кажи-речи за пророци. И внезапно в навечерието на битката в долината Куум един такъв пророк (всъщност, от гледна точка на Стражата – подстрекател на междуетническа вражда, терорист и фундаменталист) е убит, а край трупа му е намерена тролска бухалка. На полицията се пада нелеката задача да реши случая максимално бързо, преди джуджетата да са взели правосъдието в свои ръце, а троловете да решат да защитават събратята си... Тоест, преди градът да се превърне в арена на междурасова, че и религиозна война.
Същевременно Сам Ваймс е принуден да се справя със собствените си служители. Тезата, че полицаят първо е лоялен към службата и едва после – към расата си, която толкова дълго и толкова успешно е набивал в главите, е започнала да се пропуква – все повече полицаи започват да се сещат, че преди да са били полицаи, са били джуджета или тролове. На всичкото отгоре Ветинари успява да натресе ревизор в стражата, който да удовлетвори интереса на гражданите към работата на тази правителствена институция, както и да се увери, че в нея интересите на Града са надеждно защитени. И като капак на всичко, въпреки всички клетви на Командира, в стражата е назначен вампир. С когото, както се оказва, проблем има не само той – враждата между вампири и вълколаци е широко известна. Прочетох книгата с огромно удоволствие, дори само поради факта, че се срещнах със себе си (хе-хе, ако и това не е раздвоение на личността). Книгата радва. Независимо, че е по-мрачна в сравнение с ведрата “Пощоряване”; всъщност самата тема налага определена сериозност, дори когато се говори с хумор за нея. Но романът забавлява.
Ноби и Колън са си същите забавни идиоти; Игор, Дребнодупе, Керът и Ангуа отново са там и отново раждат усмивки. Бях адски щастлив от появата на дезорганизатора, този път усъвършенстван модел – МК-4 – и с наслаждение проследих взаимоотношенията му с Ваймс. Новите герои също топлят душата на вманиячения почитател в мен, особено ревизора А. Е. Песимал; жалко, че случките около него приключиха толкова бързо и бяха толкова малко (най-сетне дочаках и Ветинари да остане без думи от потрес). Сали фон Хъмпъдинг, вампирката, също е невероятно забавна, както и гаджето на Ноби, което се оказва главозамайваща красива... стриптизьорка. И на никого не може да му го побере главата как така е тръгнала точно с Ноби Нобс. Когато седмица след това се замислих за нея обаче, впечатленията ми се оказаха смесени. Пратчет наистина ЗАТВОРИ отвсякъде Стражата. Не знам откъде и какъв сюжет би могъл да измисли, за да продължи серията, ако е решил да го прави, разбира се. Освен това четох познати неща. Ваймс отново е въвлечен в международен/междувидов политически конфликт, за четвърти път след “Шовинист”, “Петият слон” и “Чудовищна команда”. Повторенията на няколко други идеи, като връщането на дезорганизатора и политическите отношения между джуджешките фракции, макар и в малко по-различна трактовка, навяват същото смесено впечатление. Песимизмът ми ме навежда на мисълта, че това е може би последната книга за Стражата. И за себе си, разбира се.
‘Thud!’ – Тери веднъж се беше оплакал, че вече му е трудно да пише за Анкх Морпорк, без книгата да се превърне в такава за Стражата. В ‘Going Postal’ някак си успя да избегне центрирането върху стражите, но това тук си е чистокръвна книга за Ваймс и компания и достоен наследник на шедьовъра «Нощна стража». Преди обаче да кажа каквото и да било за сюжета, ще се възползвам от възможността да изразя възмущението си от американската корица. Абсолютно безлична, безвкусна, че и грозна, особено при съпоставка с английската на Пол Кидби, която освен всичко друго успява да обхване двете значения на заглавната дума (Thud!). Какви са те обаче, ще разберете като прочетете книгата. Сюжетът отново е центриран основно върху негова светлост сър Самюъл Ваймс. Наближава годишнината от битката в долината Куум – същата онази, в която джуджета и тролове едновременно се дебнели в засада едни други – и с цел да я отбележат в Анкх Морпорк се събират джуджета и тролове от целия Диск. За Стражата става все по-трудно да поддържа реда, а положението допълнително се усложнява, когато високопоставено и влиятелно джудже е намерено мъртво, а всички улики сочат, че извършителят е трол... Командир Ваймс на всяка цена трябва да намери извършителя, ако не иска битката да се повтори насред Анкх Морпорк. Редом с това трябва да успее да поддържа мира между двете раси, да разкрие тайната на една картина на битката, нарисувана от маниакално обсебен от битката в Долината Куум художик, който освен всичко друго е написал и книга за нея, да се справи с новите увлечения на Ноби Нобс, да свикне с един нов член на Стражата, и не на последно място – да разбере каква връзка има с цялата каша една странна игра, пресъздаващата битката върху игрална дъска. А за капак, всяка вечер 6:00 трябва да си е у дома и да чете на малкия си син. Всяка вечер, без никакви изключения... Пратчет отново ни е поднесъл не просто криминална история във фентъзи свят, ами многопластова книга, с не една или две скрити и не дотам скрити теми за размисъл. Основните теми този път са расизма, междуетническите отношения и ксенофобията, будещи все по-голяма и голяма тревога. Отделно имаме и множество нови разкрития за отношенията между тролове и джуджета, историите на двете раси, как се е стигнало до тяхната кървава вражда и какво я поддържа. Книгата е доволно мрачна, но има и много свежи моменти. Особено забавен е бъзикът с книги от типа на “Светата кръв, светият Граал”, “Шифърът на Леонардо” и подобните им, роящи се като лавина в последно време, както и към манията по тях, отново имаме намигвания към творчеството на Толкин.
|
||||||||||||||||||||
Но пък сляпата ми вяра в уменията на маестро Пратчет ме кара да се надявам, че не е така – че ще се намери начин за отпушване на неминуемия завършек, в който навлезе серията. Защото определено искам да чета още за Сам, Керът, Ангуа, Дребнодупе, Нобс, Колън и всички останали. 
Да не забравяме и играта от по-горе – вдъхновена от древна северноевропейска подобна на шах такава, с много разновидности за различните народности, тя има много важна роля. И всичко това пречупено през погледа на Пратчет в типично неговия си стил. Силно препоръчителна, дори и на английски – на български не се знае кога ще се появи.