Монография по възраждане
на английската магия.
Сузана Кларк: „Джонатан Стрейндж и мистър Норел”

Shannara

Ако ме попитате за какво се разказва в „Джонатан Стрейндж и мистър Норел”, най-вероятно няма да дам адекватен отговор – или ще се заплета в различни епизоди, или направо ще ви тикна книгата в ръцете. Да се направи сбит преразказ на подобен роман е невъзможно.

Преди всичко защото основен сюжет няма. Има военна история, битовизъм, пътеписи, биографии, човешки характери, множество приказки, случки и описания. Но не и нещо, което да се побере в едно толкова подредено понятие. Според мен това, което Сузана Кларк е създала, би могло да се опише като роман – картинна мозайка на английското общество от периода на регентството. Такова детайлно и фино описание на героите и начина им на мислене можете да намерите в книгите на Джейн Остин. Приликата не е само в мястото на действието – Англия, но и в стила на двете авторки. Героите са разгърнати чрез множеството подробности от ежедневния им живот, маниерите им, начинът им на изразяване, общуването им с околните. Другата обща черта в стила на Остин и Кларк е леко саркастичният тон на автора, който проличава само в кратките иронични забележки за слабостите в характерите на героите или обществените порядки. Този подход към създаването на фентъзи роман е малко необичаен, но явно успешен – личното ми мнение е, че романът напълно си заслужава наградите „Хюго” и „Световна награда за фентъзи” за 2005 година.

Оставяйки настрана добрата стилистика на Сузана Кларк, бих казала, че в книгата се появяват и някои оригинални идеи. Такава например е представата за магията като наука – по мнението на един от практикуващите я джентълмени „престижна колкото правото и медицината, но не колкото религията”. Не мистична и необяснима, а такава, която изисква години наред четене, изучаване на историята й и предпазливо практикуване.

Действието започва с описание на западналото състояние на тази наука – отдавна вече теоретична, а не практическа - и проследява постепенното й възраждане от двама магьосници, които имат съвсем различни виждания за същността й. Г-н Норел е възрастен джентълмен, който се старае всячески да предпази себе си и останалите магьосници от практическото приложение на чародейството. Джонатан Стрейндж пък е енергичен млад благородник, който не се задълбава твърде много в размисли за евентуалните последствия от употребата на заклинания. „Кой от двамата е най-великият магьосник на времето си?” се пита цяла Англия, а и аз все още не съм решила. При всички положения обаче няма да съжалявате, ако прочетете книгата – интригата е твърде заплетена и интересна. Краските на самото повествование са мрачни, но същевременно се запечатват ярко в съзнанието на читателите.

Едно от предимствата на романа (поне за мен като фен на онази епоха) е включването на реални исторически личности като Уелингтън и лорд Байрон, при това в истински събития, които протичат по алтернативен начин поради присъствието на магията. Описанието на битката при Ватерло например си е красноречив пример за крипто-история.
Като минуси на книгата мога да посоча две неща – големият обем и множеството чудовищни бележки под линия. Първият напълно разбираемо се дължи на дългия времеви период, в който се развива действието – цели 11 години. Но бележките понякога ме изкарваха от равновесие – особено когато ставаше дума за съвсем странични на повествованието истории, вмъкнати кратки разкази или пояснения за всяко непознато на читателя име. Разбира се, тези препратки към магически книги и отдавна умрели магьосници придават донякъде плътност и достоверност на събитията, описани в романа, но в 90% от случаите ги намирах за досадно разсейващи и излишни.

В заключение бих могла да благодаря на издателство „Прозорец”, че дават възможност на българския читател да прочете тази хубава книга, но пък бих могла и да ги изпсувам, че българското издание е по-скъпо от английското и че подбраната корица е толкова невзрачна. Но няма да направя нито едно от двете, а наместо това само ще препоръчам на читателите „Джонатан Стрейндж и мистър Норел” като книга, чието притежание си заслужава цената.

K.

Великобритания, първите години на 19. век. Джентълмените от Обществото на йоркските магьосници са всецяло отдадени на изучаване на английската магия. Техният интерес е обърнат към по-възвишената й, теоретична страна; точно както един астроном наблюдава и описва звездите, но не се намесва в хода им, те не практикуват магия – това би ги принизило до обикновени занаятчии. За да бъдат изследванията им пълноценни обаче, съществува една-единствена пречка: болшинството от книгите, събрали мъдростта на предишните поколения британски магьосници – всъщност, всички, които имат някаква стойност – се намират в библиотеката на господин Гилбърт Норел. Господин Норел не е член на Обществото на йоркските магьосници. До библиотеката на господин Норел достъп има само господин Норел. Съществуват подозрения, че в това е замесена магия – истинска практическа магия.

Дебютният роман на Сузана Кларк “Джонатан Стрейндж и мистър Норел” (2004 г.) проследява, в рамките на десет години и хиляда страници, възраждането на английската магия. След като спечелва облог дали може да направи действащо заклинание и така принуждава Обществото на йоркските магьосници да се саморазпусне, г-н Норел се отправя към Лондон, за да спечели доверието на британските министри и да възвърне на магическата практика статуса на достойно призвание – като единствен практикуващ ще бъде той. Първоначално не го приемат радушно – британските управници са погълнати от войната с Наполеон Бонапарт и не виждат с какво може да им помогне единственият практик от отдавна забравеното поприще. Норел успява да спечели доверието на един от тях едва когато съживява годеницата му – а после и на всички им, когато създадената от него илюзорна флота задържа френските кораби в пристанищата им достатъчно дълго, за да може английската флота да се прегрупира стратегически. Бъдещето на държавния магьосник изглежда бляскаво и незастрашено... докато не се появява втори практикуващ, младия Джонатан Стрейндж.
За разлика от начетения Норел, Стрейндж е самоук, енергичен и импулсивен. Според него магията трябва да се разпространи сред максимален брой практикуващи. Норел, макар и ужасен от такива либерални схващания, взима младежа за свой ученик (но не му дава достъп до библиотеката си). Първоначално обширните познания на по-възрастния и импровизаторската интуиция на по-младия магьосник се допълват ползотворно, но различните им подходи постепенно ги отдалечават един от друг. Неспокойният дух на Стрейндж го кара да замине за Испания, където две години помага на Лорд Уелингтън в кампанията му срещу Бонапарт. (Оказва се, че най-удачното заклинание е онова, което създава стабилни пътища за придвижването на английските войски. Стрейндж в никакъв случай не би навредил на французите физически; не бива да забравяме, че един магьосник е в състояние да убие с магия, но един джентълмен – никога.)

Междувременно в Британия се появяват все повече хора, заинтересувани от изкуството на магията. Мнозина от тях са самозванци, но има и истински таланти. След завръщането си Стрейндж взима неколцина за ученици. После се оттегля в уединение, за да опише познанията си за магията в книга, която да бъде достъпна за всички желаещи да практикуват (и с това да си навлече ужаса и гнева на Норел). Не е изненада, че след отпечатването на тиража бройките започват мистериозно да изчезват, докато накрая остава само по една – за двамата първопроходци.

Освен задълбочаващия се конфликт между Стрейндж и Норел обаче, над главите им започват да надвисват и по-мрачни облаци. Магията, с която Норел е съживил годеницата на своя покровител, всъщност е дело на Господаря на феите; а капризното и жестоко създание няма да се задоволи с ролята на безгласен слуга. Лека-полека границите между кралството му и британската действителност започват да се размиват, да се отварят наново. Ударът върху Стрейндж е по-тежък и директен – по прищявка на Господаря той изгубва съпругата си; а когато, търсейки път към Кралството на феите, предизвиква яростта му, се озовава в центъра на колона от нескончаема нощ, над която греят непознати звезди. С разгръщането на действието постепенно започва да ни измъчва чувство, че двамата магьосници не са активните двигатели на историята, а само средства в ръцете на някой друг, далеч по-могъщ и непредсказуем от Господаря на феите.

Това е свръхсбит преразказ на един от многото пластове в “Джонатан Стрейндж и мистър Норел”. Романът съответства на епохата, която възстановява, не само като исторически фигури и събития, а и като структура и стил. Трупата на главните и важните второстепенни герои наброява над петнадесет персонажа. Самите изречения излъчват джентълменския финес и аристократичната разточителност на викторианската литература. Секващите дъха – и като количество, и като обем – бележки под линия позволяват на авторката да нахвърля множество щрихи, създавайки мозайка на епохата, без да се съобразява с изискванията за последователност и кохерентност на повествованието. От тези бележки например научаваме кои са съставните части на заклинанието за призоваване и каква е историята на знаменитата магьосница Катерин от Уинчестър; те ни напомнят и, че събитието, за което героите си говорят в момента, е същото, което се е случило 38 глави по-рано. (Последното – навярно като намигване към съвременните читатели, които имат проблеми с вниманието.)

Моите лични чувства към романа са смесени. Разклоненията в историята са прекрасен начин да се създаде богата картина, без да се търси изчерпателност, но малките подистории, които досущ като пътищата на феите не винаги отвеждат някъде, разсейваха част от мен (оная невнимателна съвременна част) и ми пречеха да се вживея в основната история. Едва към края на книгата, с помрачняването на събитията, всички нишки се вплетоха плътно и дори пищните описания допринасяха за усещането, че съм пред прага на нещо грандиозно и разтърсващо. (Изобщо не съм разочарован, че то се отлага за продължението, което Сузана Кларк пише – при толкова внимателна подготовка би било престъпление грандиозната развръзка да се претупа в някакви си сто странички.) Викторианският стил беше приятен с елегантното си звучене, но пък не ми достигаше откъм интензивност и експресивност. (На този етап са ми нужни автори като Питър Бийгъл и Тиъдър Стърджън.) Мекият хумор в представянето на героите и обществото им ме усмихна неведнъж, но по-наситеният и остър Пратчет явно ме е разглезил да искам по-концентрирано забавление.

В никакъв случай не съжалявам, че прочетох “Джонатан Стрейндж и мистър Норел”, но няма да се върна към нея пак... освен ако не реша да си припомням нещо, когато разгърна продължението й.

Коментирай...