|
|
        
|
Ph'nglui mglw'nafh Cthulhu
Не е умряло онова, завинаги що крее – Когато стане дума за класиците на хорър-литературата, името на Хауърд Филипс Лъвкрафт е едно от първите, около които се завърта разговорът. И има защо – той е един от първите автори, смесващи фантастика, фентъзи и ужаси, при това – в болшинството случаи – с добър успех. Мнозина съвременни автори от тези жанрове признават, че черпят вдъхновение от творчеството му, макар приживе да е имал ограничен кръг читатели. Х. Ф. Лъвкрафт е роден на 20 август 1890 г., в Провидънс, Роуд Айлънд. Майка му, Сара Сюзън Филипс Лъвкрафт, може да проследи произхода си до т.нар. „отци основатели” – най-близкият вариант на аристокрация, съществуващ дори и сега в бившите владения на гордите червенокожи, за които всички сме чели като деца. Баща му е търговски пътник, който влиза в болница, когато малкият Хауърд е на три години, и остава там до 1898 г., когато почива от форма на невросифилис – факт, който е спестен на сина му. С възпитанието и образованието на момчето се заемат неговата майка, двете му лели и дядо му, изтъкнат индустриалец. Хауърд Лъвкрафт е вундеркинд в буквалния смисъл на думата – на две години рецитира стихове, на три се научава да чете, а на шест или седем започва да пише. Първият източник, от който черпи вдъхновение, е „Хиляда и една нощ” – книга, която прочита на пет години. След прочитането й приема творческия псевдоним Абдул ал-Хазред, който по-късно „преотстъпва” на автора на прословутия „Некрономикон”. На следващата година открива очарованието на класическата митология в адаптираните варианти на „Илиада” и „Одисея”, и дори пише „Поема за Юлисес ” – преразказ на „Одисея” в 88 реда, което е най-ранното му оцеляло произведение. Някъде по това време се запалва и по истории на ужаса – интерес, подкрепян от дядо му, който го запалва по готическите романи.
В ранна детска възраст Лъвкрафт често боледува, макар че голяма част от „болестите” му да са на психологическа основа. Това, разбира се, се отразява и на образованието му – появява се в училище спорадично, но усърдно чете вкъщи. На осемгодишна възраст открива за себе си тайните на химията, после и на астрономията. Започва да издава хектографски (с помощта на желатинова матрица, бел. Дил.) списания – „The Scientific Gazette” (1899 – 1907 г.г.) и „The Rhode Island Journal of Astronomy” (1903 – 07 г.г.), които разпространява сред приятелите си. В гимназията печели подкрепа и одобрение както от съучениците си, така и от учителите. Оттогава е и първото му публикувано произведение – писмо на астрономическа тема до „The Providence Sunday Journal”. Така Лъвкрафт постепенно започва да списва колонки за местни вестници, предимно с научнопопулярна насоченост. През 1904 г. умира дядото на Лъвкрафт, което води до сериозни финансови сътресения за семейството му. Разстроен от това насилствено отделяне от родния му дом, Лъвкрафт прави няколко опита за самоубийство; през 1908 г. получава нервен срив, който възпрепятства по-нататъшното му образование, оставяйки го без диплома. Поради това, Лъвкрафт не е допуснат да кандидатства в колеж – нещо, което по-нататък се превръща в източник на дълбок срам за него, макар и да е един от най-изтъкнатите самоуки личности на своето време. Този му на практика отшелнически живот свършва през 1913 г. по странен начин – подразнен от блудкавите любовни историйки, редовно публикувани в местния вестник, той атакува автора на въпросните в писмо, написано в стихове. Нещата, естествено, не спират дотам, а се разпростират в няколко вестника и списания. Рязко отличаващият се стил на Лъвкрафт прави впечатление на президента на Обединената асоциацията на аматьорския печат (UAPA – United Amateur Press Association) Едуард Даас. Тази покана изважда писателя от ступора, в който е изпаднал, както после сам признава – постепенно се завръща към писането на проза, макар и в творчеството му да преобладават поезия и есета. Оттогава датира и кореспонденцията му с множество автори, която според някои негови биографи достига 87 500 писма за периода от 1912 г. до смъртта му през 1937 г. – измежду тях и едно писмо от 70 страници (не е опечатка, седемдесет страници). Това е и начинът, позволил на Лъвкрафт, според собствените му думи, да се запознае с множество гледни точки, променили неговите социални, икономически и политически възгледи. Именно благодарение на тази изобилна кореспонденция се дължи и прякото влияние на Лъвкрафт върху такива имена като Фриц Лейбър, Робърт Хауърд и Робърт Блох, както и вдъхновението, което оказва върху други – Стивън Кинг, Клайв Баркър и дори небезизвестния художник Ханс Рюди Гигър (Hans Ruedi Giger), за когото можете да прочетете ТУК.
От друга страна, бидейки много впечатлителна натура, Лъвкрафт често се подава на влиянието на най-различни стимули. Доста дълго време това са били собствените му кошмари. Те, съчетани с любовта към символизма и преклонението пред един от малкото американски писатели – Едгар Алън По – залягат в основата на диаболичните му произведения (писани основно в периода 1905 г. – 1920 г.). В тях проличава и друга личностна особеност – Лъвкрафт е отявлен британофил. Дотолкова се прехласва по викторианската епоха, че често поставя на писмата си дата, отместена 200 години назад във времето. Това е дебело подчертано още и чрез използване на правописа на британския, не на американския английски, употребата на остарели думи и архаични конструкции на речта.
В този, да го наречем „диаболичен”, период Лъвкрафт все още не е усъвършенствал стила си. Героите му са просто бегло щриховани и служат по-скоро като част от декора, отколкото като елемент на повествованието. Тази особеност се среща, в по-голяма или по-малка степен, в цялото творчество на Лъвкрафт, макар и в по-късните произведения да се забелязва значително подобрение – връх в това отношение е Рандълф Картър, на когото ще се спра малко по-нататък. Атмосферата е мрачна, най-често враждебна. Мястото на действие са почти без изключение селските райони на Нова Англия – с изолирани селца, мрачни и вековни иглолистни гори, неприветлив климат и затворени, отчуждени хора. Митологемите Ктхулху и Старите богове на този етап все още не съществуват (всъщност, като спорен момент може да се приеме разказът „Дагон”, макар той да е основан на съществувало божество). Засега основните теми в творчеството на Лъвкрафт са народните поверия, само че леко осъвременени. Срещаме се с вампири, с луди алхимици, обзети от неистово желание за отмъщение, с продължаващ поколения инцест, довел до нова разновидност човешки същества. Реално погледнато, разказите от този етап са детективски истории със слабо подчертан елемент на ужаси и/или фентъзи.
Сребърният ключ на Рандолф Картър В периода от 1920 г. приблизително до 1927 г., основно под влиянието на Едуард Джон Мортън Дракс Плънкет, 18-ти барон Дънсани, Лъвкрафт сътворява своя т. нар „Цикъл на сънищата”. Тези разкази и повести, според мен, са едни от най-добрите образци на приключенска фантастика, писани някога. При това една голяма част не биха могли да се определят като „хорър”, „диаболични”, „зловещи” и т. н. Макар и описваните земи на Съня да са колективна работа, приносът на Лъвкрафт за тях е сериозен, а съноходческата митология донякъде засенчва по-късно създадената Ктхулху-митология, основаваща се върху митовете от „Света на сънищата”. Главният герой на този цикъл е съноходецът Рандълф Картър, който се счита за „alter ego” на своя създател – факт, който намира доста силна подкрепа в разказа „Неназовимото”: там Картър се представя като автор на къси разкази, по описание силно напомнящи творчеството на самия Лъвкрафт.
Ктхулху фхтагн! При все че из тези обширни земи има място за хиляди герои, в едно свое писмо до Елизабет Толридж авторът пише, „Има мои творби а ла По, и мои творби а ла Дънсани. Но къде са моите творби а ла Лъвкрафт?”. За да не остане този въпрос без отговор, Лъвкрафт създава основите на своята митология на Ктхулху. Макар и замислен като фонов елемент, този митологичен цикъл се оказва учудващо неподатлив на времето и неочаквано привлекателен за мнозина писатели, далеч не само измежду съвременниците на автора. Убеденият атеист Лъвкрафт създава митологията си в движение, докато пише. В нея понятията „добро” и „зло” са просто неприложими спрямо т. нар. „богове”, „демони” и др. Централно място заемат двете божества Азатот и Йог-Сотот – представители на два противоположни принципа на Вселената. От една страна, имаме Азатот – описан като слепия, видиотен владетел на пантеона, заел в буквалния смисъл централното място във вселената. Около него, под звуците на демонична флейта, безспирно танцуват загадъчните Други Богове. Съ-управникът на Азатот, Йог-Сотот, е въплъщение на безсконечното – той е навсякъде и във всички времена. Следваща в йерархията е Шуб-Нигурат – Черната коза от гората с хилядата козлета – която играя ролята на богиня на плодородието. Единственият в този пантеон, способен да осъществи контакт с човешки същества, е Нярлатхотеп – слуга, пратеник и аватар на Азатот и Другите Богове. Той често приема човешка или почти човешка форма, и е невъзможно да бъде разпознат, ако сам не пожелае. Където и да се появи, “... винаги купува странни инструменти от стъкло и метал, и ги съчетава в още по-странни. Говори за много за науките – електричество и психология – и дава представления на силите, от които зрителите си тръгват безмълвни...” (любопитно отклонение: смята се, че това описание е предизвикано от лекциите на Никола Тесла – там се е говорело много за науките, по-специално за електричество, и са били съпътствани от демонстрации на странни уреди, направени от метал и стъкло... – “Нярлатхотеп”). Жрец на върховните богове е Ктхулху – спящ в потъналия град Р`лйех в очакване на Последните дни. Описан е като бегло човекоподобен, със закърнели криле и глава, подобна на октопод, от която се протягат пипала във всички посоки. Негов подчинен е Дагон – същество, упоменато на няколко места в Стария завет. На тях, на свой ред, слугува расата на подводните обитатели, както и две извънземни раси – Древните, установили се в Антарктида, и донесли със себе си ужасяващите си роби, вечно променящи се шоготи; и подобните на омари Ми-Го, населяващи Луната.
Ал Азиф Всички тези богове, разбира се, имат своите поклонници сред хората – различни култове, разпространени от ескимосите в Аляска до черните африкански джунгли. Вярванията им са описани в редица книги, толкова страховити, че предизвикват лудост дори ако бъдат погледнати. Най-известната от тях е, естествено, “Некрономикон”, упомената в 20-тина произведения. Написана е от Абдул ал-Хазред – арабин, отказал се от исляма и полудял след завършването на книгата. През 738 г., в родния си град Дамаск, той бива погълнат от невидимо чудовище, посред бял ден, на публично място. Оригиналното име на ръкописа е “Ал Азиф”, но при превеждането му на гръцки от Теодор Филетий от Константинопол получава по-известното си прозвище “Некрономикон” – “Книгата на мъртвите имена”. През 1228 г. Олаус Вормий прави латински превод; четири години по-късно папа Григорий ІХ забранява както латинското, така и гръцкото издание. Вормий отбелязва, че по това време арабският оригинал е загубен. През 17-ти век д-р Джон Дий осигурява английски превод, но от него са оцелели само отделни фрагменти. Безценно описание на историята и битието на боговете са и “Пнакотическите ръкописи” – или оцелелите от тях откъси. Съхранявани в университета Мискатоник в гр. Аркхам, за тях е известно само, че са написани преди възникването на човешката раса. Свързани с тях са и “Седемте тайни книги на Хсан”. Някои тълкования на гореспоменатите книги могат да се намерят и в по-късни произведения – например, “Livre d’Eibon” или “Liber Ivonis” (от която също са оцелели само откъси), “Cultes des Goules” на граф д’Арлет, “De Vermis Mysteriis” на Лудвиг Прин и, естествено, класическата творба на Фридрих фон Юнтц “Von Unaussprechlichen Kulten”. За съжаление, църковните клади не са подминали и тези книги, в резултат на което оцелелите екземпляри са притежание изключително на частни лица, които не биха признали, че ги притежават.
Творчеството на Лъвкрафт вдъхновява не само писатели и художници – Холивуд също не остава безразличен. Ето някои филми, направени по негови произведения (списъкът не претендира за изчерпателност): • The Haunted Palace (1963) – макар и кръстен на стихотворението на Е. А. По, филмът се базира на “Случаят на Чарлз Декстър Уард”. • Die, Monster, Die! (1965) – известен още като “Monster of Terror”. Вдъхновен от “Цветът извън космоса”, филмът набляга повече на научнофантастичния аспект, отколкото на ужасяващия. Главната роля поверена на Борис Карлов. • The Crimson Cult (1968) – повърхностно основаващ се на “Сънища във вещерския дом”. С участието на Кристофър Лий, Барбара Стийл и Борис Карлов, за когото това е един от последните му филми, ако не и последният. • The Dunwich Horror (1970) – макар и да са запазени част от идеите в разказа, допълненията и промените го смъкват до средно ниво. • Re-Animator (1985) – макар да не се придържа буквално към “Хърбърт Уест – реаниматор”, това е една от най-успешните екранизации по Лъвкрафт. • From Beyond (1986) – филмът представлява режисьорското “продължение” на разказа със същото име. • The Curse (1987) – слаба екранизация на “Цветът извън космоса”. По неизяснени причини мястото на действие е преместено и имената на някои герои са променени. • The Unnamable (1988) – всъщност няма връзка с разказа “Неназовимото”, макар и да съдържа няколко препратки към “Некрономикон”. • Bride of Re-Animator (1990) – посредствено продължение, в което единствено краят е свързан по някакъв начин с творчеството на Лъвкрафт. • The Resurrected (1992) – най-стриктната адаптация по Лъвкрафт засега. Като вдъхновение служи разказа “Случаят на Чарлз Декстър Уард”. • The Unnamable II: The Statement of Randolph Carter (1993) – продължение на първия филм от 1988 г. Използвани са основно събитията от “Изявлението на Рандолф Картър”, а самият филм е на средно ниво. • Necronomicon (1993) – отново посредствена екранизация. Състои се от три сегмента – първият, “Удавените”, има бегла връзка с “Плъховете в стените”... но без плъхове. Вторият, “студът”, се придържа малко повече към оригинала, “Хладен въздух”, но има вкарана героиня, която липсва в разказа. Последният сегмент, “Шепоти”, по презумпция би трябвало да е основан на “Шепнещия в тъмнината”, но след претърпените промени всякаква прилика изчезва. • Lurking Fear (1994) – поредната слаба екранизация. Допирните точки с разказа “Дебнещият страх” са името на града и наличието на дегенериралата фамилия Мартенс. • Dagon (2001) – сравнително добра екранизация на “Сянката над Инсмут”. • Cthulhu (2006) – очаква се към средата на декември.
|
|||||||||||||||||||||||||||
• Beyond the Wall of Sleep (2006) – екранизация на едноименния разказ. Ефектите биха били ужасни дори за 1980 г., а проверките за полит-коректност превръщат филма в своего рода комедия на абсурда. 