|
|
        
|
Студени решетки и съсък на метал... Психеделична ярост на стаени сенки, натежали от обещание за смърт. Потни длани, вкопчили се в приклада като последно разпятие. И безразличната вездесъщност на мрака... Докато се обръщаш. Докато съмнението се бори с неверието – дотук бях! Адът е прозинал паст. И в нея – паст. Висшата естетика на Пъкъла, венецът на отвращението. Еволюционен зенит. Неизмеримо Насилие, биологичната перфектност на същност-изтребление. Мъртвешката ярост на Този, който никога не позна Милостта. Пришълецът. Устите се забиват, разкъсващи с отрова, в разкъсания писък на изтляващата вяра. Няма бог, само болка, само долина на сенките и техния вестител. Пъкълът най-сетне е намерил своето тяло. Роден от човешки ум. С готическо-изкривени инициали като мъчение от черна меса: "Х.Р.Гигер". Модерният зограф на Сатаната, Естетът на Погнусата... Рисуваното изкуство познава много трескави бездни от вледеняващи костите видения на Злото. Бригел, Бош, Дега, хитовият арт-албум от края на 90-те на Уейн Дъглас Барлоу "Инферно", новите прозрения на Джон Джуд Паленкар, стотици и стотици творби от бума на "дарк фентъзи"-то в последните 100 години. Но безспорно фанатиците на "ужаса", специалистите по трансперсонална психология и окултистите в еднаква степен утвърждават като "своя глас" Гигер. Научната точност на неговите "трескави визийни тремори" карат много фенове да го определят и за "художник-фантаст N 1" на нашето време, нещо, което аз не споделям. Защото разглеждането на албум с произведения на X. Р. Гигер е предизвикателство и за най-устойчивата психика. Стъписващо, шокиращо, по силата на някакъв сюрреалистичен подсъзнателен импулс всичко, което излезе от извратеното съзнание на художника, е красиво. До степен да се чувстваш омерзен: толкова ли си грешен, че да харесваш подобно отхвърляне на Божествената прошка. Защото светът на биомашините, симбиозата на зародиши и механика в картините му са пустиня без Божа искра надежда, свят без Бог, без изкупление, вселена, отхвърляща самата идея за каквито и да е религии. Естетика на изгубената надежда, на пепелното безвремие на Инферното. Х. Р. Гигер... Мрачно индъстриъл име. Инициали, вграждащи се добре в болката на биомеханиката на Злото. Нормалният зрител би си помислил, виждайки този паноптикум на Изгубената вяра, че Гигер е мрачен, скелетоподобен адепт, подвижен пиърсинг от богохулни амулети. Нищо подобно! При Гигер нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед, дори името. Този, който впи и в костите ни кошмара на Пришълеца носи простичките имена Ханс Рюди. Един закръглен, стеснителен мъж, чийто истински допир до митовете, обвеяли инициалите му с привкус на разкъсани от метални шипове викове, е страстта към черното облекло. "Аха" – веднага ще се озари от прозрение необремененият зрител – "тежко и депресивно детство". Много удобно и абсолютно погрешно.
Ханс Рюди Гигер се ражда през 1940 г. в швейцарското градче Чур в семейството на аптекари. Както той самият казва: "Детството ми беше прекрасно, изпълнено с чудеса и малки открития. Създадох биомеханиката именно защото около мен нямаше нищо подобно, нищо като описаното във фантастичните романи, които четях като малък." Най-много го интересуват момичетата, циркът и особено тъмните, мрачни ъгълчета на старите къщи, които изследва със страст. Мястото и времето, в които се ражда бъдещият флагман на "фантастичния реализъм", се оказва невероятно удачно (особено познавайки пасторалната безметежност на Швейцария). Сънародникът Карл Юнг все още твори трактати за алхимия, херметизъм и основопроменящите психологията архетипи, друг швейцарец – Алфред Хофман, открива халюциногенната мощ на бягството "ЛСД". Третия голям, Мауритус Корнелиус Ешер, гради парадоксалните си светове фантазми, черно-бели мьобиусови антивселени. И Ханс Гигер попива от тях с пълни шепи. Но духовен баща на "криптата на Ада – Гигер" става Сергиус Глововин – специалист по древни митове и символи и лидер на контракултурата на неомитологизма. Бащата на Гигер не приема страстта му към рисунката и го записва в Училището за приложни изкуства в Цюрих. Там момчето изучава интериорно оформление и индустриален дизайн Това не може да спре оброчната му предопределеност и през 1959-та младият Гигер публикува в списанието на единственото училище в Чур първите си рисунки, по-късно обединени в цикъла "Atomkinder" – "Атомни деца". Мрачна символика, сюрреалистична колажност, гробове, черепи, човекочудовища – Гигер все още не престъпва извън рамките на юношеските шизоидни фантазии и стандартния "макабър" стил. Заявяването на Злото предстои. През 1965-та младежът се дипломира и започва работа като дизайнер на офис мебели. Невероятно попадение на съдбата! Гигер се превръща в неконвенционална лаборатория за причудливи експерименти – смесица от нови похвати и нови материали. Нанася туша с четка за зъби и метално решето, изстъргва листа до бяло, за да предаде светлината, подчертава сенките с рапидограф. Впоследствие ще се превърне във виртуоз на живоизписването с бояджийски пистолет. Той започва да изпробва нови начини за рисуване като дистемпер – лепило, смесено с пигмент. Втурва се и в скулптурата – "Машина за раждане" бележи лайтмотива на цялото му бъдещо творчество – рождението като процес на хищно майцеизяждане, ембриони-войници, зародиши-механизми. Яйцето на Злото е положено...
През 1966 г. Гигер прави първата си самостоятелна изложба. През 1968 създава първите извънземни в живота си за научнофантастичния филм "Swiss Made 2069" – куче, облечено в пластмасов калъп, и хуманоид с вградени в главата и торса камера и записващо устройство. Лека задявка, като последна следобедна дрямка пред истинското пробуждане. Пробуждане сред ледената градушка на разчупилото яйцето Зло и новата механика на Ада. Годината е 1969, Гигер полага на олтара на светотатствения 20-ти век първия си албум – "Вiomechanoids" (Биомеханоиди). Механичност, насилствено-принудителен характер на биологичните процеси: темата става централна за творчеството на Гигер. Самата механика се биологизира в едно парадоксално срастване механизъм-организъм. Процес, който започва с хармонично сливане и естетичен еротизъм на диаметрални същности, деградира до отвратителна пародия на порнографско съвкупление на насилието, за да достигне уродливата чудовищност и ужасяващата безмилостност на Пришълеца години по-късно. Гигер е сензация! Дали, Кокто, Гала и маса лидери "свръхреалисти", "алтернатисти" приветстват естета на Механоидната реалност. Той вече не експериментира с изразните средства, негова "визитна картичка" става праховото впръскване на акрилни бои посредством апликации-шаблони. За целта Гигер ползва и се налага като корифей на ерографа, доказва, че голямо изкуство може да се прави и с механизми. Окултните мотиви, вплетени в биомеханичните вакханалии, му спечелват името на художник на Злото. И той охотно подхранва тази масовата убеденост. През 1975 г. в Париж участва в изложба, посветена на дявола, платната му крещят от богохулство, извратено преобръщайки причастието, Разпятието и кръстните мъки. Свързваща нишка на творбите му стават агресията, страданието, разложението, убийството и самоубийството, механистичният жесток секс – и всичко това концентрирано в парад от демонични образи. Той "постулира" победата на материята над духа, на Сатаната над Христос. В автобиографията си Гигер разкрива факта, че по време на следването си живее под наем в "прокълнати" сгради, колекционира предмети, използващи се в ритуали от типа на Черната меса (в неговата колекция например присъства "глава на дявола", покрита с истинска човешка кожа). Неговата първа любов Ли Тоблер след девет години, прекарани с Гигер, изпада в летаргия и се застрелва. Той симпатизира на "Ангелите на Ада" и даже рисува плакат за събора на организацията в Швейцария. Върхът на всичко е задочното приемане на Гигер в едно от тайните демонски братства под името "Frater Alien" ("Брат чужденец") – признание за неговото експертно "съдружие" със Злото.
Но най-силно доказателство за обремененост със зло става новият връх – издаденият през 1977 г. албум "Некрономикон I" (бел. авт. – "Некрономикон" – легендарна окултна апокрифна книга на мъртвите със заклинания, позволяващи призоваването на демоничните Властелини на отвъдното). Отблъскващ и едновременно очароващ поглед, клинично хладна и изчистена от сантименти дисекция на чистото Зло, подправена с окултна обредност. Този албум се превръща в мит! Станислаф Гроф го използва за илюстрация на своята придобила христоматийна значимост теория за преднаталната памет, а именно: това, което човек преживява в майчината утроба и в процеса на раждане, в значителна степен предопределя структурата на неговата същност. Стъписващата убедителност на Гигеровите зародиши жертви-палачи възпроизвежда отрицателния преднатален опит, тя е предречена диагноза на раждащо се човешко изстъпление. Реалистичният аерографен стил е толкова фотографски убедителен, че при опита си да влезе с картините от албума за изложба в Дания, Гигер е спрян. По-късно, коментирайки случката, Ханс Рюди възкликва: "Интересно, къде си мислеха че съм фотографирал?! В Ада ли?!" А поводи за коментари не му липсват. Просто окултната злост на визиите легитимира окончателно решението на един друг майстор. Ще се снима "Пришълецът". Пъкленият демон, своего рода автопортрет на Гигер, ще завърши абоминацията на механоидната еволюция. Светът на колоидните илюзии отдавна е привлякъл вниманието на Гигер. Но първия опит за нещо по-сериозно е болезнен провал. От това донякъде губи и голямото кино, защото проектът се нарича "Дюн". Режисьор е Ридли Скот, оператор Дан О'Бенън. Гигер твори заедно с Дали и Алесандро Ходоровски декорите към проекта. Той е в изключителен творчески подем, а и задачата се вписва идеално в търсенията му. Поверена му е цялата многопластова мрачна палитра на дома Харконен, но продуцентите отсичат: "Може и да гений, но ние не можем да си позволим да харчим като за гений." Целият екип – от режисьора до декораторите – е отхвърлен. Дейвид Линч се оказва по-непретенциозният вариант. Шизоидната революция на страха за кратко е обуздана, но изпълзяла веднъж, търси плът. И съвсем скоро намира своята меса в един полу-провален проект.
Работното му заглавие е "Памет". Идеята – седем човека и чудовище в капана на звездолет сред бездушното безразличие на дълбокия космос. Лятото на 1977-ма е тежко, сценариите са в задънен ступор. Всичко се притегля от гравитацията на блудкава клишийност, защото липсва смислена визия на разрушителното зло. Ридли Скот и Дан О'Бенън са на прага на пореден провал. И тогава в ръцете на Ридли Скот попада "Некрономикон I". Гигер научава за проекта от телефонен разговор, проведен с Дан О'Бенън, и изпраща копие от албума. Перверзната богохулна невъзможност да не се възхитиш от чистото зло завладява Ридли Скот и през февруари 1978 г. Гигер подписва договор. В течение на 3 месеца Ханс Рюди прави 30 ескиза на Пришълеца и ги праща в Англия, за да бъде направена скулптура на демона. Екипът обаче не може да въплъти гениалната концепция и Гигер сам възглавява работата. По план трябва да остане на Албиона 3 седмици – престой, проточил се 5 месеца. Гигер се превръща във визуалния вездесъщ творец на почти всичко: ксеноморфа към филма, разбития космически кораб, открит от екипажа на Далъс, интериора на кораба, извънземния пилот, както и пейзажа на безплодната планета LV-426. Той сътворява и всички стадии от жизнения цикъл на Пришълеца (с изключение на Кралицата). Светът на киното е разтърсен. През 1980-та Гигер получава "Оскар" за визуални ефекти, което му осигурява доста предложения за работа в киното, включително в "Междузведни войни". Неговите "биомеханични" конструкции, извънземни рушителни Сили, подхранени от тъмните скрити ъгли на човешката психика, дават плод и във филмите: "Полтъргайст 2" ("Poltergeist 2: the other side", 1986), "Пришълци 3" ("Alien 3", 1992), "Видове" ("Spеcies", 1995) и "Alien Resurection" (1997).
Създаването на Пришълеца обаче легитимира Гигер и в по-лицеприятна за отрицателите му светлина. Творецът е заявил – познаването на Злото въобще не е обвързано с подчинение на неговите закони. Злото, същностно погледнато, е тази илюзорна реалност, в която ние, безпросветните хора, се движим и живеем. Опознаването на природата на Злото може да стане път към освобождение от неговите пътеки. Гигер не се ограничава само във вътреутробната или чужда на всичко извънземна реалност. Семето на Злото присъства и в мрачната урбанистика на модерния мегаполис. След няколко посещения на САЩ Гигер представя нов продукт. През 1981 г. на бял свят излиза албума "Ню Йорк сити" – задушаващ лабиринт от тръби, откъснати от светлина, писък, подобен на Ешеровите колизии с реалната физика. Естетиката на злото е и в обикновения дом – албума "Пасажи". Способността на Гигер да посее красота дори и от погнусата особено личи в цикъла картини от санитарния възел. За мрачния естет на индъстриъл-културата нищо не е свято. Следва серия еротични ландшафти – гинекологични пейзажи, в които границата еротика-порнография е силно символична. През 1983 г. Гигер представя няколко знаменити серии платна "Маски" и "Тотеми", обединени в цикъла "Победа". Голи, изчистени литографии, наречени от критиката "бомбени платна". На фона на разкъсани от бедствия пейзажи са въздигнати крещящи лица, някои бароково механоидни, други надупчени от игли. Особено легендарни и до днес остават сериите платна "Ли" и "Деби". Втората е особено преплетена със страстта му към модерната тежка музика. Гигер обожава Деби Хари, известна повече като Блонди. Но не и музиката й, затова, впечатлен от акупунктурата, решава на корицата на албума "Коо коо" да надупчи главата й с игли. Това е най-бурният му успех в музикалния бизнес. Той работи и с "Емерсон, Лейк и Палмър", "Каркас" и "Данциг III". Любима група му е "Корн", ето защо дава всичко от себе си, за да зарадва ексцентричния й до полуда фронтмен Джонатан Дейвис. Студената, нечовешки изкусителна биомеханична стойка за микрофон се превръща в дизайнерската му реплика-връх. "Нубийската царица" е сякаш създадена за Пришълеца. Изтреблението и безразличната студена красота...
Гигер винаги е готов за изненади. Той никога не изоставя търсенията в провалените си проекти, просто ги хипертрофира в нов продукт. През 80-те започва собствена линия мебели, вдъхновени от "Дюн", най-известен от които е столът "Харконен". Произвежда перверзни бижута, в които съчетава окултизъм и биомеханика, като например катарамата за колан "Бафомет". Шикозната им вулгарност привлича купувачи, нищо, че цените са високи. През 1992-ра отваря в родния Чур собствен бар, обзаведен изцяло от него. "Бар Гигер" има и в музея му в Сен Мишел. Стените са покрити с уродливо-сладникави дечица, а арките напомнят на гръбначен стълб на динозавър. "Идеята е да се почувстваш като съвременен Йона, изгубен в търбуха на механизирания студен свят", пояснява автора. Превръща невинен манастир в областта Сен Мишел, Швейцария, в музей на Гигер. Яйцата на злото най-добре наливат сила в богохулна среда, храм на "индъстриъл културата" и изкривените й форми. Или в неконтролируемата власт на мрежата. Гигер е от първите модерни творци, осъзнал мощта на Интернет. На 19-ти март 1996 г. биомеханикът на злото го прокламира и в двойната вселена: http://www.HRGiger.com. Само в рамките на първите 3 месеца сайтът е посетен 600 000 пъти. В последните години Х. Р. Гигер не е толкова активен. Отделен, затворен в социопатична самоизолация, той присъства само на изложбите по всички точки на Европа. Но не е изчерпан, ни най-малко. Документалистика, мебелен дизайн, филмови декори и поредният брак...
Гигер, адептът на злото. Или не?! Може би абоминацията е неговият краен израз на пътя към еволюционно съвършенство. Същността на изкуството на Гигер е геният на еволюцията. За едни – сатанински, за други – вдъхновен. Метаморфозата започва с любов... любовта към това, което изоставяш навеки. Връщане към протоплазмата, към личинката и пълзенето, за да видиш полета към извънземието. Тимоти Лиъри, "гуру на психеделиката" и личен приятел на Ханс Рюди, заявява: "Гигер, ти си извънземен пришълец, таящ се в тялото ми, полагащ в него своите блуждаещи яйца от чудо. Оплел си около себе си пашкул, подобно на какавида, и си пробил дълбок прорез в желязото на мъдростта ми. Гигер, ти виждаш по-надълбоко от нас, ограничените примати. Ти си посланик на някакъв свръхразвит биологичен вид. Може би си вирусен гост, в чиито очи нашите органи за размножение са някакви цветчета на маково венчелистче? Творчеството на Гигер ни тревожи и ужасява и затова, че обхваща грамаден еволюционен период. Понякога твърде отчетливо то ни показва откъде сме дошли и какъв е пътят ни. То се зарежда в нашите биологични спомени. Прави ембрионалните ни снимки осем месеца преди раждането ни. Гинекологични пейзажи. Вътрематочни картички. Увлича ни да възпеем нашето блатисто, слузесто, вегетативно-насекомовидно минало и ни тика към космоса. Учи ни да обичаме хлъзгавите си, ембрионални, насекомовидни тела – за да съумеем да ги преобразим. В най-крайната перспектива – извънземната." Това ли е еволюцията на Сатаната? Пришълецът ли е окончателният венец? Убиецът в утробата, порнографът некромант? Този път не е моят. Но ти, който четеш, имаш правото да го приемеш за свой. Злото е реалност. Така или иначе, еволюцията имаше нужда от Гигер. Пътят на разума вече не е същия. Ние ТРЯБВА да гледаме, не да горим на клади. С очарование или погнуса... Или и двете, но никога безразлични. Виж, ако ти стиска, и ти:
ХУДОЖЕСТВЕНИ АЛБУМИ ОТ Х. Р. ГИГЕР
|
|||||||||||||||||||||||||||||
