|
|
        
|
Чарлз Дейвид Джордж Строс:
Британският автор Чарлз Строс е роден в Лийдс на 18 октомври 1964 година, а в момента живее и работи в Единбург, Шотландия. Строс е считан за писател от новото поколение британски фантасти, работещ в областите на твърдата научна фантастика и космическата опера. За свои вдъхновители посочва Върнър Виндж, Нийл Стивънсън, Уилям Гибсън, Брус Стърлинг и други киберпънк- и пост-киберпънк писатели. Произведенията му от средата на осемдесетте до края на деветдесетте (предимно къси разкази) често са определяни като “средна ръка”, макар и интригуващи и “неуморен източник на идеи”. В по-голямата си част са публикувани от британски издатели като Interzone, New World и Odyssey. Творбите му от последните години обаче се радват на всеобщо внимание, и със своята бликаща изобретателност и сардоничен хумор му печелят ново прозвище – “една от най-ярките звезди на жанровия хоризонт”. Разказите му "Bear Trap," "Antibodies" и "A Colder War", публикувани през 2000 година, жънат огромен успех. Трите повести в “ Accelerando”, публикувани последователно в Asimov's, затвърждават репутацията на Строс като новия Брус Стърлинг, абсолютният киберпънк – и са издадени отново в общ “сборник”. Романите му “Сингуларно небе” и “Accelerando” (последният е награден с “Локус”) са номинирани за „Хюго”, съответно за 2003 и 2006 година. Писателят печели престижната награда в друга категория – повест – с “The Concrete Jungle” през 2005 година. На българския читател Чарлз Строс е известен с дилогията си за Есхатона – “Сингуларно* небе” и “Железният изгрев”. Когато се сблъсках със “Сингуларно небе”, това бе една от най-странните, и същевременно най-приятните космически опери, които бях чел последните няколко години. Стилът на Строс е уникален. Той успява да съчетае по неповторим начин “семките за очи”, в лицето на неангажираща, до болка позната и по тази причина – леко бозава, но адски четивна и забавна космическа опера, подобна на тази на Зановите произведения или поредицата “Стен” на тандема Коул-Бънч – с каскадите от идеи, които бликат от “тежкарите” в жанра – Алистър Рейнолдс, Дейвид Брин, Сергей Лукяненко или Карълайн Чери. Какво имам предвид? “Сингуларно небе” и “Железният изгрев” съдържат всички белези на една средностатистическа космическа опера – четивна, приключенска, с плоски, двуизмерни герои и много екшън, в която героите и действието са декор за сценична реализация на идеите (много автори “страдат” от този порок, включително Лари Нивън или Дейвид Брин). Едновременно с това Строс хвърля в размисъл с ужасно многото си идеи и великолепно разработената, с много чувство за хумор, вселена. Идеята за сингулярността, за Есхатона, за пътуването със свръхсветлинна скорост, за разселването на човешките колонии, тръгнали всяка по своя път, са наистина великолепни. Няколко щрихи от сцената, на която се развива действието. Да започнем с понятието “сингулярна точка” – точка, след която дадена крива нараства експоненциално и започва да клони към безкрайност. Строс използва много умело идеята за сингулярността. В един прекрасен момент от бъдещата човешка история натрупването на информация и знания достига своята сингулярна точка и започва да се развива с шеметна скорост, до момента в който в информационния поток се появява, или може би заражда, свръхразум – Есхатонът. Същевременно се открива метод, чрез който принципът на сингулярността може да бъде приложен към пътуванията с надсветлинна скорост. Корабите, движещи се със скорост по-висока от светлинната, се придвижват същевременно и напред във времето. Науката открива начин процесът да бъде реверсиран и, едновременно с движението си напред във времето за определен интервал, пътуващият кораб да може да се върне и назад във времето в друга точка на пространството малко след собственото си заминаване. Разбира се, следвайки този принцип, корабът би могъл да се върне и по-назад във времето – още преди да е заминал. С една малка подробност – Есхатонът, изпитващ категорично нежелание да допусне каквито и да било промени, колкото и минимални да са, в Историята, способни дори косвено или неволно да доведат до неговото несъществуване, които биха могли да бъдат предизвикани от това “пътуване във времето”. Решението – разселване на човечеството из цялата галактика по всички годни за земен живот планети - изглежда детински просто за един свръхразум, който освен това притежава и средствата да го осъществи. Така се появяват стотици насилствено формирани човешки колонии, лишени от средствата си за производство, от достъпа до информация и принудени да преоткриват всичко отново. Стотици колонии в различен стадии на технологично развитие, с различно обществено устройство, организирано набързо при новите условия под напора на “етническите особености” на заселниците – заселените предимно с руснаци колонии затъват в тоталитарни режими, германските заселници постигат своя социал-национализъм и т.н. В “Сингуларно небе” Строс описва може би най-нелепата война, която съм срещал във фантастиката. Това е сблъсъкът на две общества. Едното – високотехнологизирано, издигнало в култ обмена на информация и кибернетизацията на съзнанието, скитащо между звездите и събиращо по пътя си “стопаджии”, докато се е превърнало в мултикултурна и мултивидова общност, наречено Фестивалът, чиято единствена цел е обменът на информация. Другото – привидно кротко, изостанало в технологично отношение, затворено, монархично-тоталитарно общество (странна, екзотична кръстоска, чийто първообрази очевидно са Царска Русия и Комунистически Съветски съюз) което се е разпростряло из няколко звездни системи, наречено Новата република. И така, когато Фестивалът се озовава в една от затънтените колонии на Новата Република, той естествено започва да преследва единствената си цел – обменът на информация. От небето на затънтения провинциален Рошардов свят започват да валят мобилни телефони, от които приятен глас казва “Забавлявайте ни!”. В замяна на приказки, местни легенди, житейски истории или социални теории (стига да са нови, тоест да ги няма в огромната инфобанка на Фестивала), мобилните телефони предлагат... всичко! Всичко, което присъства в информационната им банка, или което може да бъде произведено с нейна помощ. Срещу детска приказка можете да получите велосипед. Или един тон злато. Или атомна бомба. Или всепроизвеждаща машина, която може да ви направи всичко от изброените по-горе неща, стига да има чертежите и схемите на съответното изделие. Всеки тоталитарен или царистки режим има своите врагове и своите дисиденти. И когато една такава всепроизвеждаща машина попада в ръцете им на Рошардовия свят от Новата република, настъпва хаосът, наречен Революция. Чарлз Строс стъпва на съграденото в “Сингуларно небе”, за да създаде една книга с много по-различна атмосфера. “Железният изгрев” е пряко продължение на “небе”-то само дотолкова, доколкото главните герои – Мартин и Рейчъл – са главни герои и в тази книга. Събитията се развиват около година след “Сингуларно небе”, а основните идеи – Есхатона, Сингулярността, пътуванията във времето и ненарушаването на причинно-следствената връзка – служат като основа за развитие на идеите, които авторът представя в “Железният изгрев”. Книгата е много по-сериозна и мрачна. Няма го тънкото чувство за хумор, иронията и ведрото настроение. Това е напълно естествено, когато се разкрие истинската идея на книгата – илюстриране възможното развитие на националсоциализма и идеологията за расовото превъзходство във футуристична обстановка на генно инженерство и модифициране.
“Железният изгрев” проследява историята на една космическа катастрофа, при която една планетна система – Нова Москва – е напълно унищожена, след като звездата й е взривена в свръхнова, а фронтът гама-частици и летящи отломки е на път да унищожи близките съседни звездни системи и да предизвикат верижна реакция, която ще доведе до унищожението на десетки и стотици милиони хора из цялата галактика. Книгата е също толкова богата и нетрадиционна, колкото и първата. Строс е използвал възможността да доразвие някои идеи, бегло загатнати в “Сингуларно небе”, както и да постави няколко нови на вниманието на читателя. За съжаление, и тук героите отново са само изразни средства за реализация, макар да се забелязва характерна смяна на “курса” по отношение на атмосферата. И така, на вашето внимание са представени две много различни по звучене книги. Макар и подчинени на описанието на една и съща вселена, със звученето си двете представят различни картини и различни гледни точки на бъдещето. Може би най-голямата сила на Строс – идеите – ще ви остави приятно изненадани и въодушевени от богатството и умението, с което автора буквално ги подхвърля във въздуха и се наслаждава на това, в което те ще разцъфнат. Благодарение на това, отсъствието на пълнокръвни герои (което е най-голямата слабост на автора) не дразни толкова. В заключение, фантастиката на Строс е далеч отвъд тривиалната и комерсиална космическа опера, но все още подчинявайки се на някои особености, които тя притежава. Книгите, както и самият автор, определено заслужават внимание.
|
|||||||||||||||||
* При все, че приетият в българския език термин е сингулярност и оттам – сингулярен, -рна, -рно, -рни, преводачът е взел решение да използва погрешно изписване. Като знак на уважение към преводача, заглавието не е променяно. Като знак на уважение към науката, терминът е поправен – бел. ред.