Имам уста за да крещя,
а вика ми е плът печатна машина или
арлекин, който не се разкая в самото лице на нощта

Част V

Dhalgren

(Продължение от Брой 4)

80-те години са белязани от върхове на кратката словесност, наситено стълпотворение перли, непостигано до този момент, надхвърлило дори френетичната шеметност на психеделичната Нова вълна: колекции като "Песен за Лия" (A Song for Lya and other stories), "Нощни летци" (Nightflyers) и "Пясъчни крале" (Sandkings) на Дж Р.Р. Мартин, "Синьо шампанско" (Blue Champagne) и "Убийците на Барби" (The Barbie Murders and Other Stories) на Джон Варли, "Островът на д-р Смърт" (The Island of Doctor Death and Other Stories and Other Stories (sic – бел. К)) на Джийн Улф, "Дилвиш Прокълнатия" (Dilvish the Damned) на Р. Зелазни, "Кървавите книги" (Books of Blood) на Клайв Баркър, "Изгарянето на хрома" (Burning Chrome) на Уилям Гибсън, "Ловецът на ягуари" (The Jaguar Hunter) на Лушъс Шепард и още, и още. Все по-осезаема е липсата на Големия, на гладиатора на печатната машина – Харлан Елисън.

Но магнетичният заряд на интелектуалния пир, така щедро присъстващ в предишните Елисънови притчи, не се е изразходвал. Затаеното предчувствие за нещо стойностно, за нещо от най-висшата запазена класа на предишния Елисън е възнаградено през 1988 г. Дългото мълчание е разковано от пропитата с болка ярост на новата колекция "Гневни захарни бонбони" (Angry Candy) (награда “Локус”'89, “Световна награда за фентъзи”'89). 17 калейдоскопа от гняв, яростни окървавени пестници срещу смъртта на светлината, всички разкази в нея са като неповторими етюди на богиня, режеща нишката на живота. Вкопчили чворести пръсти в ужасеното сърце на читателя, всички те капка по капка го изцеждат, докато постигнат пълното отрицание на смъртта. Колекцията е отглас от тъгата на Елисън по смъртта на много приятели, близки и колеги в поредица черни месеци, носталгия, изкована в гняв. А когато Харлан е гневен, както отбелязва "Сан Франциско Кроникъл", това винаги е добър знак.

"Счупено стъкло" (Broken Glass) е разказ за смъртта на интимността, на невинността и илюзиите за убежище. Дана притежава прекрасно подреден свят от фикции, в който като всеки нормален човек релаксира в сивите мигове на битието. Чист и пленителен, поетично-еротичен, непостижимо личен... докато в тягостната делничност на градския автобус в него не нахлува ментален "изнасилвач". Телепат без капка свян, чужд на всякаква човечност и морал, той започва да се гаври с тайните й кумири. Пътуването в автобуса се превръща в мъчение – бреме пред похотта на стаено чудовище. Дана изпада в истерия, интимният й мир е сцена на сквернословна и теглеща в бездна без изход вакханалия, а изродът е стар и опитен. Поредната жена, поредната оброчна жертва в притаената анонимност на насилвача... Но Дана отказва да се примири, в името на всички бивши и бъдещи жертви тя се разтваря за немислимото, собствените чудовища от потайния сумрак на скритите страхове. Стените на убежището са рухнали и харпиите отмъстители изяждат без остатък разума на попадналия в капана на собствената си душа агресор. Но макар и окончателна, победата е Пирова, студената вълна от омерзение е потопила прекрасната пещера от фантазии на Дана. Тя е познала покварата от бродещите лица на лудостта, изтръгнатата на светлина лична лудост. Интимната й светая светих вече е смъртоносна клопка, пустиня без изход.

"Мека маймуна" (Soft Monkey) (награда "Едгар Алън По" '88) се вписва в мощта на тази колекция по съвсем различен начин спрямо доминиращата теза. Темата за смъртта е по-скоро допирателна към основната идея, захранваща съспенса на историята, но като водещ контрапункт на стремежа за оцеляване. Оцеляването като начин на живот всяка минута, всеки дъх от проказата на безжалостната съдба. В нощта на безчувствения град предпазливо пристъпва Ани. Чернокожата "хахава" грозна старица Ани с вечната кукла, притисната до пресушените гърди, бездомната парцалива Ани в корубата на метрото, в корубата на живота си нищета. Тя съществува, за да оцелява. Но колкото и да си адепт на нямото присъствие в сенките, някъде там, в ъгъла, съдбата реди своята къщичка от домино. Винаги капризна, винаги с някой мръсен номер в ръкава... И Ани случайно става свидетел на жестоко убийство. Едни от най-добрите килъри от организираната престъпност в Града, който никога не спи, току-що са изпълнили дължимото на мрачния си занаят и сега тя е като оброчна птица пред непознаващите им прошка очи. Далеко от сенките, сред светлините на затънтената метростанция, Адът влиза в своя дом. И съществуванието й се превръща в бяг... безумен, свръхестествен, мистичен бяг – изплъзване сред улиците на града. Силата на волята като заклинание изтръгва немислим взрив от мощ – Ани е съществувала единствено да оцелява, през миговете, през дните, през годините – и сега тя се превръща в Мощ.

Може ли същество на нощта, сеяч на Смъртта, въпреки всичко да се поклони на най-живото чувство – нежността? В разчупения откъм клишетата на жанра хорър разказ "Стъпки" (Footsteps) отговорът е даден по елисъновски неординарен начин. Клеър е изтънчен гастроном, любител и преследвач на деликатния вкус. Но не какъв да е, а онзи – Вкусът на нищо неподозиращата жертва, оплетена от фаталния й сексапил, на мъже и жени, поругали вярността към семейното ложе, увлечени в страстта като молци към факла. О, тя е гладна, непоносимо и стръвно гладна, преминала през десетки мегаполиси и разяждащия страх на Лос Анджелис... за да се наслади на Париж, неговите светлини, барове и дискотеки – чувствени изкусни блюда с деликатеси. И в нескончаем екстаз, в сенките на нощния осветен Париж върколакът в нея къса и пие, изстисква до дъно оргазма и болката на жертвите. До часа на върховната наслада, на премреженото с нега предвкусване на истинското пиршество. Странният, екзотичен французин, заинтригуван и хладен, едновременно настойчив и неподатлив към Детето на нощта Клеър. Последната от своя род, тази, чието отражение се губи в огледалата, защото всяко от тях съдържа среброто на покварата, среброто на сребърниците, елемента на злото. Но в сянката на бедната стаичка не само нейното отражение липсва ... нещо жестоко се е объркало. Кой сега е жертвата? Мъжът се оказва човек-растение, онзи, който дарява своите стръкове нежност на последните деца на нощта, нежността, която за първи път в самотата на проклятието си тя приема. Забързаните стъпки на преследвачите в сенките най-сетне могат да изтлеят, поне за тази нощ...

"Пътечката на смеха" (Laugh Track) е завладяващ особен поглед върху темата "бог в машина". Колко от нас са виждали в растерната пъстрота на телевизионния екран пленени души, викащи за помощ? Забавно, пленително и уютно невъзможно. Или не? Анджело е телевизионен сценарист, дълги години създаващ и наблюдаващ ТВ комедийни програми. От известно време е обсебен от убеждението, че постоянно чува характерния игрив смях на отдавна мъртвата си леля Бейб във все нови и нови продукции. Записан на магнитофонна лента, поддържаща "пътечка на смеха" от шоу в шоу. Обезпокоително неизкривен, неостаряващ от годините... но болезнено, ужасно отегчен. Анджело скоро осъзнава, че част от лелиния дух е оставил своя отпечатък върху лентата; сладката, чаровна леля Бейб е в капана на ада, вечно измъчвана с най-безвкусни шутовщини, за да се смее, смее, смее... За да я освободи, Анджело се впуска в търсене на Фантома-Рушветчия, техник от поддръжката, който работи в секретните недра на мрежовото програмиране. Носталгичен прочит на вечното чувство за вина от неизказаните думи към изгубените близки, разказът е своего рода комичен двойник на "Джефти е на пет", история, в която доброто тържествува.

И все пак, сред рифовете на гнева в колекцията понякога наднича потръпващо-ироничният Елисън от епохата на гневните деца на цветята. Например "Принц Мишкин или задръж насладата" (Prince Myshkin, and Hold the Relish) е свежо шеговито намигване за странния любовен триъгълник на Достоевски с главния герой, приятелката му... и вкуса на най-върховния хот-дог; "Пълнеж" (Stuffing) пък е тъжна алегория на лишаващата от лично щастие отговорност към всички (Юджийн Кийтън има силата на окончателно решаващия вот, всеки, за когото гласува, по един или друг начин и повод неизменно побеждава... но тази велика мощ иска непоносимата саможертва на самотата); а "На дисекционната маса" (On the Slab) е мрачно напомняне за това, че има неща, които не са ни позволени за познание, и всяко упорство води до смъртоносни изненади. Гигантското мъртво тяло на удавения циклоп с мраморна кожа, късаното, разпродавано и кълцано в експерименти тяло от притежаващия го нафукан рокпродуцент Франк Нелър се завръща от брега на смъртта за финалната отплата.

Но най-силните разкази в колекцията тепърва наливат плът. Време е да кипи гневът на Елисън. Смъртта е смъртен враг, безсмилен изличител на вселени от красота или ярост, пречупен път в нищото. Но най страшното е, когато я срещнеш в хиляди лица и тела-приносители, верни псета с човешки лица в името на трохичките допълнително спазарен живот. В разказа "Отмъстителят на Смъртта" (The Avenger of Death) място за милост няма. Пен Робинсън е хрисим, изтънчен търговец на книги, доволен от малките блага на живота. И както често се случва, студената лавина на истината го застига неочаквано: забодена отметка в една от неговите книги му разкрива Многото лица на Смъртта. Нейното шествие е шествие от хора скакалци, нейната плът е алчността на гладни за още и още мизерен живот сатрапи. Смъртта сама по себе си е бездейна, нейната зла жътва е дело на нейните човешки Приносители. И Робинсън поема своя кръст – да прочисти света от бремето на тяхната напаст, да срине Смъртта в прахта. Това, което прави разказа специален, е изкушението на идеята – достъпността на Смъртта. Възможност да докоснеш, сриташ, накълцаш омразното й лице. Да се оставиш на пречистващия поток на гнева, да стъпиш на проверения път от хилядолетия – бий и мачкай. Колко би било прекрасно някой да ти е виновен, някой, върху когото да стовариш тонове ярост. Колкото и тъжно да звучи, дори след милиони години еволюция на Разума, първият инстинкт е инстинктът да удариш, да нараниш, да убиеш. Дори в името на справедливата ярост от безсилието пред Смъртта...

"Бяг с червената кралица" (Chained to the Fast Lane in the Red Queen's Race) със силата на словесен еквивалент на Ешеров абсурден реализъм задава дилемата: Смърт или безкрайно съществование. С какво гротеската на един безконечен, изпълнен с превъплъщения живот-тресавище е по-легитимна от окончателния край? Мъжът с многото имена, през всеки живот той минава като родилна болка, като трескав затихващ проблясък някъде зад ретината. Свят след свят, прерождение след прерождение, той преминава през мембраната на световете, а на мястото на неговото тяло винаги се появява някой двойник, малко по-различен. Любов, омраза, стремежи: всички спомени от предишната тленна черупка изтляват в новата плът. В един живот – самотник с луда майка, в друг – самотен луд моряк, в трети – асирийски роб, безкрайна нишка от несгоди, тягостна верига от съществования неопределености. Един бяг на място – сякаш надпревара на Алиса с черната кралица. И всеки път избутван в поредната брънка на спиралата от някой напиращ за неговия нов свят двойник. Докато не попада очи в очи с двойник, който отказва да напусне света си. Срещата със самия себе си, един от многото Аз, който го връща към Всички спомени. Този свят е бленуваният рай, късче милост, изстрадано в безкрайно влачене, в което място за двама просто няма. Пощадата е немислима и Мъжът с многото имена убива... Мембраната, която го затиска, е страшна, светът отхвърля Каин, унищожил себе си. Остатъкът е вечността на животите-падения, несретната бездна на бездната. Но другият, мъртвият Аз не е сам, в последно сбогом с него са хилядите двойници, приели да споделят със себе си Единствения свят, отреден за тях, свят от приятели и последна спирка.

"Привидения" (Eidolons) (награда "Локус"'89) е историята в този сборник, провокираща най-скритите заложби у читателя в процеса на мислене. Умозрителна, завоалирала в себе си сенките от горчивия опит на самия Елисън, тя е нишка от кратки разкази, опит на автора за нещо като самотерапия. Харлан е провокиран в създаването на това катарзис-ноктюрно от думите на Марио Варгас Лосса: "Писателите са екзорцисти на своите собствени демони". В накъсания ритъм на отделните миниатюри един мъж на име Висензей, човек с много тъмни петна в душата си, изминава своята собствена Голгота от търговец на оръжие до ангел-пазител след срещата си с енигматичния колекционер на оловни войничета мистър Браун.

Горчивината и гневът преобладават и в друг запомнящ се разказ: "С Върджил Одум на източния полюс" (With Virgil Oddum at the East Pole) (награда "Локус"'86). Тази история е размишление-алегория над болезнения въпрос – какво е да си бележка под линия в историята, какво е да си някой, дисквалифициран от Играта на живота? И още по-лошо, какво е да си изтривалката пред входната врата към славата на някой друг, захвърленото драскалце похабен кибрит пред блясъка на канделабъра... История за изгарящата сянка на ревността от съседството на Величието, болезнената неудовлетвореност на неоценените жертви. Уилям Рандъл Погю е заточен на Острова на покаянието до Източния полюс заради минали престъпления. Място без изход на странна планета, лишено от вяра и пълно с невежество. Уилям добре съзнава невъзвратимостта на това пътуване към забвението, но оброкът на неименуемото изтляване от лицето на света напълно го задоволява. Единственото, което го крепи към тънката нишка на съществованието, е самопрезрението. Облякъл самоомерзението си в черупка от самота, Погю спорадично контактува с единствените същества на острова – невежите, полуразумни "фукси". Оскъдни беседи от немай-къде сред горчивата тишина на дните... докато едно позабравено чувство не затъмнява безвремието. Гневът. Тихичко появил се от нищото, Върджил Одум обсебва "жалкото му съществуване" с нищо недоказаната си визия за блаженост. Уилям се разкъсва между раздразнение, ярост и ревност, фуксите, които до този момент са засвидетелствали ненатрапчивата си благосклонност към редките беседи, изведнъж го игнорират. А най-унизителен в цялата нищета от събития е актът на благоговейното преклонение на дивите същества към странния Одум, преклонение, и на стотна недемонстрирано в безвремието на предишните дни към самия Погю. Настойчиви, трескави, чуждите същества отвеждат Уилям до заснежените върхове на Рио де Луз, където узурпаторът Върджил, крадецът на неговата жалка връзка със света, се труди робски над Шедьовъра си. Угнетяващото чувство, че е бил използван, забравен в услуга на чужда слава разяжда Погю чак до горчивия край на разказа. Символите "Уилям Рандъл Погю" са всечени някъде в постамента на Великия труд на Върджил Одум, тягостен факт, не дар, а подигравателно проклятие в очите на Рандъл. Погю е насилен да довърши шедьовъра и докато в изобилието на славата се къпе друг, той е светкавично захвърлен в анонимната сивота на самотната си тегоба. В самия разказ е вплетен и вик на Елисън за печалния, незаслужен, но необходим акт по унищожение на незавършените му творби. По-добре тази участ, отколкото "аутодафето" на полуграмотни "досписватели".

"Зоната помежду" (The Region Between) (награда "Локус"'70) е единственият по-стар разказ сред "гневните сладкиши" на тази знаменита колекция. Но той е на точното място, в точното време. Близък по нюанси до "Бяг с червената кралица", но и кардинално антиподен. Не би могло и да има по-прецизно попадение в основното звучене на колекцията. Яростната Непримиримост на живота. В тази най-дълга история световете са подредени в колони, в странно допълваща се колизия, сблъсък-бойно поле на гледни точки, в една спирала до кулминационната мандала на финала. Бейли в акт на отчаяние е отнел живота си, но измъчената му душа не намира покой. Пожъната от безжалостен крадец и търговец на души-Сукуба, тя започва своето крепостничество от тяло в тяло сред безбрежната вселена. Сделката е с вкус на Инферно, всяка раса, обсебила душата на Бейли, получава поредното "цвете" от ада – Стечиите вечно прах-мечтание, Амасаниите – променливия двойник, Коколоидите – култа към прераждане, Флашърите – доказателсто за Света отвъд, Грийстенаксите – ритуалния хипнотичен транс, Бунанитците – дефектната телепортация, Кондолизите – шоуто, наречено "изпитание за кошмара на битката", Тратависиите – адската мотивация-подтик за отвличане и мозъчно попиване. А за хората са отредени центровете за евтаназия. Ефектни играчки, удобен повод за ефективен бартер на души. Всичко подчинено на култа към смъртта, болката, войната. Но в странно парцелирания разказ (глави, полуглави, микроетюди) ужасната посредственост на бившата жива Бейли-същност рязко се променя. "Смъртта беше просто знак за пренасяне. Чак след като умря, Бейли започна да живее". Низът от тела са толкова чужди... и толкова обсебени. Пинкх, боецът на тъмната звезда Монтаг в галактиката Тил, обсебен от безкрайната досадна война на Боговете на Благото Приличие; боецът-котка от расата Филонии, обсебен от святостта на завладяването и насилието над чуждия свят; аморфът-гладиатор, едновременно служещ на две противостоящи сили... всички те са програмирани умствени зомби. Но крещящата душа на Бейли е зов за бунт – свещените лабиринти на Благите Богове са изпепелени от доброто малко войниче Пинкх – светотатствен акт на пожара на последната битка, странният глас в главата на дебнещата пионка-завоевател котка ражда немислимото противопоставяне срещу директивата на расата. За първи път фиония-боец влиза в съюз-отпор с пазителите спорови дървета и изгаря родния кораб-нашественик. Аморфът осъзнава абсурдостта на своето служение... Всеки път светкавично натъпквана в ново същество, душата-Бейли неизменно е неконвенционален бунтар, път към осъзната революция на поредната парцалива пионка срещу Реда на Лидера, срещу приетата дефиниция на "това, което трябва да е!". Вбесеният господар не може повече да търпи безпътния отпор на тази анормална душа, това нефункционално късче стока, и Сукубата влага душата в преддверието на Ада. Нещо лошо се е объркало и само щателният експеримент може да "ремонтира събитията". Финалът на историята е френетичен апотеоз на силата дори на най-малката трошица от нас да променя съдбата. Под мъченията на Сукубата, нещо в душата-Бейли се пробужда. Една древна Божественост, поради липса на друго име, разпиляла своите фрагменти във всички безкрайни аспекти, в трилиони и трилиони души-хранилища, най-сетне е намерила Единствената душа, която да я изтръгне навън. Душа, в която тя винаги е била на предела към свободата. Зоната Между е срутена и Древният Бог се присъединява към всички приносители на късчета себе си, за да ги обгърне и възвиси.

"Функцията на съновидението" (The Function of Dream Sleep) (награда "Локус"'89) е безспорният финален акорд от еволюцията на болката, горчивината и гнева. Вратите на колекцията са затворени по начин, настоятелно препоръчващ размисли от самия Елисън. Изследователите на неговото творчество нито за секунда не си позволяват илюзията да припознаят героя от този разказ със самия творец. Самият подход за надмогване на горестта от загубите във фабулата е диаметрално противоположен и несвойствен на Харлановите действия в реалността. Особено в обезпокоителна история като тази, история за лъжите, които крие нощта на разума зад фасадата на жизнения опит. Лони МакГрат е съсипан от поредицата скорошни кончини на редица приятели. Настойчивото му желание да се отърве от грозния възел на болката и парещите предчувствия го води до особено атипична група за масова терапия. Лечение чрез сън, чрез бързата РЕМ фаза, на което можеш да потиснеш своята зависимост от спомените... или да потънеш. Да пристъпиш в нощта, неспособен да споделиш болката. Лони е воден от натрапчивата идея за "професионален оплаквач" и в двете "истински РЕМ групи", които посещава. Вместо да потърси съпричастието в себе си, той игнорира опитите за помощ и наранява, без да усети, цялата крехка общност. В остра колизия с разумния избор той се обръща за помощ към тъмния Ле Браз. Зловещ аватар на обобщения образ за доктор-кръволок, Ле Браз е не просто касапин, прояден от покварата на своите зверства, той е извратено себеотрицание, заключено в затвора на собствената си незаглъхваща вина. Време е за поредния сън за загубените приятели... но с пробуждането идва ужасът – някаква паст, озъбена, плът от бездни, разруха с дихание е навсякъде около него. Моралната страна на разказа се крие в истината – не е достатъчно само да се научиш да подтискаш болката, трябва да си готов да приемеш тъгата и тогава да преминеш. Да затънеш в болката е прекият път към бездната, акт, нараняващ и онези, които страдат с теб. Съпричастието работи, бавно, но сигурно.

И все пак, когато стане дума за "Гневни захарни бонбони", всеки, имал удоволствието на досега до това литературно събитие на 80-те, няма как да пропусне Флагмана на тази колекция – новелата "Паладинът на последния час" (Paladin of the Last Hour) (награда "Хюго"'86, награда "Локус"'86). Филигранно късче проза, като изящна инкрустация върху необработена мраморна основа, дело на истински Майстор-Ковач на думи. Омагьосващо трогваща история, без натруфена риторика, без подмазващи литания към естетски снобарски вкусове, грациозно семпла. По ирония този дебютен разказ в колекцията заедно с финалния "Функцията на съновидението" са единствените, в които смъртта ФАКТИЧЕСКИ е приета. Без адреналинова буря. Тя е запазена за процеса на умъртвяване, отрицанието е за самото умиране, но крайният изход е приет, болката трябва да бъде отмита с прекъсването на живота. Самият разказ е основата за заснимането на една от най-впечатляващите серии в "Зоната на здрача", едноименната "Паладинът на последния час", получила наградата на Съюза на писателите в Америка за най-добър сценарий за 1987 г., четвърта, рекордна, за Харлан Елисън – непостижим и до днес предел за никой друг. Докато е на бдение пред гроба на починалата му преди 20 години жена, Гаспар е нападнат от двама пънкари. В пустото гробище на помощ му се притича младият чернокож Били Кинета. Между двамата мъже се заражда странно приятелство. Те са толкова различни, Гаспар – своенравен, капризен стар денди, Били – вглъбен в мълчанието си ветеран от Виетнам. И двамата лелеят болката от загубата – Гаспар за своята безвъзвратно загубена съпруга, Били – за непознатия лейтенант, спасил живота му в жестоките плитчини на Виетнам и сам пожертвал себе си. Но докато ексцентричният старец е отпил от пълнокръвието на живота, Били се е окопал в почти-съществование, скръб по човек, когото никога не е познал. Болка, обкована във вина, дълг към неизпълнен грях, живот сянка, недокоснат от любов или успех... Два изпразнени от искра живота странно се привличат един към друг и бездомният Гаспар е приютен в скромната обител на Били. Старецът тихо се вмъква в живота на Били, отдавайки му чувството за себеуважение, за ценността на собственото съществуване, за чудото на приятелството, все неща, непознати на младия мъж до този миг. Но своенравният Гаспар е нещо много повече... Една вечер, точно преди да тръгне за работа, Били се изкушава да разгледа странния, вечно спрял на 11 часа часовник-антика, който старецът свято крие в джоба. Но хладният механизъм е своенравен като притежателя си, магически отплува във въздуха, за да се върне в ръцете на пробудилия се Гаспар. Стария ексцентрик не може повече да крие истините за себе си: едната – жестока, другата – "небивалица". Усещайки напора на смъртта, той моли Били за последна визита на гробищата, където в последен поклон пред съпругата разкрива Тайната. Той е Пазителят на Последния земен час, хванат в клопката на стария джобен часовник. Ако почине, преди да е намерил подходящия нов хранител, часовникът ще започне да отброява последните 60 минути, след които ще настъпи царството на вечната тъмнина. Безпаметната нощ, в която всички суети, величия, болка и триумф ще се стопят в пепелта на крехката Земя. Първоначално скептичен, Били осъзнава, че е съществувал изначално за тази мисия, че истинското му призвание е да бъде Паладин на земното битие, на спрелия последен час. Старият човек може да почива в мир, но в знак на висш дар той и часовникът отдават една минута от този час на Били, за да се срещне с пожертвалия живота си за него лейтенант. Гаспар е мъртъв, но болката и вината е отмита, а старият часовник кротко поляга в джоба на новоизнамерения Паладин на дълга към вечното спасение.

(продължението на статията четете в Брой 6)

Коментирай...