|
|
        
|
Може би рядко сме се запитвали кое прави Научната фантастика и фентъзи-то толкова уникални в океана от литературни стилове. Един от възможните отговори е: благодатната възможност за разкрепостена от всякакви условности симбиоза с други арт стилове. Живописта например. Декади и декади в попрището на много майстори на четката са отдадени на тази „странна лудост – мечтанието”. Но ако трябва да се говори за Явление във фантастичната живопис, то неговото име е Майкъл Уийлън. Обикновено сухите статии наблягат на биографията на твореца. Аз няма да направя това - и не защото няма какво толкова да се пише за човека Уийлън, а защото искам да ви поговоря за Майкъл Уийлън твореца и неговата живопис, във висша степен пълнокръвно покриваща се с „етикета” фантастична. Но нека все пак да отделя малко думи за биографията на Майкъл човека: Ражда се на 19 юни 1950 година, в семейството на авиомонтьора Уилям Уийлън и неговата съпруга Нанси. Детството му е орисано на непрекъснато местене и мимолетни приятелства, в следствие динамичната работа на баща му - едно от тези детства, с които голяма част от американците обичат да „даряват” децата си. Мястото, на което най-дълго се задържа, е Ню Мексико, където близостта с базата White sands ще предопредели любовта му към излитащите в утринното небе изтребители.
Основното си образование получава в Rocky Mountain College of Art and Design и San Jose State University (където кове таланта си със занимания по практическа анатомия и уроци по рисуване), но магистърска степен за завършено висше образование така и не постига. Въпреки че е приет в Лос Анжелоския Art Center College of Design, кармата му на творец, орисан да промени из дъно едно несериозно приемано до този момент течение в живопистта, не се съобразява с условностите на диплома. След една изложба, родена 9 месеца след приемането му в университета, Уийлън ще се запознае с Thomas Schluck и Donald A. Wollheim, и това ще се окаже собственият му летящ старт в историята на НФ. Започват да валят ангажименти и награди, които не му позволяват да завърши университета, но гравират името му с големи букви в историята на световните илюстратори и рисувачи. След първите си успехи младият художник се мести в Ню Йорк, където се влюбва, а по-късно се и жени за своята чаровна хазяйка - Одри Прайс. Резултат на дълбоката им връзка са двете им деца - Алекса и Адриан (винаги ме е учудвало, колко малко място в биографията на когото и да заемат малкото неща, които всъщност изграждат човешкия живот).
С илюстрацията за бестселъра на Ан Маккафри „Белият дракон” идва първата награда Хюго (за най-добър професионален художник за 1980г.), която както ще се окаже по-късно, е просто началната капка в океана от признание. За да се стигне дотам, Уийлън да бъде обявен за „кралят на изящната корица”. Голямата част от ангажиментите му са свързани с издателствата „Дел Рей”, “Ace Books” и “DAW Books”, както и с водещите списания “Омни”, “Аналог”, “Фентъзи анд сайънс фикшън”. Уийлън рисува всички корици на късния Хайнлайн, огромна част от хитовете на 70-90 в НФ, дължат част от блясъка си и на живата визия на Уийлън. Фактически през 80-те и 90-те години 80% от новоизлизащото фентъзи на американския пазар минава задължително с корици МАРКА УИЙЛЪН. Единственото предизвикателство, което Майкъл Уилън все още не е приел, е модерното компютърно рисуване. Все пак има и стръмни брегове - дори и за корифей от неговия калибър. А иначе част от неговите предпочитания са точно дигиталното изкуство, електронната музика... Фенове и професионални художници не се пестят,щом стане въпрос за Уийлън, като количеството на наградите до този момент "смазва" със своята внушителност:
Форумите на световните конгреси по фантастика са създали и интересни прецеденти, свързани с личността Майкъл Уийлън. Той е първият художник, получил през 1992 г. "Хюго" в новата категория „Най-добра оригинална рисунка” за корицата си „Лятната кралица” по едноименното произведение на Джоан Виндж. Последния му засега арт албум е първият от този вид, получил „Хюго” за документалистика. Особено интересен факт от форумите на световните конгреси, превърнал се в мит, е неговия отказ да участва в балотажа за поредния „Хюго”, за да даде шанс на някой друг да спечели заветната „ракетка”. И този някой друг е геният от Албион, Джим Бърнс. Уийлън просто отказва да приеме великошовинизма на феновете зад океана... Което не го прави по-малък от легендата Уийлън. За последните 15 години в изобразителното фантастично изкуство се родиха плеяда прекрасни творци, но само Бърнс и Боб Егълтън и до сега дръзват да делят обожанието на феновете към Майкъл Уийлън. Плод на особената почит към неговото творчество са и издадените до момента колекции с негови картини:
Всъщност зад сухата статистика се крие нещо много повече. Кое прави платната на Майкъл Уийлън подобен феномен? Ето това е нещото, което исках да споделя с вас. Всичко опира до няколко много простички думи... Самият Уийлън споделя в интервю: „Цялото ми творчество, на най-фундаментално ниво, винаги е било един стремеж към създаване на „усещане за чудо”. Всъщност аз създавам фантастичен реализъм.” Поетични и пълни с настроение и заряд илюстрации, оцветени в ярки и живи, пълни цветове, картините му носят някакво умиляващо излъчване на детски рисунки, а техниката му, и широките му познания по анатомия ги правят „убедителни” и стойностни от художествена гледна точка. Но в тях се крие магия... като тази на тиха, кротка, но дълбока вода. Което те кара да погледнеш към нея втори, трети, ен-ти път и винаги да откриеш несъзряни детайли. Творбите му не преливат от претенции за шедьоври с непостижима уникалност, нескрито комерсиално практични... те са неотразими. Богати, достоверни, без фонове колажи и спец. ефекти - истинска непокътната Фантастичност. Писателите (а те във висша степен са от Законотворците и в „трита кита” на фантастиката), чийто книги са имали късмета да бъдат илюстрирани от четката на Уийлън, споделят колко много от атмосферата на произведението, и излъчването на героите са успели да се озоват върху платното. Какво друго може да се очаква от художник, който не се пести в Сизифовските страдания от няколкото прочита на всяка илюстрована от него книга. Осъзната необходимост, от която безотказно полита поредния „срамежливо приканващ” шедьовър.
Дори и за най-безпристрастният наблюдател не е трудно да признае, че Уийлън е „добър”. И това се получава не само заради верните пропорции, начинът по които Майкъл с лекота създава съвсем достоверен камък (материал, признат за едно от трудните неща в рисуването), или здравата връзка с имагинерните литературни точки. Това идва от възможността да се съчетае майсторство на техниката с премерените отстъпки от нея, нужни,за да се създаде една добра илюстрация. Небето може да не е съвсем вълнуващо розово в действителност, но илюстраторът е добър илюстратор, именно когато успее да съчетае приказната наситеност на цвета му, осигуряваща атмосфера на рисунката, с чисто техническите похвати, правещи го небе, а не голямо розово петно в горната част на платното. Ето това, Уийлън определено доказва, че го може. Магическата реалност на Уийлъновите творби е инспирирана и от един безспорен факт - стиловото многообразие. Научно фантастичната тематика в картините му е атрактивна, изпипана детайлно и едновременно близка с популярните научни тези (той никога не крие, че се е вдъхновявал от големите си предшественици на четката Чесли Бонестел, Франк Кели Фреъс (Frank Kelly Freas) и Пол Леър (Paul Lehr)). Нещо повече, той тотално променя визията в рисуването на НФ и фентъзи (особено във фентъзи-то!!!, Валехо навлиза в тази територия след него). Рисувайки по своят неотразим начин, Майкъл превръща кориците не в схематичния наивистичен протокомиксов пълп стил до неговото време, а в маркетингов продукт. До днес геният на Уийлън е сътворил около 400 корици за книги и списания. Особено популярни са сериите:
В последните 15 години Уийлън разчупи стереотипните очаквания към себе си, насочвайки се към модерното „мечтателно рисуване” - арт-импресии, създавани специално за големите издателства и арт галерии като Mill Pond Press и Mithril Publishing. Тези творби са характерни с обемността си - най-често от порядъка на 1-1,20 м на дължина. Това са много лични, преднамерени опити за симбиоза на образи със символно звучене и субективен емоционален апел. В тях се усеща особено силно чувство за мистичност и съновидение, пропити с алегории. Серията „Посърнала звезда” например е отрицание на безнадеждността и отчаянието, или както Майкъл Уийлън заявява „бремето на модерния човек” - загубата на вяра в религията, прогреса и перфектността на човешката раса. Серията „Пасажи” е изследване в метафизиката, религията и зоната в близост до смъртта. Особено обичани са и другите „въображаемо реалистични” серии „Лумен”, „Целомъдрия”, „Медитации”, „Краят на природата”, „Разсъдливост”, цикълът „феномени”, в които влизат: „Изкачване” („Climber”), „Потъналата катедрала” (виж статията за Елисън), „Вятър”, „Потоп”, „Вълната на Метусалем”, „Широчина”, „Подземия”, „Пазители”.
Колкото и да се каже за Майкъл Уийлън, все ще остане нещо недоизказано. Затова нека спра дотук, а всеки сам да прецени „маркетингов шум” или Голямо изкуство са творбите му. Признавам си, че започнах тази статия водена от едно обещание към списанието, ръчкане най-вече към самата себе си... но и отчасти като вид експеримент! Никога не бях изпитвала сантименти към Уийлън, чиито стил е толкова далече от любимия ми на Фразета, но многообразието на рисуваното му мечтание ме впечатли приятно. В резултат на задълбоченото си изследване открих един чудесен художник - Майстор. А дали ще се превърне във Вашето откритие ?... Проверете сами:
|
|||||||||||||||||||||||||||||
