|
|
        
|
70-те години навлизат като копринено пърхане на добре стаен тайфун в цялата англоезична фантастика. Пълни с магика, странно заредени с лиризъм и мистицизъм, плод на над 20 нови пилигрими и плеяда култови автори в жанра. Те определено се превръщат в „територия Елисония” за НФ, както се изразяват по-късно изследователите на жанра. Харлан Елисън е неудържим. Всяко негово творение е събитие. Дори и есеистиката му. Сборниците му с есета, наблюдения по телевизионните продукции „Стъклената цицка” („The Glass Teat”, 1970г.) и „Другата стъклена цицка” („The Other Glass Teat”, 1978г.) се продават в многомилионни тиражи, за да се превърнат в задължително образователно четиво за всички студенти по телевизионно майсторство и до днес в над 200 университети. Памфлетични, яростни, иронични послания-размисли към всички, откърмени от луминофорното зърно на катодно-лъчевата цицка, неудобно-разголени, лишени от лицемерна псевдоправедност... много истински. Разказът обаче, е страстта, закодирана изначално в същностния Елисън. Първата сбирка за новото десетилетие, която Харлан Елисън печата е „Над острието или истории от някъде другаде” („Over the Edge: Stories From Somewhere Else”). Типичните теми в творчеството му отново преобладават – „праволинейна” НФ, сатирично фентъзи, филмови ревюта, но тук се забелязва и известен „магически” реализъм. Открояват се три разказа. Първият от тях е „Богът на скалите” („Rockgod”). Дис е Богът, вдъхнал на своите богомолци идеята да създадат Стоунхендж. На всеки сто години той се въздига сред камъните, алчен за кървавите души на поклонниците. Прашинка от черния плам на сърцето му, в която е вградил душата си е заровена в Стоунхендж, а тялото му е разпръснато сред Седемте камъка на силата - от Ирландия, през Соломоновите острови, та до Палестина. Но обсебен от лудост поклонник я изкопава и така тя поема през вековете, от ръка на ръка - през Микена и Миной, през поклонник на Изида до Финиция, Полша и днешен Ню Йорк. Ревностен последовател от Хърватска я вгражда в небостъргач в Манхатън, за да намери най-сетне Дис своя нов олтар. И да се възроди от алчността на Франк Стийрмън, предприемача-проектант и изпълнител, завлякъл инвеститорите с милиони от евтин строителен боклук. Да се възроди сред писъците и хекатомбата на жертвите на рухващата сграда, за да превърне каменните небостъргачи в свои нови храмове. Не по-малко сюрреалистично-магнетичен е и разказа „Хищникът в града на ръба на света” („The Prowler in the City at the Edge of the World”) (публикуван и в „Опасни видения”). Фабулата: Джак Изкормвача е пренесен във футуристичен стерилен метрополис, където всеки е свободен да прави каквото си иска. Полудял от мъченията на псевдо-хората от бъдещето той се връща в своята реалност и се превръща в добре познатата легенда на злото. „Ърнест и бога на машината” („Ernest and the Machine God”) е третият в редицата. Типично американски, но същевременно странно провокиран от една тъжна „някъдереалност”. Селена е типичен лъскав продукт на охолния град - момиче с кариера на модел, с два бързи брака зад гърба си, но и с огромна неприятност. Вкопчена в битка с новия си приятел, не по-малко лукав от нея, тя случайно го убива и сега бяга по нощната магистрала с труп в багажника. Колата е евтина и стара, зелен кадилак модел '56, купен от гробище за коли - идеалния гроб за тялото отзад. Някъде в планините на Северна Каролина, по средата на гръмотевична буря колата започва да ръмжи странно и Селена едвам успява да я докара до градчето Петри (650 души население, 5 магазина и газстанция). Някой трябва да и помогне... но за зла участ среща местните трима грубияни. Студения й отчаян, но практичен ум приема грозната им шега да извикат на помощ Ърнест - невероятно слаб и висок тийнейджър, с изкривени сякаш от рахит ръце, влачещ се по улицата. Във взора му тя съзира нещо странно „сякаш някой мъчително е раздрал с нокти в очите му пресечената линия на шосето”. И запален от огъня на погледа й, Ърнест доказва богоподобния си талант да поправя коли. Но нищо не е даром - Богът на който се кланя най-сетне е довел Момичето му. Да, същият бог, който може да тласне ръката й да убие и да затвори тялото в багажника, да, същият който може да я принуди да попадне в Петри, но е неспособен да вдъхне любов в студената й пресметлива душа. Целта е една и богът на Машината я получава: Ърнест убива Селена и загива сам в жертвоприношение... През 1971 г. излиза сборника „Сам срещу утрешния ден” („Alone Against Tomorrow: Stories of Alienation in Science Fiction”). Всички разкази в него са допечатки от по-стари колекции, обединени около темата за отчуждението. 1972 г. е годината на Елисъновия триумф като съставител. Отново е време за трус и на бял свят се появява антологията „Отново опасни видения” (награди „Хюго” '72, „Юпитер” '73). 42 произведения от 41 автора, подчинени отново на шоковата вълна от рухващи идеологеми и табу-та. Силата на сборника обаче се превръща в нож с две остриета. Редица от скандали и наранени амбиции на автори не позволяват на Харлан Елисън и до ден днешен да даде живот на финалната част „Последните опасни видения” („The Last,Dangerous Visions”). Проектът прекалено се мегаломанизира, със 101 разказа, много от които дори и без работни заглавия, като редица техни автори вече не са на грешният ни свят.
Година по-късно Елисън издава поредния си сборник „Да достигнеш забрава” („Approaching Oblivion”). Последната история от сборника („Hindsight: 480 Seconds”), дава червената нишка на колекцията - хуманизма е спасителният път встрани от забравата. Три от разказите постигат вцепеняващия чар на ортодоксалния му „магизъм”, характерен за предишните му колекции. „Студен приятел” („Cold Friend”) е една от запазената марка Елисонови „камеи”. Юджийн Харисън е починал и е върнат към живот само за да осъзнае, че светът е свършил. Останали са само три квартала около болницата, в която лежи, обкръжени от всички страни с непроходима мъгла. Съществуват само той и това късче и дори самурая, хуна и вестгота, за кратко опитали се да завладеят микроскопичната му вселена са само въртопи в абсолютната самота..., докато след година не се появява Опал Селлърс. Някога влюбена в него, точно тя е унищожила света и сега се завръща. Юджийн е принуден да изучи до дъно природата на жалкото съществование, плод от акт на добрина. Някога той я е съжалил, а сега тя се завръща като част от вечността на споделената му вселена. Въпреки ада на самотата, той я отхвърля и тя бавно се стопява в мъглата. „Целувка от огън” („Kiss of Fire”) е перфектен пример за стилистично-поразяващата ирония на Харлан Елисън. Езиковата му структура е като многоцветен гоблен - бароков и труден за обхващане с един поглед. Фабулата: Галактиките са управлявани от раса, преситена и отегчена от всякакви емоции. За да ги пробуди наново, Редич и други земляни устройват зрелищни взривове на свръхнови, като изгарят в огъня стотици звездни системи. И къпят новородените емоции в катарзис от кипнала плазма. Но дали жертвените звездни системи са наистина празни откъм живот? И каква е цената на безогледното търгашество със съдбата? Горящата дантела на родните небеса и пепелта на света... „Нокс” („Knox”) е хладна вивисекция на уродливото желание на личността да бъде част от Силата, която смазва. Масата, в която се припознаваш като вездесъщ, религията на което ТРЯБВА да принадлежи. Да бъдеш винтче от Идеята, независимо колко нечовешка е тя... Разказ за това как обикновеният човек сам избира да бъде маша в ръцете на Сатаната, стига ДА ПРИНАДЛЕЖИ на нещо, на идея, на висш смисъл. Чарли Нокс е обикновен човек, с обикновен скучен живот, любящо семейство и скучна работа. За да се придвижва по партийна линия, той убива негри и всички останали, които му посочат тъмните хора-сенки. Околните не ги забелязват, те не са достойни да знаят за съществуването им, те са тор, вън от партията. До мига, в който Чарли разбира, че е средство за тоталното изличаване на земния живот, просто мръсна дрипа за мръсната работа. Хората-сенки са с чисти ръце. И се самоубива. Но сега тъмните хора започват да забелязват жена му...
1975 година е крайъгълен камък на новото светоусещане в НФ. Предизвикателството е хвърлено от група млади гласове, бъдещи законодатели в сферата на мечтанието. А техният стил се постулира от най-открояващото се събитие през тази опияняваща като „синьо шампанско” година - Харлановия сборник „Истории от птицата на смъртта: пантеон на модерните богове” („Deathbird Stories: A Pantheon of Modern Gods”, с Британска награда за НФ '79). Изследователите на творчеството му, отреждат БЕЗАПЕЛАЦИОННИЯ МУ ЗЕНИТ именно с тази колекция. И има защо! Това е най-мрачната му компилация от кратки разкази, паноптикум на модерните богове - тези на микропроцесора, на скоростта, на парите, на страстта. Боговете, които самите модерни хора са родили и захранили с мощ от кървавите си страсти... Боговете на смога, скалите, воайорството, фройдистката вина, лъжливите мечти. Самият Елисън казва за разказите: „Те те изсмукват точно в онези мигове, в които си на границата на съня, но онзи сън, който упорито не идва”. Част от разказите са от по-старите сборници – „Богът на скалите”, „Хубавицата Меги-Монетените очи”, „Богът на болката”, „Ърнест и бога на машината”, „Разтрошени като таласъм от стъкло”, „Заблуда за драконовия убиец”, но новите са като полет на ястреб - целенасочени, изящни и жестоки едновременно, провокативни. Първия от тях е „Скимтенето на бичуваните кучета” („The Whimper of Whipped Dogs”). Разказът визира мръсното и бездушно насилие, почти безконтролният гняв, който се завихря около и вътре в модерния интериор на урбанистична Америка. Той е проникновено предчувствие за най-студеното в душите ни днес. Първоначално е публикуван като „Изгревът на лошата луна” („Bad Moon Rising”) и печели награда „Едгар Алън По” за най-добра мистъри история. Първопричина за появата му е истинска драма, станала събитие в Ню Йорк - бруталното убийство на Катрин Дженовезе. Бет, току що завършила Бенингтън Колидж и работеща като хореограф в Ню Йорк, става свидетел на бруталното удушаване на млада жена. Сцената е двора на жилищния комплекс, в който е наела апартамент. Замръзнала от ужас тя забелязва окичените със зяпачи съседни балкони - повечето от тях доволно усмихнати. Най-зловеща е събиращата се мъгла във въздуха точно над мястото на убийството - мъгла, която сякаш е пълна с очи. На следващия ден Рей, съсед и свидетел на убийството, небрежно намеква на Бет в какво превръща града душите на обитателите си. Седмици наред тя наблюдава насилията, докато през една нощ в апартамента й не влиза обирджия и в схватката не я провесва от балкона като най-новото забавление за съседите. Тя трябва да приеме избора на порочния бог на мегаполиса - краткия полет към паважа или да стане част от групата воайори - жива, недосигаема и перфидно зла... Не, воят на пребитото куче не е нейният път, единствено важна е мощта на мъглата демон - в сърцето, в мислите. И вече няма страх, той си е отишъл заедно с душата й. „Базилиск” („Basilisk”, с награда „Локус” '72) е следващият отличителен разказ в тази колекция-шедьовър. По време на бойни действия в джунглите на Виетнам, Върнър Лестиг попада в капана на мрачния бог Базилиск (Окования в доспехи) и бива пронизан в крака от колове. Той започва да вижда всичко през очите на демона, получава способността да убива с дихание и поглед. Попадайки в плен във Виетконг, той първо губи крака си, а после е жестоко и продължително измъчван. Докато проговаря сред кръга от агония и издава ротата. По силата на извратено чудо, Върнър попада отново при свои, но е изправен пред военен съд при затворени врати и осъден, по-късно обезщетен за загубата на крака и временната слепота, и тихо уволнен без почести. Но историята му е раздухана от вестниците в най-отвратителни и негативни краски. Единственото му желание е да се приюти в тихата и лечителна съпричастност на семейство, годеница и съседи. И той се връща в Графтън, Канзас... образ на сатаната в очите им. Приятелката му се е оженила за местен футболен герой - продавач на коли, след като е чула новините, сестра му Неола го обвинява за всички страдания, които е причинил с предателството си на семейството. Никой не иска да му даде дори трошица милост, никой не дръзва да го допусне по-близо. Омразният град го съсипва с презрение и гаври, и нещото чуждо, тъмно и жестоко, което е погребал от времето на джунглата най-сетне се отприщва. В накъсан скорострелен ритъм Богът на войната, чийто съсъд се е превърнал Върнър, показва на цялото селище единственият начин за преклонение пред него - Истинското предателство, предателството на най-близките... Моралните принципи, патриотизмът и желанието да опазиш живота си, не винаги са съвместими - и всички трябва да го разберат по трудния начин. Тези, които се преклонят и лазят на колене, ще живеят, за останалите започва кървава баня. Докато една от окървавените успява да убие Върнър. Базилиска е доволен, ненаситната му стихия ще намери ново тяло... много скоро. Някои от разказите са интересни като идея, но удавени в излишен хумор или каламбури. Например богохулния „Кървящите камъни” („Bleeding Stones”) е хаплива ирония за промишленото замърсяване, довело до живот гаргойлите от една катедрала, раздразнено убиващи множеството, чакащо вест от местния кардинал в едно от най-кървавите описания в историята на НФ. „Труп” („Corpse”) пък е слабо завладяваща история за това, как колите за 100 години са успели да си създадат субкултура, общество и дори бог, в името на което водят война с човечеството, което винаги ги е третирало като роби. „Неон” е веселяшки каламбур за човек, тежко пострадал и възстановен с пръст от метал, сърце-процесор и кръст-антена, който странно как започва да получава обяснения в любов от неизвестно същество...оказало се бог на процесора. И докато читателят досадено си почива с тези опити за словесна изящност, идва време за протуберанс! Финалните два разказа са не само събития, те се превръщат в Идеологеми на жанра, и неизменна част от Топ 10 на Елисоновото творчество.
„Дрейфувайки край островчетата на Лангерханс” („Adrift Just Off the Islets of Langerhans: Latitude 38 54'N Longitude 77 00'13"W”, с награди „Хюго” '75, „Локус” '75) на пръв поглед е хипнотичен поклон към класиката „Франкенщайн”. Разказът е стилистичен шедьовър на концепцията за неочакван обрат, носталгия за загубеното време. Героят Лоурънс Талбот е върколак, търсещ смъртта, но лишен от нея. За да свърши със себе си, той се допитва до Консултационната служба относно координатите на собствената си душа..., която е някъде заровена над панкреаса. Брат му Виктор Франкенщайн, физик-експериментатор му помага, създавайки негов двойник с големината на клетка. Разказът е едно носталгично пътуване на Лоурънс както към миналото, така и в собственото си тяло, към панкреаса, затвор на неговото спасение... На указаното място, на пясъчния бряг до кърваво езеро Талбот открива дървено сандъче, където лежи изгубената от детството му значка с образ на клоун. Неговата душа е фарс... Недалече от там, в замък живее жена, символ на напразно похабеният живот. Връщайки се обратно в света, Талбот отново иска да изпрати двойника си при изгубената жена, за да съберат съдбите си и така да осмислят два потънали в руините на самосъжалението живота. Финалният акорд на сборника е стъписващ, шоков, пост-модерен шедьовър, колаж от идеи и стилове, невъзможни за обединение от обикновен зрителен ъгъл. Литературен пир, невиждан до този миг. Голяма част от феновете на НФ му отреждат място в петицата на най-великите истории сътворени някога, в този иначе толкова ненаситен на, и динамичен от идеи жанр. „Птицата на смъртта” („The Deathbird”, с награди „Хюго” '74, „Локус” '74) е многостилов и многопластов разказ, изящен като деликатно ястие. Историята визира времето след апокалиптичния край на света, но драстично смила клишетата от жанра. Основната фабула се завихря около три създания - последното живо човешко същество Натан Стак, Дира Змията и Бога Вседържец. Респективно Адам, Змията и Бог. Представена ни е диаметрално различна история на съзиданието и унищожението на света и то съвсем не случайно. Повествованието се води основно от диаболична перспектива - гледната точка на змията. Преди хиляди години Земята е създадена от прекрасна и интелигентна раса, прогонена от идването на жестоко и лудо същество. Дира (един от расата), е оставен в света да даде познание и мъдрост на обитателите на Земята, за да са способни един ден да победят Лудия. Но човечеството си е отишло - пепел от същата лудост, на която са се поклонили. И сега Дира въздига от подземната му крипта, след 250 000 годишен сън, Натан Стак, последното прераждане на Адам, съпругът на Лилит, за да го води и обучава през руините на Апокалипсиса... И да го преведе през пустинната, обрулена от мъртвешки вихър планина до пътеката на Смъртта и финалният сблъсък с Бог, лудото свръхсъздание, което трябва да плати за всички свои лъжи и страдания на света.
|
|||||||||||||||||||||
И през цялото време над тях кръжи Птицата на смъртта, последното средство на апокалипсиса, когато всички други кръстопътища на надеждата, са пепелища... Цялото произведение е пропито с носталгия, то е послание за любовта, любовта между създанията, съвсем чужди едно на друго, любовта, която кара някой да бъде до другия в момента на смъртта и дори да му помогне по пътеката на мъртвите... 