|
|
        
|
Клифърд Саймък е име, което се ползва с огромна популярност, далеч надхвърляща рамките на твърдата фенска маса на жанра, в който пише. Името е познато на хора, които са чели само една или две фантастични книги през живота си, или пък не са чели фантастика изобщо. Това важи с особена сила за “по-старото” поколение. През времето на социализма – Тошево време, както го наричаме по между си понякога – имаше четирима абсолютно позволени американски автори на фантастика, чийто книги се издаваха “свободно” – Азимов, Саймък, Кларк и Бредбъри. Спрете случаен човек на улицата и го попитайте за името на един писател-фантаст. Най-вероятно ще чуете името “Азимов” или “Саймък”. Гладът за различна, свободна от “партийна целесъобразност” литература е тласкал хора, без сериозен интерес към научната фантастика, да прочетат нещо нестандартно, различно, идейно и свободно, нещо различно от заобикалящата сива соц-действителност. Но Саймък не е набеден класик, и тази титла не е родена само от условията, при които е добил своята популярност у нас. За милиони хора по света той е един от стълбовете в жанра. Клифърд Доналд Саймък е роден на 3 август 1904 г. в Милвил, щата Уисконсин. Завършва университета в Уисконсин, а после работи в различни вестници. През 1949 г., става редактор на новините на "Минеаполис Стар", а през 1961г. - координатор на поредицата за фантастика на "Минеаполис Трибюн". Писателската му кариера започва през 1931 година, когато първите му разкази са публикувани е различни научно-фантастични списания. През 1935 година е публикуван и първият му роман - The Creator - който включва религиозни теми - нещо, което е рядко срещано в научната фантастика по онова време. За съжаление, книжката не е издавана на български. В края на 1937 г. Саймък се завръща изцяло към писането и 'Astounding Stories' редовно публикува негови истории. В това време той дооформя стила си, който обикновено е описван като умерен и пасторален. А като основни идеи се очертават хуманизма и липсата на брутализъм. През 50-те и 60-те години Саймък вече се е утвърдил като един от най-добрите фантасти в щатите и продължава да се занимава с писане до смъртта си на 25 април 1988 г. в Минеаполис.
За писателският талант на Клифърд Саймък и признанието, което срещат произведенията му, говорят многобройните му награди и номинации. Творчеството на Саймък условно може да бъде да го разделено на три периода: I - период. Това е периода на недораслия Саймък: на току-що прохождащия в дебрите на писането автор. Произведенията му са окачествявани като "слаби технократски писания за недипломирани инженери". Творбите му не блестят с нищо и той е смятан за поредният опитал късмета си в набиращата сила научна фантастика в Съединените щати по онова време автор. В години този период е от 1931 г. (когато започва да пише) до 1951-2 г., когато излизат "Отново и Отново" и абсолютният шедьовър "Градът". Именно "Градът" поставя начало и на вторият негов период, който можем да окачествим като златен, защото именно тогава Саймък става едно от най-известните имена в световната фантастика и именно през него се раждат едни от най-гениалните му творби, като "Градът", "Всичко живо е трева", "Резерватът на таласъмите", "Рожби на разума", „Междинна станция” (за която получава награда "Хюго") и др. Тук вече имаме един нов, непознат досега Саймък, чиито творби се четат много лесно и приятно. Те увличат и не те оставят на мира до последната страница. Идеите, които прокрадва в произведенията си, са вече дълбоки и карат читателя да се замисли. Наравно с удоволствието от четенето идва и поуката.
След 1970 качеството на творбите, излезли изпод перото на Саймък спада. Това е и началото на 3-ия, зрелият период. В него писателя донякъде се е изчерпал на идеи и започва да преекспонира старите си идеи. Книгите са му все така увлекателни, но вече не предразполагат към по-задълбочени разсъждения. Стават леки и неангажиращи. Продават се, но до известна степен това се дължи на името, което Саймък си е изградил. През този трети период Саймък започва да пише и фентъзи-романи, които са сравнително посредствени. Може би най-доброто е "Царството на злото", защото е най-приятно написано. Макар да не е същият автор като преди, Саймък е достатъчно Саймък и успява да предложи на читателя си някои незабравими заглавия като: "Планетата на Шкспир", "Търсачи на Светове", а разказът му "Grotto of the dancing deers" (1980) обира всички награди, които са раздавани през годината. Идеите са ключа към популярността на Саймък. Може би най-важните идеи и моменти, които Саймък прокарва в произведенията си са хуманизма и липсата на брутализъм. С погледа си към земята и човечеството, Саймък нагледно показва, че е хуманист, че вярва в човека и неговите възможности. Същевременно той ясно изразява ненавистта си към отрицателните черти на хората - стремежът към насилие и убийства, лъжата, алчността и много други. Решението е сложно, но необходимо - Саймък приема бързото усъвършенстване и еволюция на човека като единствения начин той да оживее, да продължи да съществува. Тук се набляга най-вече на отношенията човек-човек и човек-земя, защото именно погрешното им развитие може да доведе хората до пагубен край. Естествено, примерните решения, които авторът предлага, са твърде фантастични, за да се реализират, но това само набляга на факта, че нещата отиват твърде надалеч, за да може човечеството лесно да се справи с тях. Друг интересен момент, който също е много важен е, че липсата на брутализъм не е присъща само за хората, тя липсва и при извънземните, които Саймък описва. При него е по-вероятно срещите между хора и извънземни да се осъществяват като ловки дипломатически маневри, отколкото като масови войни и кланета. Другите основни идеи, застъпени в творчеството на североамериканеца, са отричането на капитализма и съвременната обществена структура, отричане на основни черти от човешката природа.
Отношението на Саймък към обществената структура на човечеството е като цяло отрицателно. В много от произведенията си той ни показва, че ако човек не успее да преодолее предразсъдъците си, ако не успее да поеме по правилният път, то на човечеството би му било много трудно да съществува. По много приятен за читателя начин Саймък доказва, че общество, изградено върху личностния интерес за сметка на интереса на хората като цяло и върху типичният за хората егоизъм е болно, и рано или късно болестта му ще стане нелечима. Именно затова хората трябва да се вземат в ръце и да предотвратят всичко това. Когато споделихме с един наш приятел размислите си относно творчеството на Саймък, той възкликна: "Ами че той е анархист!" Мисля, че донякъде това твърдение е вярно. Анархията като утопия я има в голяма част от Саймъковите произведения. Интересен момент в цялостното творчество на Саймък са повтарящите се в романите и повестите му (и рядко в някои от разказите) елементи. На моменти това е забавно и любопитно (пример - в няколко книги е споменат Уилям Шекспир), на други е дразнещо (като досущ еднаквите му фентъзита, да речем). Някъде по средата тук се вмъкват сходните идеи, представени в доста от книгите му, както и чувството, че всички се развиват в един и същ свят. Но, общо взето, дразнещите повторения се появяват по-често в по-късния период на Саймък, когато вече е поизчерпил идеите си и пише книги на килограм. Малко встрани от това, самата структура на романите му като че ли е една и съща. Има един главен герой, около когото се развива действието и се случва буквално всичко. Въпросните герои пък, с едно-две изключения, са правени по една матрица. Същевременно, паралелни сюжетни линии се проявяват изключително рядко, а единствения второстепенен герой, който е по-развит, е жената, която неминуемо се влюбва в "нашия човек". Фентъзи-романите на Саймък едва ли блестят с нещо особено. През третия период от творчеството си Саймък започва да пише и фентъзи. У нас са издавани "Царството на злото", "Братството на талисмана" и "Омагьосано странство". Последното е комбинация от много фентъзи с научно-фантастични елементи. От трите може би най-доброто е "Царството на Злото", защото е най-приятно написана и се чете особено лесно и приятно. Ако трябва да ги сравняваме с най-добрите неща на Саймък, фентъзитата са сравнително далеч от тях, но въпреки това са едни страшно приятни книжки, които всеки би могъл да прочете. За жалост, и трите доста си приличат, и са донякъде една и съща душа с различно тяло. Ако комбинираме равни части от кои да е две от тях, с почти 100 процента сигурност можем да твърдим, че ще получим третата. В голяма част и от другите му произведения можем да станем свидетели на фентъзи елементи, които най-често се изразяват в появата на митологични създания.
Голяма част от популярността си Саймък дължи също на кратките си истории и разкази. За съжаление, в България те се намират доста трудно, защото са разпръснати в най-различни сборници и списания, които отдавна не излизат. Тук визираме списание "Космос" и в. "Орбита", който пък е отпечатал разказът "Grotto of the dancing deer" (на български преведено като "Пещерата на танцуващите елени"), спечелил наградите "Аналог", "Хюго", "Небюла" и първо място в анкета на списанието "Локус". В разказите си Саймък вкарва малко повече оригиналност, отколкото в романите, и избягва типичните недостатъци, които допуска при тях - рядко има повтарящи се елементи и ненужни описания, които понякога спъват по-дългите творби. Трите периода, за които вече казахме, изглежда се отнасят повече за романите на Саймък, отколкото за разказите му, защото именно в края на кариерата си той издава едни от най-добрите разкази като вече споменатия "Пещерата на танцуващите елени" и "Къщата на гагарите". Като пример за типичните идеи на Саймък ще ви представим няколко произведения, които ние смятаме за основни, в неговото творчество. Естествено, ще започнем с "Градът"(City)... Според много от читателите "Градът" е върха в творчеството на Саймък. Самият той отрича това, но все пак безспорен факт е, че "Градът" е един ненадминат шедьовър. В книгата Саймък разглежда съдбата на човечеството през погледа на различните членове на едно американско семейство. Самият автор заявява, че не е имал за цел книгата му да се превръща в протест срещу.. "системата", но тя до голяма степен е такава. В нея Саймък за първи път по толкова блестящ начин изразява негодуванието си от човешката природа. "Градът" е най-задължителната книга на Саймък. Каква е основната идея? Саймък представя една примерна еволюция на самите хора, на техните способности, като отхвърля пътя на технологиите. Естествено, описано е съответното състояние на обществото, поело по един такъв път; а фактът, че паракинетичните способности са достъпни само за малка част от човечеството, изиграва голяма роля в отношенията на тези мутанти и възприемането им като една нормална част от обществото. Типичен за Саймък роман тип пъзел. Героите са поставени в чужда обстановка, без някаква конкретна идея, само с натрапчивата нужда да търсят. Да търсят, но без да са наясно какво. По-интересното тук са персонажите, които са изградени доста добре, като същевременно са много различни един от друг във всеки критерий. Любопитно е да се види реакцията от наложеното им съжителство, като всичко това прилича на един голям експеримент. Без асоциации с Биг Брадър, моля! Какво можем да намерим в България? В България Саймък е издаван по-мащабно от няколко издателства. Това са "Бард", "Георги Бакалов" и "Плеяди". Общо взето, около 80 процента от творчеството му е преведено, и на сергиите за втора употреба може да намерите доста негови неща. "Градът", "Всичко живо е трева", "Резерватът на таласъмите", както и някои други, по-известни негови книги, имат дори по няколко издания.
|
|||||||||||||||||||||||
