|
|
        
|
Може би най-значимото и радостно събитие на българския книжен пазар за фантастика тази година беше решението на издателска къща ИнфоДар да се заеме сериозно с публикуването на един от титаните в жанра - Филип К. Дик. Въпреки че на запад той e по-известен от редица признати у нас класици на фантастичната литература, в България произведенията му са издавани по-скоро инцидентно. Съдете сами: от над 40 романа и няколко сборника с разкази, тук бяха преведени само 5: "Беглец по острието" (Мечтаят ли андроидите за електроовце?), "Война на реалности" (Космически марионетки), "Човекът във високия замък", "Юбик" и "Бог на гнева" (в съавторство с Роджър Зелазни). А Филип К. Дик е автор с огромен принос за фантастиката – той е един от писателите, вдъхнали нов живот на жанра и породили течението „Нова вълна” (което премества акцента от бластерите и космическите кораби върху човека и неговата психология). Неслучайно след смъртта му на негово име бива учредена престижна награда за фантастична литература, а произведенията му се филмират едно след друго (макар за съжаление Холивудската месомелачка да ги изплюва в доста осакатен вид). Едва ли има човек, който да не е гледал някоя от множеството екранизации - Беглец по острието (Blade Runner), Зов за завръщане(Total Recall), Писъци (Screamers), Заплащането (Paycheck), Самозванецът (Impostor), Специален доклад (Minority Report). Тази година излезе и най-новият филм по Дик, който още не сме дочакали на български екран – Камера помътняла (A Scanner Darkly), а за догодина има планиран още един - Next (по разказа The Golden Man). Впечатляващо, нали? Е, сега разбирате защо постъпката на ИнфоДар заслужава такива адмирации - още повече, че от издателството са обещали да пуснат на български всичките му по-добри романи (от които три са вече факт - Играчите от Титан, Камера помътняла, Трите стигми на Палмър Елдрич), плюс няколко сборника с разкази. Но нека сега се съсредоточим върху последната излязла у нас книга на Филип К. Дик - а именно Трите стигми на Палмър Елдрич. Тя ни пренася в едно не много далечно бъдеще, където климатът на Земята е станал толкова непоносимо горещ, че няколко минути престой на слънце означават сигурна смърт (колко злокобно само звучи това, когато го четете в най-големите жеги!). Хората със солидни финансови възможности се подлагат на Е-терапия, ускоряваща еволюционните процеси, и прекарват почивките си на Антарктида, едно от малкото места с нормални за живот температури. А обикновените хора получават "повиквателни", за да бъдат изпратени като колонизатори по планетите на Слънчевата система. Тежкото им съществуване в мизерните землянки е поносимо само благодарение на наркотика Кен-Ди. Чрез него те могат да се пренасят в телата на "Барби"-подобни кукли, за да се радват поне за малко на илюзорен лъскав живот. Тази антиутопична "идилия" е разрушена, когато от Проксима се завръща прочутият изследовател и индустриалец Палмър Елдрич, който носи със себе си нов наркотик - Чю-Зет. Наркотик, който позволява на всеки да създаде своя собствена реалност и да живее в нея практически вечно. Започва неизбежната война за пазара и по всичко личи, че Елдрич има предимство. Но дали неговата субстанция е това, за което я представя? И дали създадените от нея реалности могат да бъдат контролирани? Трудно е да пишеш за такъв автор, спор няма. Особено за толкова странна, оригинална и добре издържана книга, на която й липсва много малко, за да стане една от любимите ми. Малко, но все пак съществено - защото това "камъче", което обръща каруцата, се появява именно там, където Дик е най-силен. Вероятно повечето от вас знаят, че през по-голямата част от живота си той е имал сериозни проблеми с наркотиците, което ясно личи и от произведенията му. Стигмите не правят изключение. Попадаме на характерната за книгите на Дик мрачна и тягостна атмосфера, в която се преплитат множество пластове и реалности. Читателят непрестанно си задава въпроса дали това, което става, не е просто илюзия, родена под действието на наркотиците, които героите взимат. И точно тук е нещото, което хем много ми харесва, хем на места ме дразни - това бягане от реалността, параноята, с която са пропити някои сцени от книгата, ми идва в повече. (Явно не си чел достатъчно от Дик :Р - бел. Ванката) Друго, което ми направи добро впечатление, са героите. По принцип действащите лица не са силата на Дик, но точно тук се е представил повече от прилично. На моменти трогателни, а в други - жестоки и готови на всичко, за да постигнат целите си. Някои изградени пародийно, други - преливащи от образ в образ, което пък подхожда на цялостната атмосфера на книгата. След всичко изброено няма как да не спомена и четивния стил на автора, който на моменти беше доста ироничен, както и корицата, оцветена в жабешко зелено. Дано ИнфоДар не ни изненадват повече с такива корици, че ще си разваля доброто мнение за тях. В заключение мога да кажа, че Трите стигми на Палмър Елдрич за мен определено е една стойностна и приятна книга, макар че не съм сигурен дали ще се хареса на всеки... Но за да разберете, ще трябва да я прочетете, нали?
|
|||||||||||||||
