|
|
        
|
Обичам, когато мечтите ми се осъществяват, дори и със закъснение. Че кой не обича? Но, както е казал някой мъдър човек, по-добре късно, отколкото никога, и макар отдавна да не съм надъхания метъл фен отпреди четиринайсет години, никога не бих пропуснал възможността да посетя концерт на някоя от любимите си групи. Наред с убийствените гигове на Slayer, Sodom, Accept и Cannibal corpse, в биографията ми все още липсваха няколко групи. Истинска мечта бе запомнящото се шоу на Obituary, една от групите, които бях отписал поради временното им разпадане, но глътката живителен ентусиазъм за 2008-ма година дойде под формата на полусълзливо интервю в стил “при психоаналитика”. “Един ден реших, че не искам децата ми да растат, без да познават Макс, и вдигнах телефона.” Няколко месеца по-късно на тежката сцена се появи проекта Cavalera conspiracy. Да, след толкова години братята Макс и Игор Кавалера, легендарното ядро на Sepultura, се събра отново. Какво по-прекрасно от това, имайки предвид, че именно с някои от албумите на бразилците открих любовта си към метъл музиката. Отдавна бях отписал възможността да ги видя наживо. По времето, когато в България за велик метъл концерт се водеше този на Scorpions, а новината за идването на Iron Maiden предизвика малка революция, подобно нещо бе немислимо. Скоро след това Макс напусна, воден от съпружеската вярност към оплютия мениджър на групата, Глория. Не можах да възприема Soulfly, новия му проект, и не отидох на концерта му. Не можах да възприема и Sepultura с новия вокалист, защото това не бе Sepultura – нито като излъчване, нито като музика. Но няколко години след това малкото братче Игор също си стегна палките и изостави потъващия кораб, и ето ги двамата, отново, с дебютен разбиващ албум, който макар и да не блести с особена иновативност и потенциални хитове, носи онзи неповторим заряд на дуото Кавалера.
Затова не се и колебах особено, Cavalera conspiracy в Лондон Астория за около 60 лева - та дори и в България не е сигурно, че билетът ще е чувствително по-евтин. Но това е Астория. Ако оставим настрана големите фестивали като Донингтън и Уудсток, или големите стадиони, не са много залите в света, които са добили култов статус сред феновете. А Астория е за метъл феновете това, което е Уембли за футболните – абсолютният връх, мястото, което трябва да се посети поне веднъж в живота. И нека добавя, че това е последната година, след която легендарната зала ще бъде съборена в полза на метростанция и шопинг-център, което прибави допълнителна тръпка в цялото мероприятие. Е, и в най-розовите мечти обикновено се появяват катранени петна, и две седмици преди концерта бях учтиво уведомен, че събитието се мести в Мийнфидлър, известна също като Лондон Астория 2 – малкото братче, залепено за голямата ми мечта. Приех с достойнство сериозния удар по мемоарите ми. Какво пък, тази двойка се пропуска много лесно в автобиографиите, а хората лъжат и далеч по-наедро. Тръпнейки в очакване, реших все пак да се ориентирам в обстановката и да установя с точност мястото и възможните пътища за отстъпление, и трябва да ви кажа, че Астория е много лесна за пропускане. Така де, бях я пропуснал поне десетина пъти до този момент. Удобно сгушена на един ъгъл близо до Ню Оксфорд стрийт, отвън прилича по-скоро на стара жилищна сграда, отколкото на това, което се предполага да бъде. И въпреки това е романтична. Големият въпрос в случая бе, възможно ли е звука вътре да е разтърсващ и кристално-чист, или ще бъда свидетел на поредното разочарование ала Христо Ботев в Студентски град. В деня на концерта, вече силно притеснен и от обсъжданията по форумите, които вещаеха полупразна зала, си събрах раничко такъмите от работа и се слях с тълпата. Всъщност тълпа е силно казано. Потенциалните фенове някак не правеха впечатление на и без това оживената Чаринг крос, и голяма част от минувачите дори не разбраха, че ще има концерт. Полицията явно не обръщаше особено, разбирайте никакво, внимание на случващото се. Тук-там куцукаха разни продавачи на билети на черно, та настроението ми взе да се влошава още повече, предвид много по-разумната цена, за която можех да вляза. Размених някоя и друга дума с приличните на гардероби фенове, и всъщност голяма част от тях бяха разбрали за концерта в самия ден. А аз имах билет от два месеца.
После разбрах какво е английска точност. В 19 часа вратите отвориха и незнайно откъде се изви една прилична опашка, кротка и влизаща в тъмния вход с учудваща скорост. Там пропускаха две момчета, които иначе спокойно можеха да работят и като рекламни тела за анаболни препарати. Нямаше пребъркване, нямаше блъскане, нямаше нищо. Човек можеше и атомна бомба да вкара, стига да се бе събрала в джоба му. Време е да ида да разбия носа на нацупената кокошка от бокс офиса, която ми заяви, че е абсолютно забранено да се носят фотоапарати. Кратка суматоха около мърчандайза, където комай само тениски имаше, след което се озовах в Блек Бокс на Пиротска. Само дето е малко по-голям. Отчаях се като английски футболен фен преди дузпи. Карлсберг 440 мл за 3.20, само че паунда. След втората си залафих с мацката зад бара. След четвъртата почна да ме гледа със смесица от недоумение, негодувание и уважение. Междувременно, в пълно съответствие с обявения разчет на времето, на сцената се появиха последователно August Burns Red и Hostile. Първите са голобради тийнейджъри с раирани тениски, които се молят преди да излязат на сцената и се водят за метъл кор. Учудващо приличат на блек метъл, между нас казано. Напъните на вторите да редуват чисти с дет вокали се провалят и в двата аспекта, затова излязох да вдъхна малко чист въздух и италианския обяд на някой от прекалилите с бирата. В 9.15 залата, предполагаемо за около 1000 души, се пукаше по шевовете. Един дебел чичка излезе да каже “едно-две” на микрофона, след което излязоха и те. Игор, все още с бебешко личице, но с всяващо ужас коремче, и Макс, приличен на дърто хипи с коса на фитили. И разбрах нещо много важно. Не съм стар за концерти, просто до момента не съм бил на такива. Нали разбирате, Онзи звук. Влиза през ушите и уверено си проправя път по гръбначния ви стълб, карайки косъмчетата по гърба на настръхват. После се спира за малко в областта на таза, съпроводен с лек сърбеж, и излиза на импулси през петите. Различава се ритъм китара, соло китара, вокал, барабани, бас. Но не като замазания шум на изстрадала аудио-касетка, а като съраунд от хай-дефинишън ДВД. Няма главоболие, няма нужда да отваряте широко уста, за да уравновесявате налягането на тъпанчетата. Останалото бяха писъци, прегръдки със случайни хора и много куфеене. Е, нямаше пого, то е за пънкарите. Почна се с Black Ark, последвана от Inflikted. После цялата зала пееше War for territory. И отново редуване на песни от дебюта на “новата Sepultura” със стари класики като Arise, Dead Embryonic Cells, Inner Self… За Troops of Doom на мястото на Игор се появи племенника му, Игор младши.
|
||||||||||||||
Семейната традиция явно ще намери достоен наследник. Затапването бе с Roots Bloody Roots, по което време голяма част от публиката вече се беше изнесла да се наспи преди работа или просто да избегне чакането пред изхода. Концертът започна и завърши когато бе обявено, без инциденти, без напрежение. И бе най-добрият откъм организация и озвучаване, на който някога съм бил, за което до голяма степен трябва да благодаря на родните компания.
