Имам уста за да крещя,
а вика ми е плът печатна машина или
арлекин, който не се разкая в самото лице на нощта

Част VI

Dhalgren

(Продължение от Брой 5)

Светът е на прага на новото хилядолетие. 90-те променят закостенялото статукво на монолози от позиция на страха и сякаш по силата на някакъв абсурд творците на НФ се оказват в ступор. Идейна парализа, стъписано объркано буксуване пред ненаситната взискателност на новата информационна епоха. Твърдата фантастика е в дълбока криза и дори вторачването в киберпънка не носи катарзиса на отдавна отлялата се Нова вълна. Неговите залитания към технократичен мистицизъм само дозаплитат неводещите в никакви посоки щрихи на объркаността. Модерното познание и новите технологии сякаш са излязъл от границите на поносимото фрактал – безкрайно сложен, все по-необозрим... и плашещ. Къде по-ласкава е проверената обител на мистичното. Идва ерата на фентъзито.

Старите титани са в отстъпление. Новите – в продължаващо и до ден днешен трескаво търсене. Харлан обаче отказва да затъне в декадентство, клишираното тъпчене на едно място е мимикрия, несвойствена за озъбената му проза. Следват все по-продължителни периоди на мълчание и не защото обилната творческа мина се е изчерпала в крайния забой. Сляпата стихия и старата клетка на плътта търсят своя дан. Периодът 1994-1996 поднася два един от друг по-опустошителни в своя кошмар удара по Елисън. "Яростта на гравитацията", както ще въздъхне по-късно Майсторът, смила дома му в Охайо през пролетта на 1994 г. Разрухата от земетресението обаче е адска прелюдия към разбушувалата се две години по-късно "ярост на кръвта". Неспокойното му сърце най-сетне поддава, масивният коронарен инфаркт почти го захвърля в Долината на сенките. Но стръвта за живот, както и подкрепящото присъствие на петата му съпруга Сюзан извличат жилото на смъртта. Старият жилав бунтар "с голяма уста" дори и с двоен байпас не престава да е дразнещ "пуканковата самовлюбеност на Америка" трън.

Харлан Елисън все повече се обръща към непосредствена визийност. Интересен експеримент в неговото творчество е издаденият през 1994 г. графичен роман "Аз, роботът – илюстрованият сценарий" (I, Robot: The Illustrated Screenplay) с яркото присъствие на младия художник Марк Зуг, добил широка популярност по-късно. Един поклон пред кончината на Великия Азимов и горчив отговор на студио Уорнър Брадърс, проточило цели седемнадесет години заснемането по адаптирания му сценарий и запратило го в забвение. Корицата на романа саркастично е озаглавена "Най-великият несътворен НФ филм". По ирония на съдбата Харлан все пак става свидетел на изтощеното, плитко скудоумие от 2004 г. с Уил Смит в главната роля. Една от най-низките гаври в НФ кино за пореден път демонстрира китайската поговорка "Не пожелавай нещо, защото то може да се случи."

Засиленото присъствие на творчеството му в комиксовия жанр не е новост. И в предишни години издателите в тази толкова американска "арт" ниша не са оставали интровертни към големия потенциал на мрачната му проза (напр. графичните романи "Вик и кръв" '89, адаптиран по разказа "Момчето и неговото куче" от големия художник Ричард Корбен, "Нощта и моя враг" '87, адаптиран по разказа "Бягство към звездите" и споменатата в по-горните страници "Шоколадова азбука"). Новата конюнктура на книжния пазар хвърля предизвикателства с нови измерения. След три години подготовка през януари 1995 г. Харлан започва да издава собствен ежемесечен комикс – "Коридорът на съновиденията на Харлан Елисън". За една година събира толкова ласкави рецензии, че през август 1996 г. на бял свят се появява книжният му вариант, където място намират адаптираните му литературни попадения във вечността от предишни декади, както и нови творби, често инспирирани от разюзданата гениалност на самите художници, ерудити на визуалното пиршество като грандовете Майкъл Уийлън, Стивън Хикман, Тереза Нийлсен и Джил Боуман.

Харлан не отказва и почитта си към майсторите на четката, активно допринесли с изящната неповторимост на визиите си за неговата слава. Той пише встъпленията към арт-албумите на легенди като Лео и Даян Дилън и Баркли Шоу и дотолкова е впечатлен от бароковата сюрреалистичност във визиите на поляка Яцек Йерка, че създава прецедент. За първи път арт-албум е симбиоза на непосредствена визуалност и кратки мисловни миниатюри. "Поля на разсъдъка" (Mind Fields) с неговите тридесет и три невъзможно-достоверни зрителни визии и присъщи само на Елисън коментари се превръщат в продукт-пример как се прави Качество на книжния пазар.

През 1990 г. Харлан издава последния си засега сборник с есета "Харлан-Елисъновата книга на роговете" (The Harlan Ellison Hornbook), колекция от статии, писани десетилетие по-рано в рубриките на Л. А. Кроникъл. И докато тази страст като че ли окончателно е пенсионирана от Харлан есеиста, то другата – на Харлан сценариста, отново се изстрелва в орбитата на зрителския възторг.

Новият проект се нарича "Вавилон 5". Сериал, достигнал славата на "Зоната на здрача" и "До краен предел", сериал, зад който от първия миг – януари 1994, до последната серия – 1999 г. , стои концептуалният консултант Харлан Елисън. Едни от най-запомнящите се епизоди са по негови собствени сценарии – пилотният филм "The Gathering" (1993), сериите "In the Beginning" (1998), "Thirdspace" (1998), "The River of Souls" (1998) и "A Call to Arms" (1999). За особените му заслуги към сериала Американската асоциация на писателите фантасти му отрежда през 2000 и 2001 г. спец. награда "Рей Бредбъри".

Харлан е разнопосочен. Силата на неговия талант е недокосната от патината на годините. През 1990 г. той получава едно от най-престижните въобще за писател зад океана признания – Сребърното перо за журналистика от Международния ПЕН клуб. 29 еженеделни статии за "Л. А. Уикли" в защита на Първата поправка на конституцията, обединени в рубриката "Сподавен глас", предизвикват възторга на флагманите на четвъртата власт. Свързващата нишка в серията статии става борбата против цензурата и подкрепата за свободата на изкуството. Няколко години по-късно "Сподавен глас" е публикуван в "Остриета – абсолютният Елисън", част 1.

Поколенията читатели, автори и издатели се сменят, но неизменната клада от страсти спрямо името Елисън не стихва. Колкото по-далеко е той от конвентите, толкова обвеяната му в енигматичност неконвенционалност го превръща в митологема. През 1993 г. на Световния фентъзи конвент е удостоен със Специална награда за цялостен принос към жанра "фентъзи", а 1995 г. дарява признание от ново, по-висше измерение в пребогатата лаврова колекция. Почитателите на по-здрачната проза го превръщат в институция. Той е обявен от Съюза на критиците от Международния конвент на ужасите за Първа жива легенда. Признание, по сила близко до респектиращото благоговение на твърдия НФ фендъм към Хайнлайн десетилетия по-рано. Година по-късно следва и Специална награда "Брам Стокър" за цялостен принос към жанра "хорър" .

В парадната конфетност на толкова бушуващо внимание Харлан е все по-пестелив на истинската Магия – неговите разкази. Появяването на всеки от тях е като обредно докосване, пълно с неизказана боязън пред неумолимия ход на времето и все по-рядко. Големите, верни на стила НФ издателства вече са напипали единствено практичната посока – взри се назад! В отрезвяващата едноизмерност на Голямата криза във фантастиката оцелява само гъвкавата и хладна като рапира преценка – завръщане към златната ера на Неистова мечтателност. И кой друг, ако не един от неговите Колоси, отново ще се отзове?! Колекцията "Сънища с остри зъби" (Dreams with Sharp Teeth, '91) е само начало на парада ретроспекции към творчеството на Харлан. "Шеги без поанти" (Jokes Without Punchlines, '95) е кратката същинска прелюдия към амбициозния мегапроект на издателство "Уайт Улф" за омнибус от двадесет обемисти тома, събрали еманацията от Магията Елисън. Само за две години – 1996-7, се появяват първите четири части "Остриета – абсолютният Елисън" 1, 2, 3, и 4... и проектът потъва в забвение.

И все пак издрасканата, откалявана от годините уникалност на Певеца на вика ражда през 1997 г. последната голяма до наши дни колекция – "Изплъзваща се страница" (Slippage) (награда "Локус" '98). Като червена нишка в сърцевината на още по-трансцендентално пътуване към смъртта, загубата на виталност и контрол над собствената съдба пулсира викът "Обърни внимание!". Някъде в меандрите на реалността те дебне прибоксуването. Каквото и да вярваш, каквото и да правиш, тя чака... Една изплъзваща се страница. Тя е утаена, без парадни фанфари. Всеки ден краде от същността ти, минало, бъдеще, дори този ден да е позорен стълб, дори сърцето ти да е някъде другаде. И в миг си в Нищото, в Никога, в Не-време. Изчезнал. Това е мъртвешката, ужасяваща, разкъсваща сърцето природа на изплъзващата се страница. Времето не чака! Обърни внимание!

Харлан сякаш се опитва да подскаже, че това може би е последната му колекция, подготвя читателя за неотложността на това откровение. В началното есе той заявява "Обърни внимание! Изплъзващата се страница властва, гравитацията не прощава!", визирайки двете катастрофи в живота си. И подготвя почвата за двадесет и две истории, вклиняващи се като нагорещен ръжен в съзнанието на читателя. Сонди, изследващи пукнатините, потулени в нашия живот, и изпълзелите от тях твари, на които Харлан е позволил достъп. Компилация от есета и разкази, иронични, носталгични и шокови вълни, изваждащи от обвивките им неочаквани параметри на битието, изискващи задълбочено умозрение, абсорбиращи естественото желание на читателя за главоломна скорост на фабулата.

Дебютната история в колекцията е "Човекът, който извлачи Христофор Колумб до брега" (The Man Who Rowed Christopher Columbus Ashore). Разказ, избран измежду 6000 други да бъде включен в антологията "Най-добрите американски разкази на 1993 г.". Хаотична, странно извита история, в която стегнати, сякаш извадени от дневник пасажи са разделени в четири секции: "Човекът, който извлачи Христофор Колумб до брега", "Пътят на Одисей", "Жълтите нарциси, които забавляват" и "Поне едно добро дело на ден, всеки божи ден". Манипулирайки бариери от време, пространство и измерения, разказвачът, наричащ себе си Левендис, пътува през мирозданието в ключови исторически епохи, за да твори при всяка възможност пределна справедливост, добрини и злини. Понякога позволяващ си лукса на съпричастието, понякога хладно отдалечен, сякаш божество, изследващо създанията си под микроскопа на вездесъщието си. Един безграничен човек в толкова жалко ограничен свят. Разказът е религиозен трактат на Елисън в прослава на атеизма, сатира с душа, тъжно ридание с комедиен рефрен, хаплива атака срещу историята, социалните "епидемии" и целия "ограничен свят". Абсурден документален дневник, сякаш изпод пръстите на Лудия шапкар, това е история на едно лудо времево препускане, мистерия винаги през месец октомври. От възнесението Христово до днешни дни един човек, наричащ се Левендус, едно гещалт съзнание е символ на хаоса. В един ден, облечен като бойскаут, той тегли отчаяно дърпащи се старици с единствената цел да ги преведе през кръстовището, в друг, някъде през октомври, е шофьор, наслаждаващ се на бясното удоволствие да го преследва Коза Ностра, в трети е лечител от рак на костен мозък. Индианец М'лоу, изтеглящ към брега на Америка обречения Колумб, само защото някъде през XIX век трябва да излекува от прокобата на венерическата болест жена. За да я има щедростта на акта, трябва да съществува и делото на Колумб. Кой ще разпръсне иначе проказата на венерическата болест? Дори и неограничен, човекът е готов на всичко в името на "добрия си имидж". Това е история, която ни кара да обърнем внимание какво действително вършим. Колкото грешно или кардинално велико, то е част от дългия път. Защото, въпреки всичко, всеки ден е различна история. Спасявай играта, бий се с Битката, прави и невъзможното – ти си част от цялото. НО ТВОЯТ ЖИВОТ, ТВОЯТА ЛИЧНА ВСЕЛЕНА СИ Е ТВОЙ ИЗБОР. Лудо падение, валхала от удоволствия – ти трябва да решиш. Обърни внимание – отговорен си само към себе си! Защото изплъзващата се страница чака своя дан...

Колекцията е особено наситена с равновесност – изплъзващата се страница е добре балансирана. Елисън поставя върху двете блюда на везната вярата в Мечтата и хаоса на един разум-гещалт. Разказът "Скартарис, 28 юни"(Scartaris, June 28th) е болезнено поетичен химн на вярата в тази разтърсвана от страхове колекция. Последен от боговете на Атлантида, единствен оцелял, Той търси поне един последовател в забравилия го свят. От Чикаго до Белоит, от Гърция до Цюрих, от последния гърч на Атлантида до робското крайбрежие на Лагос, той преминава през света, докосвайки хората. И лекува, предизвиква, отдава покой или справедливост. Винаги в тишина... тишината на неверието. Докато във финала, отдал всичко, изчерпал се и в дълг, и в търсения, Tой може спокойно да се запъти към пътеката, към специалното място и специалния час. Някъде в центъра на света той все още носи Вярата. Да се прегрупира, да се пресъздаде. Без балсам, без апетит към Утре, отпътуването на последния вярващ ще доведе ли до смъртта на Мечтателите и Мечтата? Една изплъзваща се страница и едно предупреждение: "Внимание! Не убивай мечтата!”

Но понякога изплъзващата се страница въздава справедливостта, която субективният обществен морал отказва да изпълни. Неумолимостта на този миг смразяващо се натрапва в разказа "Градът на здравомислието" (Sensible City). Има мигове, в които всеки ход е обречен лабиринт. Сякаш седиш в крайчеца на разпадащ се стол на ръба на бездна, хипнотизиран от чувството за несъкрушимост... докато отдавна си от грешната страна. Агонията да търсиш баланса в измамната уютност на здравия смисъл. Една изплъзваща се страница, захлупваща се отгоре ти сред изтичащия пясък на неверието... до сетната твърд на дъното. Двама непростими изроди, двама мъчители успяват да се измъкнат под гаранция и бягат от неизбежната присъда на съда. Невинни до доказване на противното. Гроп и Ризо – порочни и брутални, вървят сред зелените поля. Гроп, дръвникът, главорезът с глава като куршум, мозъкът на групата, и Майки Ризо – детински безмозъчен – машината бегемот на унищожението. Доволни хищници, устремени към плячка сред зелените невинни пасища. Докато пасищата не тръгнат на лов. За тях... Перфектен баланс между отвратително насилие, черен хумор и параноидна атмосфера, градираща от твърда реалност до лъвкрафтска ужасяваща участ, историята е сърцевина от боязън. Понякога идва време, когато нашите най-фини, прецизни, макиавелски претеглени схеми биват разбити от слепите обстоятелства. Без разумна причина целият ни упорит труд се засмуква във водовъртежа на някакъв ирационален въртоп, въпреки намерението ни да вършим Правилните неща, Разумните неща. Здравият разум и логиката се ронят като фина пепел пред невярващия ни поглед. В разказа изплъзващата се страница раздава ужасяващото си възмездие. Но не винаги е така. И най-скъпите ни блянове могат да бъдат отхвърлени. Внезапно. Неочаквано. Безпричинно. Затова: "Обърни внимание!"

Като изискуем контрапункт на тази история идва и не по-малко студената "Разтеглено време-мъчение" (Pulling Hard Time). Изплъзващата се страница може да е и в ролята на сляпа метреса в услуга на наказателна система, изпълнена с жестокост и корупция. Чарли Лъмшбоген е безсилен свидетел на изнасилването и бруталното убийство на жена си от мародерстващи хулигани. Потопен в изцеждащата и последната капка човечност лъст за мъст, той зверски изтребва поругателите на съсипания си живот. Въпреки смекчаващите обстоятелства е осъден на доживотен затвор. Клетка от мъчение, нов прозорец към ада, изтръгнат от света, дори от последната котва на плътта – съзнателността. Зазидан в камера от безтегловност, приспан навеки до физическата смърт... и прикован към един и същ "специален сън", безкраен рефрен-кошмар. Премазан всред катострофирала кола, втренчен в бавно разлагащото се лице на майка си. Вече осем години... Ето го новия ред на изплъзващата се страница. Една съдебна система, пръскаща жестока дан в името на състраданието към жертвата. Престъпление в името на справедливостта. Процес, в който съдебната грешка не може да се изкупи, защото хладната технология вече те е приспала за вечността. Колко пъти сме стискали пестници за кървавата отплата на закона? Представете си, ако можете, АКО ПОСМЕЕТЕ, това: рееш се в нула-же, 24 часа, седем дни седмично. Микроскопично калибрирани мъгли следят хранителните нужди на тялото-черупка, прецизно рециклират телесните отпадъци. Лежиш в Страната на никога несвършващата дрямка, заключен в себе си, кортикално надупчен, окъпан от лепкаво-влажен ужас от "специалния ти сън". 15-30 секунди от миналото, а ти не можеш да се събудиш. Специален сън – само за теб, негрешащ, непознаващ умората на триенето. Той идва за теб. И идва за теб. И идва за теб. Един милион петстотин седемдесет и две хиляди четиристотин и осемдесет спускания с шейна в ада всяка година... Обърнете внимание на това, което пожелавате!

Умението на Елисън да ни превежда през халюциногенните пустини на страха не познава самота. То е застъпено и в разказа "Някъде, само не тук, някой, само не ти" (Anywhere but Here With Anyone but You), само че с хапливата ирония на израза "Вместо да му избодат очи, му изписаха вежди". Подгонен от странно същество, котка-демон, Еди Канонеро се оказва без дом и семейство. Неговата собствена съпруга го е лишила от всичко, оставила му е само параноята, менталното заболяване и демона, който единствено той вижда. Но в катарзиса на откъсването от пъпните връзки със света Антонио може да започне на чисто, свободен от угризения, дългове и фобии. Изплъзващата се страница може и да те освободи, тя не само циментира гробницата ти, тя може да те прероди. Интересна миниатюра, вдъхновена от едноименната картина на Ханс Руеди Гигер, е и "Сънищата, които сънува кошмарът" (The Dreams A Nightmare Dreams), в която изплъзването от вечната уютност на съня води до убийството на динозаврите. Доста несполучлив опит за съжаление се оказва друг разказ, "Клавиатура" (Keyboard), в който героят почти е погълнат от собствения си компютър и спасен единствено от пренапрежение в мрежата. Еклектичната несмилаемост на обърканата и постна идея е оправдаема. Публична тайна е органичната неприязън към компютрите, която питае през целия си съзнателен живот Харлан – верен на печатната си машина, той и до днес отказва услугите на този висш продукт на интелектуалните технологии.

Изплъзващата се страница съвсем не се вписва само с владенията на страха. Понякога тя държи и конците на любовта и дълга. Дали ще бъдат вериги или досадно препятствие, всеки решава сам. В разказа "Тя е нещо младо и не може да изостави майка си" (She's a Young Thing and Cannot Leave Her Mother) странната ирония на буксуването наранява дори нежната всеотдайност на чудото любов. Меланхолична, с опустошителното чувство за самота, историята е за две самотни души, които петнадесет години търсят път към себе си, за да се врекат. Но главният герой не е подготвен за злобата на прибоксуването – неговата дама на сърцето, неговата Камила, не е готова да напусне родното гнездо в Шотландия. И в ужаса на срещата със семейството той разбира цената на неостаряващата й красота – целият й род и самата тя, са канибали зомбита. В коптора кости и гниеща плът на забравени мъже и жени, сред могили изсушени пеленачета, той е натоварен с бремето на ужасяващ избор – да изличи тази божия погнуса или да прегърне любовта. Той, толкова самотен, почти несъществувал, трябва да реши кое е по-важно – дългът или вярата в чудото, любовта, която е отвърнала Камила от природата й на плътояден вампир. Финалът отразява най-лошата страна на изплъзващата се страница – любовта не е достатъчна да промени вбитите в костите предразсъдъци. Поетика, която се изражда в канибализъм... нима това не е най-гнусната способност на всичко, което ни се изплъзва?

Помните ли равновесието? Без него тази колекция би била добре лустросан паноптикум от ужаси... и нищо повече. Сляпата везна на страницата, която се изплъзва, може да се наклони и към любовта. Особено в един от най-чувствените фентъзи разкази на 90-те, написан в съавторство с Робърт Силвърбърг – "Драконът на лавицата" (The Dragon on the Bookshelf). Миниатюрен, около 5 инча висок, драконът Урникх се отправя в нашата реалност с Мисия – да поправи пукнатината във времепространството. Дупка, от която всеки миг ще нахлуят чудовища, срещу които няма отпор, за които липсва предупреждение. Но в странната ни вселена Урникх се сблъсква с най-зашеметяващото тайнство – любовта. Едно обречено чувство, обречено от мимолетната краткост на крехкото човешко тяло. Отдадено всецяло на една смъртна жена. Пазител, Сила от Добро, Урникх е заставен да избере – да хвърли своята любов в нозете на света или да разпръсне света пред лицето на любовта. Той има силата да я спаси за себе си или да я спаси за всички други... за да я предаде рано или късно на Смъртта, далече, разкъсващо душата Далече. И той прави своя избор – светът се разпада на тресчици, разпилян до мозъка на костите си. В подслона на нейния сън-мечтание, реалност единствено за двама, драконът и неговата фея са заедно до последния си дъх... и какво от това, че светът е пепел?

Харлан няма как да не засегне една от сакралните теми на човешкия дух – позволените устои на познанието. Има ли дума, способна да отключи Нощта на разума? Само леността на благоразумието ли е пътят към ада, или изконното човешко любопитство? Обречени ли сме на изплъзващата се страница, която сами сме попили в кръвните си телца – онази любопитност, лишила ни от невинността? Въпроси, обвеяни в студени тръпки, основа на един от безспорните пикове на колекцията – "Бъбрейки с Анубис" (Chatting with Anubis; Световна хорър награда "Брам Стокър"'93). Една от ония истории, които се четат на тъмно, разказ за осквернение и червея в ябълката на познанието – лудостта. Разказ за прокълнатите анатеми в дълбините на разума, драскащи с нокти за светлина. Двама млади археолози предприемат пътуване към благодатната тайнственост на Египет. В оазиса на Сива те достигат граала на своите въжделения – мистичния, сумрачен олтар на Амон. А там ги чака Анубис чакалоглавия, истински както никога, злокобно жив, страховит и могъщ. Бог на мъртвите и компаньон на душите, носител на Тайната и пазител на криптата на Немезис, убиеца на старите богове, Анубис проговаря. Беседа като пропадане в тъмна бездна, разговор-проклятие, здрачна пътека, в края на която се хили лудостта. Границата на сходимост на страха е премината. Двамата археолози научават повече, отколкото могат да понесат, Тайната, отронена от устните на Анубис, разбива душата, променя естеството на живота. Да задаваш въпроси понякога е по-важно, отколкото отговорите, които си достоен да получиш. Изплъзването на страницата може да е невъзстановимо. Непоносимо. Невинността не може да бъде възвърната, а проклятието не винаги е плод на невежество. Внимавай!

Както всяка от големите колекции на Харлан и тази притежава своя гравитационен център. Повестта "Мефистофел в оникс" (Mefisto in Onyx; награда "Локус" '94, "Брам Стокър" '93) е цитаделата на цялото творчество на Елисън от 90-те, четиво, превърнато в култ от последователите на "хоръра". Тя сякаш живее собствен живот, толкова различна от експресивната пестелива точност на Харлановите творби, толкова шизоидно омайваща. Като многофасетъчен брилянт, готов да те пореже с всеки от кинжалните си ръбове, просмукан от заплаха, многоизмерна мистерия... Някога Ерих Хофър заяви: "Що за чудовищност би бродила по улиците, ако някои човешки лица бяха толкова незавършени, колкото мислите им". Оттук, от тази мисъл-диагноза, Харлан заплита едно зловещо преследване-поличба през емоциите, през селенията на мозъка. Руди Парис е млад, добре образован, но преследван от несполуки чернокож. Надарен с особена дарба – дамга, от която иска, но не може да избяга. Той е телепат с уникална мощ за проникване в разуми, дори и най-дълбоко погребаната мисъл е като гола мида пред силата на мозъчното му бреме. И не само това, сякаш проклятието не стига, но тази сила може да променя, да оформя с грънчарското колело на волята му чуждите такива. Познавайки дълбоко прикрития му талант, бившата му приятелка Алисън Рош го моли за помощ. Тя е в идиотски объркана и деликатна ситуация – позицията й на областен прокурор изисква хладна преценка по особено отвратителен случай, лукс, който не може да си позволи. Лудо влюбена, с крайно неподходящ обект на страстта – осъденият за серия зверски убийства Хенри Лейк Спанинг. Тя твърдо вярва в невинността на синеокия красив рус затворник, в това се кълнат и адвокатите му, но последен лакмус може единствено да бъде Руди. И Парис вкопава омерзителната си дарба в съзнанието на Хенри. За да започне валсът на ужаса. Късчета мисли, скрап от хиляди писъци някъде извън съзнанието на Хенри Спанинг. Марионетка на чий гений на страданието е белият затворник? Невинен ли е наистина? За първи път съзнанието на Руди Парис се сблъсква с двойник, способен да проникне в самото него. В сърцевината на самообвинения, самосъжаления, примиреност ... Лъжи, задънени улици към болката, бесен страх в едно преследване с Истинската смърт, която нахлува в теб... Руди разбулва истини, които не желае да научи, но по-късно, притиснат до стената, отчаяно се стреми да опознае. Черно-бяло противопоставяне, като сенки от решетки, един афро-американски сблъсък на воли и мисли, способни да убиват. В разковаващия финал Руди успява да се изхлузи от старата си самоокайваща се черупка, и от пашкула на спиритуално-физически катарзис истински да се освободи, да пречисти същността си. Победата му е пълна, дори момичето е спасено от ониксовата влепчивост на демона със сини очи. Силата от посланието на тази прекрасна повест-колие е чиста и ясна: изплъзващата се страница може да бъде принудена да работи за нас. Стига да обърнем подходящото внимание.

Холивуд за пореден път остава в остър дълг към Харлан. Вече 10 години едноименният сценарий за филм "Мефистофел в оникс" със Самюел Джаксън в главната роля митарства от слухове на слухове, постоянно отлаган от плановете на боксофисите.

Последната от големите колекции на Харлан завършва с елегична, носталгична история за непримиримостта, за Вечността и любовта, достойна да докосне близките, преминали Отвъд. За отказа да се подчиниш на постулатите на времето, на сковаващите граници на измеренията, на истините от живота. "Полунощ в потъналата катедрала" (Midnight in the Sunken Cathedral) е трескав разказ, написан на един дъх. Самият Елисън, виждайки рисунката на Майкъл Уийлън за поредния брой от "Коридорът на сънищата", отприщва спотаявани сълзи по рано починалия си баща, за да създаде прочувствения финал на колекцията. Първи сонарен техник във флотата на САЩ Денис Ланфеър е обсебен от разказите за своя баща. Човек, когото той никога не е познавал, мъж на честта и дълга, оставил шлейф от спомени, репутация, чиста като тихо море. И Денис поема едно плаване през митове, пространства и време в името на идея-фикс. Той изследва потулени мистерии, подводни потайности, които не би трябвало да съществуват, за да се потопи в непрогледната мъртва хватка на бездната – там, където Хребета на Андрос пресреща Езика на океана, в зоната, наречена Бермудски триъгълник. Атлантическото разклонение на Марс, ужасяващо със своята черна слава, го повлича с леда и топлината на своите течения надолу, все по-надолу към финала. В имагинерната невъзможност на една потънала катедрала Денис среща Пазителя на Портала. Под студения капак на хиляди атмосфери Денис трябва да научи вледеняващата истина: Земята е невидимо бойно поле на същества, вкопчени в смъртна хватка за контрол над нея, Марс и Ада. Да, той може да види своя баща, но цената е ужасна. Пазителят го сграбчва и го транспортира към... смъртта? Живота? Безкрайността? Неговото най-съкровено въжделение на сърцето? Читателят трябва да реши... И ето я последната граница на изплъзващата се страница. Никога не знаеш кога е краят на края. Вселената е натежала от понятия "вечен", "безконечен", "нескончаем". Докато всички те опират до простичкото "достатъчен".
XXI век.

Днес...

...и сега.

Ние сме тук. Аз съм тук. Очакващ ударната вълна на Харлановата проза. Вълната, която може само да съгражда. 21-ви век властва. Нова хекатомба на страха или така дълго жадуваното начало на Новото преселение? Новото мрачно извержение на терора или нахаканата любознателност на човешкото на път към Брега отвъд люлката? Уравнението на 21-ви век, в който своите неизвестни все още пише и Харлан Елисън. Макар и сред рифове мълчание. Само две колекции-ретроспекции "Смутители" (Troublemakers, 2001) и "Същественият Елисън"(The Essential Ellison: A 50-year retrospective, 2001)... и някакво ирационално предчувствие за все още неизкрещяни клади от думи. Той е тук, 1 квадратен метър хартия вик, но толкова тежък. Харлан все още е сред нас, като никой друг трошащ кривите огледала на Лудостта, която шества, яздещ през суетливия лунапарк от фалшиво благочестие, мачкащ самодоволството на покварата в собственото й леговище. Един от архангелите на земята на Удивлението – НФ, синът на Вика, плът от вик. Човекът, който някога сам предложи собствената си епитафия "За кратко време аз бях тук и за кратко време аз творях смисъл".

6 май 2006 г. 19 часа. Хотел "Темпъл Мишън Палмс", Аризона. Банкетната зала е на крака. Тази нощ Съюзът на професионалните американски писатели на фантастика и фентъзи поставя една аксиома. От своя дом в Лос Анжелис "Изгубеният ацтекски храм на Марс" в пантеона влиза новия Гранд мастър на НФ. Аве, Кинг Елисън!

Той все още е тук и все още твори Смисъла...

Коментирай...