h h2  
Не съм бутон, не ме кликай! ОТГОРЕ!!!
Scinse Fiction section
Fantasy section

Movie section
Special section
Things of life section
b

Creative Commons License
Всички произведения в
списанието, освен тези,
за които изрично е упоменато
друго, са лицензирани под Криейтив Комънс
Признание-Некомерсиално-
Без производни 2.5 България
.












gl


Триптихът* на еднорога

De3tuss

Понякога една книга, един филм или една песен са способни да обсебят въображението на човек до степен да го пренесат в един вълшебен и романтичен свят, изпълнен с магии и чудеса, подобно приказките, завладявали въображението ни като деца.

Дали е постижимо обаче да се постигне такова единение, такова съзвучие, допълване помежду им, такъв отзвук на едно в друго, и такъв синхрон помежду им, че да бъдат възприемани като неразривно цяло?

Последният еднорог. Книгата.

Тя е написана през 1968 година от американският писател Питър Сойер Бийгъл. Романът "Последният еднорог" е сочен, и от критици, и почитатели на жанра за една от най-емблематичните книги в жанра фентъзи и през 1987 година списание "Локус" я провъзгласява за петото най-велико фентъзи на всички времена.

Бийгъл разказва историята на последната в света еднорога**, която живее в своята омагьосана дъбрава, недокосната от хода на времето, в блажено невежество за всичко около себе си, за хората, които се раждат, живеят и умират в света отвъд и чийто живот е само един миг в безсмъртието й. Но когато двама ловци минават през нейната обител, еднорогата дочува техния разговор – как няма вече еднорози по земята, няма кой да откликне на призивите на невинните девойки, няма кой да внесе мъничко вълшебство, красота и чистота в сивото човешко ежедневие. И тя изгубва покой. Нищо не може да я задържи вече в омагьосаната дъбрава, а жаждата да открие другите еднорози се е загнездила в съзнанието й и я подлудява, докато една нощ еднорогата напуска своята гора, за да намери изгубените си събратя.

По пътя си тя среща некадърния магьосник Шмендрик и селската женица Моли Гру, чиято младост е увехнала и си е отишла безвъзвратно, недокосната от чистотата и магията на еднорозите. Тримата се отправят в земите на крал Хагард, за който се смята че държи в плен всички еднорози.

Стилът на Бийгъл е изключително семпъл и изчистен. Самата книга изглежда бледа и невзрачна на фона на помпозните и пъстри томове на "Колелото на времето" или "Песен от огън и лед". В книгата няма да срещнете армии в титаничен сблъсък, няма супер-герои, въоръжени с вълшебни мечове, които да се изправят срещу мрачни властелини, жадуващи да покорят и унищожат света. Но зад кориците й се крие истинска магия. Само с няколко нахвърляни щрихи авторът докосва някаква струна в душата на читателя и започва да свири на нея красива и тъжна мелодия – носталгия по нещо изгубено, може би по собственото му детство, наивност и чистота. Самата книга е алегория, в която Бийгъл използва героите си като символи, за да изтъче сюжет от низ притчи и които оставят читателя в един тъжен размисъл и същевременно светъл копнеж към вълшебното и необяснимото.

Това е една книга, за която е много трудно да се говори и в няколко изречения да се предаде цялата й магия. Тя трябва да бъде прочетена, за да бъде почувствана нейната сила. Всичко останало са само празни думи, лишени от същинското си съдържание. За мен това е една от най-красивите, нежни и човечни книги, писани в жанра фентъзи. Щастлив съм, че най-сетне и българският читател ще може да се докосне до нейното великолепие.


Последният еднорог. Филмът.

Филмът "Последният еднорог" излиза на големия екран през 1982 години и е плод на усилията на международен екип. Това е една американско-японско-германско-канадска продукция. Както ще забележите, екипът японски аниматори са привнесли в рамките му определено манга-звучене, но американските продуценти и режисьори пречат на филма да навлезе в типичното русло на японската анимация.

Това спокойно може да се счита за една от най-успешните екранизации на роман, може би отчасти поради факта, че Бийгъл лично пише сценария за филма. Разбира се, само един сценарий е недостатъчен за да бъде пренесен духът на книгата на екрана. Това е екипна работа и всяко звено и член на екипа дават своя принос за общата атмосфера на филма.

Жул Бас и Артър Ранкин младши, режисьорите на филма, работят в екип върху множество анимационни продукции. Те са автори не само на "Последният еднорог", но заедно със същия екип японски аниматори реализират две продукции по произведения на Толкин – "Тhe Hobbit (1977)" и "Return of the King (1980)" – да не се бърка с "The Lord of the Rings", анимационната продукция от 1978 година, която лично аз намирам за посредствена – като също великолепно успяват да пренесат на екрана духа на самите литартурни произведения.

В озвучаването на "Последният еднорог" участват Алън Аркин, Джеф Бриджис, Мия Фароу и редица известни актьори, които с гласовете си успяват да вдъхнат живот на героите.

Музиката на филма и звуковите ефекти са един от ключовите елементи в една продукция, на тях се пада задачата да доизградят атмоферата на визуалните възприятия и да придадат на продукцията необходимото звучене. За "Последният еднорог" е ангажиран композиторът Джими Уеб. Създадената от него музика притежава характерното звучене на етническата музика на Викротианската епоха – клавесин, лютня, класическа китара, флейта, арфа, обой. Песните в саундтрака на "Последния еднорог" са изпълнени от групата "Америка", а баладата им "Last Unicorn" се превръща в една от най-харесваните и слушани балади на всички времена.

Това, което казах по-рано за книгата, важи и за филма. Това е една класическа анимация, която се губи редом до ярките продукции на Дисни или съвременните чудеса на анимационното изкуство – Ледена епоха, Чикън Литъл, Мадагаскар, Шрек и прочее, но независимо от всичко визуализацията, която предлага, е на неверояно ниво. Филмът успява да допринесе и обогати усещанията на читателя за книгата, носи същото едновременно тъжно и носталгично звучене и докосва струна в душата на зрителя. Особено силно е началото на филма, вдъхновено очевидно от "Триптихът на еднорога", три платна от фламандската епоха, датирани около 1500 г. от неизвестен автор, изложени в Metropolitan Museum of Art.


http://www.imdb.com/title/tt0084237/

 


Последният еднорог. Песента.

Пръстите погалват леко струните на арфата и изтръгват от нея нежни тонове. Класическата китара сякаш се пробужда от сън и, увлечена от нежната мелодия, се включва. Нежната флейта бърза да извиси глас и да догони останалите. Цигулките стоят омагьосани от съзвучието, после сякаш се отърсват от транса и заедно с останалите от симфоничния оркестър и съвременните музикални инструменти запяват, за да родят една от най-красивите балади на нашето време.


THE LAST UNICORN

When the last eagle flies
Over the last crumbling mountain
And the last lion roars
At the last dusty fountain
In the shadow of the forest
Though she may be old and worn
They will stare unbelieving
At the Last Unicorn



When the first breath of winter
Throught the flowers is icing
And you look to the north
And a pale moon is rising
And it seems like all is dying
And would leave the world to mourn
In the distance hear her laughter
It's the Last Unicorn
I'm alive... I'm alive


When the last moon is cast
Over the last star of morning
And the future is past
Without even a last desparate warning
Then look into the sky where through
The cloudes a path is formed
Look and see her how she sparkles
It's the Last Unicorn
I'm alive... I'm alive.

 

 


De3tuss* Триптих – от гръцки – произведение на изкуството, съставено от три картини, графики или барелефа на обща тема.
** В романа си Бийгъл говори за еднорога в женски род. Твърдо съм против навлизането на думата "еднорога" в българския език, но тъй като е използвана при превода на книгата ще я използвам и в статията.

 

 

 

 

l


Последният еднорог

k.
със специални благодарности на Nyut за превода

 

Илюстрация: Ертан Мусов ©

Кой е най-добрият начин да оценим "Последният еднорог" на Питър Бийгъл?

Като преди всичко я прочетем. Като се смеем с нея, въздишаме с нея, пеем с нея, танцуваме с нея (ако така ни идва отвътре); като оставим всяка една от нейните внимателно подбрани, като сочни есенни круши, думи да ни упои с разкошния си букет от аромати и потърсим техните безсловесни, неизразими съответствия дълбоко в душите си.

(И, ако сме наистина смели, като опитаме да пояздим с еднорогата в търсенето й на събратята й и на истината; но трябва да бъдем предпазливи, за да не си счупим врата, или пък да преуморим коня си... Има рани, които дори рогът на еднорог нe може да изцели.)

Това, което не бива да правим обаче, е точно това, което аз смятам да направя тук: да анализирам "Последният еднорог". И не е понеже не ми стигат думите; по-скоро до тези на Питър Бийгъл моите неизбежно ще избледнеят като рогата на Червения бик на фона на утринното небе. Все пак Питър Бийгъл е имал години и е отдал цялото си сърце и изразителния си стил, за да подбере всяка скъпоценна дума в своята приказка; а аз, клетият критик, разполагам с едва седмица и далеч не тъй магически умения в изкуството на езика. И все пак (едно стоически примирено "все пак", имайте предвид) ще се опитам да отдам дължимото на "Последният еднорог" чрез собствените си бледнеещи думи. През тригодишното ни познанство заобичах тази книга с обич достатъчно жарка, за да изкупи грешките ми. Да видим...

(Разбира се, моята саможертва ще изисква жертви в замяна; силно подозирам, че първата ще е структурираният подход.)

Илюстрация: Любка Огнянова ©

"Последният еднорог" е вторият роман на двадесет и девет годишния нюйоркчанин, чийто A Fine and Private Place ("Прекрасно и интимно място") вече му е донесъл признание както сред читателите, така и сред литературните критици осем години по-рано. В продължение на осем години младият Питър С. Бийгъл не издава нито едно значимо произведение (не броим I See by My Outfit пътешествие с мотоциклет и шепа разкази); написването на следващия му роман The Folk of the Air ("Народът на въздуха") ще му отнеме още девет години. Вече съзираме любовта, но и многото труд; и все пак любовта е достатъчно силна, за да скрие труда от погледа ни, да не му позволи да помрачи поетичния ромон на текста, да го превърне в поредния Finnegans Wake ("Бдение за Финеган").

Историята препуска в коловозите на приказно приключение: еднорога разбира, че вероятно е последната останала на света и тръгва да търси изгубения си народ. По пътя към нея се присъединяват двамина спътници, търсещи собствените си изгубени мечти: неумел магьосник, чиито изблици на мъдрост от време на време ни изумяват, и огорчена жена на средна възраст, която крие под раздразнителната си външност крехката чистота на малко момиченце. И тъй като това е приказка, можем да се обзаложим, че някъде по пътя ще срещнем и прекрасния принц – и подобаващата красива принцеса (която спокойно може да се е родила едва тази сутрин, ако съдим по начина, по който се движи и държи главата си); че ще се сблъскаме с неговия не толкова прекрасен баща, отявлено злия цар: още един крехък човек, който, вгледаме ли се добре, ще се окаже, че не е нито баща, нито коравосърдечен – един мечтател, който има основание за всичките си деяния; ще видим лов на дракони и борба с бикове – Червеният бик... ах, Червеният бик... Това е приказка от Питър С. Бийгъл, да: можете да си отдъхнете – нищо не е точно такова, каквото изглежда.

Илюстрация: Калина Атанасова ©

Къде са отишли еднорозите? Какво е Червеният бик? Коя е лейди Амалтея? Как се минава през часовник, който никога не показва точния час? Кога е точният час за минаване през часовник с развален механизъм – или за каквото и да било? Можеш ли да направиш истинска магия, като принесеш в жертва нечий чужд черен дроб? Какво виждат човешките същества, неспособни да разпознаят еднорога пред себе си, докато се гледат един друг? Какво виждат, когато погледнат собствените си деца?

Дори за онези въпроси, на които сам отговаря, Питър Бийгъл насърчава читателя да намери своите отговори, след като веднъж е започнал да разпознава съответствията им и връзката им със собствения си истински живот. Тъй като се появява на литературната сцена през 1968 г., около дванадесет години след "Властелина на пръстените" и също толкова преди неговите следовници, начело с "Шанара" на Тери Брукс, "Последният еднорог" е толкова различен от епичното, отдалечено (било то във времето или в пространството) фентъзи, колкото една приказка – от исторически роман. Лесно е да пренесем в собствения си свят горните въпроси и героите, които ги задават, и въпреки че никой от тези герои не може да бъде обвинен в двуизмерност или прозрачност (дори ако се появява само за четири страници, като скитащия пеперуд, той ни оставя спомен за откъси от песни и Шекспир дълго след като сме затворили книгата), ние знаем, лесно се досещаме кои са те и какво представляват – в същия миг, в който се запитваме кои сме ние и за какво копнеем. Дали и ние, дори несъзнателно, не се опитваме да струпаме всичкото щастие на света само за себе си? Дали не отиваме на лов за дракони в името на любимата, макар тя да жадува за мила дума и весела песен? Какво, в крайна сметка, виждаме, когато гледаме децата си?

Езикът на "Последният еднорог" е в съвършено съзвучие със съдържанието и го прави още по-незабравимо чрез свежестта, яркостта и несмирената си енергия; всяка дума е изваяна тъй, че да остане да звънти у нас, точно като златното звънче, окачено в сърцето на пеперуда. Текстът пее със звукописи ("Рой облаци леки – летяха летата") и скрити рими ("За магьосника март е май, погледнете: снегът е зелен, тревата пък свети; туй е онуй или както речете. Още днес маг си вземете!"). И когато наистина избухва в песен, тя е тъй мелодична, колкото и запомняща се:

Илюстрация: Калина Атанасова ©

И казвам си тайно, щом време намеря,
изящно затъващ в гуляи и грях:
"Да, любовта е могъща, но навикът – дваж пo;
че любех, узнах по туй как се държах."

В резултат, стилът може да завладее дори непретенциозните читатели с изкусното си изящество, и почти със сигурност ще потисне повечето начинаещи писатели, като просто им напомни за онези девет десети от изкуството, които са упорство – трудът зад любовта, осемте години между A Fine and Private Place и нашата еднорога. Същевременно сравненията и описанията на Бийгъл са толкова нестандартни и ококорващи (произволен откъс: "Зад него се спускаше ярка мъгла, която потръпваше като страните на риба и въобще не приличаше на ръждясал часовник"), че със сигурност ще забравим повечето от тях още в мига, в който ни завладява детското усещане за чудо. Така четенето на книгата се превръща в първа среща (навярно първа любовна среща, ако сте като мен :) всеки път, когато я вземем в ръце, и помага на търсещия читател да стигне до нови значения и нови начини за възприемане на света ни всеки път, когато се препъне в поредния неочакван, искрящ словесен избор.

***

Илюстрация: Ертан Мусов ©

Сега си спомням: най-добрият начин да оцениш "Последният еднорог" е да я прочетеш, когато си млад – може би на десет години, или на по-малко – и след това да я препрочиташ през година-две. Ще видиш как текстът разцъфва пред теб, пласт след пласт, и тъй ще можете да растете заедно, без да хабиш сили и чувствителност в битки с дракони и черни рицари – освен ако наистина се налага; без да търсиш доброто и злото в света около себе си (за героите на Бийгъл добро и зло са неуместни определения; ако някога ти се стори, че някой епитет носи положителни или отрицателни краски, завърти глава и ще видиш автора да ти намига иззад ъгъла), а като се съсредоточиш върху мечтите и страховете, които ни карат да извършваме жестокостите и чудесата, градящи живота ни; и, може би най-важното, без да се страхуваш да извисиш гласа си в песен, също като Шмендрик и Моли, и принц Лир, в момент на радост или на скръб. Сам аз дълбоко съжалявам, че "Последният еднорог" ме намери едва преди три години, и в същото време топло се усмихвам, когато си помисля за онова десетгодишно момченце или момиченце, което тъкмо е отгърнало сияещата корица и е прочело: "Еднорогата живееше в люлякова гора, сам-сама..."

Препускай добре и препускай далеч, млади приятелю! Вратът и конят ти ще са в безопасност – все пак те води еднорога...

k.
http://www.bukvite.com/lastunicorn/

 

 

 

 


Коментирай...

l

Още в рубриката:

Гай Гавриел Кай

Едва ли на някой му се струва странно схващането, че под фентъзи се разбира клише от дракони, магьосници и рицари, които ходят насам-натам, трепят всичко наред, за да намерят велик свещен предмет, или за да спасят безмозъчна красавица. Да си го кажем направо – фентъзи-то са приказки за хора, на които "Червената шапчица" вече им се струва детска книжка. А дали? Има автори, които, вместо просто да експлоатират жаждата за приключения на порасналите деца, не се съгласяват с подобна квалификация и са се заели да променят общоприетото мнение по въпроса. И Гай Кай е един от тях ...

 

l


 
Home Home Forum