|
|
        
|
Отговорът е много бърз и прост и се избистря в съзнанието ми точно в този момент. Курва е, защото ако беше проститутка, сега нямаше да пиша тези словоизлияния, а онова нещо, от което ще взема някакви, макар и дребни пари. От близо две седмици обаче тази дама упорито отказва да ръководи вдъхновението ми в правилна посока и ми дава възможност да пиша всичко останало, освен въпросното нещо. А ако взема тези пари бих могъл доста солидно да я почерпя. Та какво всъщност е писането и защо го правим? Чрез писменото слово човек обменя информация и споделя собствени чувства и впечатления. Писането може да се възприема като висша форма на творене на обществени блага, но лично аз смятам, че е твърде егоистична дейност по себеутвърждаване, или иначе казано, чесане на самочувствие. Как да го напишеш по-завъртяно, как да демонстрираш богатство на езика и къде уместна, къде не съвсем употреба на разни похвати, опаковани от съвременната филология с почти непроизносими термини. След това, когато бъдеш залят с критическата помия, можеш съвсем спокойно да заявиш че те, критиците, нищо не разбират от твоята душевност и литературни похвати и гордо да се вглъбиш в интровертната си непогрешимост. Най-досадното в цялата тази дейност всъщност е събирането на факти. Представянето на информация, пречупена през призмата на собственото светоусещане все пак изисква наличието на елементарен запас от възприети истини по определената тема. Иначе творецът-писател се превръща в обикновен лъжец, който отказва да живее в рамките на физическите закони, или поне така си мисли, и престават да му обръщат внимание. А колкото и да е егоцентрично писането, то изисква вниманието на околните. Сам за себе си авторът не би могъл да си чеше онова нещо и тайно в себе си вярва, че всички го смятат за поне толкова велик, за колкото той се възприема. Та изграждането на скелет от достоверна фактология отнема време в досадно ровене, в интерес на истината доста улеснено от съвременните комуникации, но на практика няма много общо с творчеството. Едва след натрупване на необходимото познание той се обръща към нейно величество музата и почва да я умолява да му даде сили. А тя точно в неподходящия момент решава да посети някой друг или да поиска нещо друго. Представяте си, предполагам, удивлението на твореца, когато след прочитане на няколко обемни тома по дадена тематика, с лека ръка зареже започнатото и се хвърли безразсъдно в написването на нещо коренно различно.
Някой би попитал защо ни е музата всъщност, нали писането се учи? Учи се разбира се, в първи клас. Останалото е дълъг и болезнен процес на самоусъвършенстване, за да разбереш накрая, че или го можеш (казват му талант), или не. А дори и това не го разбираш реално, то е само в твоето съзнание, защото дали го умееш се определя от мнението на околните, а то често не съвпада с твоето. Затова всеки се опитва да се нагоди към изискванията на колективния социален ум, понякога плащайки тежката цена да убие частица от себе си. Замислете се колко често започвате нещо, не го харесвате, започвате го наново, триете, късате, докато накрая достигнете до върховното удовлетворение за себе си и музата ви. С широка усмивка го представяте на масите, които, ако благоволят да продължат да четат след първия абзац, ви бомбардират с недоволство, все едно сте ги принудили с пистолет да си загубят времето. Тогава творецът, дори да крачи гордо и надменно, всъщност е съкрушен. Курвенски номер, нали? Музата вече е на друго място и не се интересува от неволите ви, а може дори и да ви се присмива тайничко, защото ви е подвела. Та в крайна сметка, от един писател явно се изисква да е фактологически коректен (понякога и политически), актуален и интересен за околните, и едновременно с това да изразява себе си.
|
|||||||||||||
Аз лично бих заложил на последното като най-важно и носещо удовлетворение. Е, творецът трябва и да е грамотен, голяма мъка като се замисля, особено с тази безумна пунктуация. А пък музата, ами каквото даде, даде, пък понякога може да се наложи и да я поизнасилим. 
