A Scanner Darkly

De3tuss

Това е филм, заснет по едно от най-сериозните и тежки произведения на Филип Дик, “Камера помътняла”. Книгата е едно нестандартно, дълбоко и носещо послания произведение, в което Дик сякаш споделя собствените си преживявания по време на борбата си с наркотичната зависимост.

Филмът, от своя страна... е пълна трагедия. Ако трябва да му давам оценка по шестобалната система, едва ли заслужава снизходителното “минус петнайсет”.

Ето защо:


Сюжетът.

Няма такъв. Или по-точно, нищо смислено, освен блед щрих, който обединява отделните сцени от филма под някаква имагинерна шапка.

Близко бъдеще. В Лос Анджелис се появява нов наркотик, който води до моментално пристрастяване, и след известно време на употреба – до трайни мозъчни увреждания. Наречен е субстанция “С” – от “смърт”.

Един агент под прикритие от местната полиция, Боб Арктор, води двоен живот: на полицай, заел се с изкореняването на зависимостта от наркотика, и на пристрастен пласьор на същия. В един момент се оказва в абсурдната ситуация да следи сам себе си.

Кинематографията.

Няма такава. Режисьорът Ричард Линклейтър е смятан за гений на независимите продукции, известен е с продуцирането и режисирането на клубни, новаторски и, ако се съди по “A scanner Darkly”, неразбираеми и елитарни студийни продукции, връх в кинематографичното изкуство, разбираеми и възхвалявани от шепа хора, които, по мое смътно подозрение, и хал-хабер си нямат какво е искал да каже режисьора с нещо, което очевидно е откровена боза (моите извинения към бозата), но същевременно категорично отказват да си признаят.

Филмът е официално посветен на Филип Дик и е направен по една, поне според мен, невъзможна за филмиране книга. Няма как да се предаде на екрана дълбоката душевна борба на героите, която лъха от страниците на книгата. Нито има как да бъдат пресъздадени състоянията на наркотичен делириум или халюцинациите. Или многобройните “флаш-бек”-ове в миналото на героите, или многовариантността на ситуациите, възникващи в опияненото им съзнание. Книгата поразява с чувствата, които поражда у читателя, докато се запознава с обърканите мисли, видения и брътвежи на героите. Докато филмът е... напълно лишен от смисъл.

...и имайте предвид, тук Уинона Райдър изгежда добре... на стоп-кадър...

Абсурдно, нелепо, идиотско... свършиха ми прилагателните... кинематографично решение – филмът е сниман с истински актьори. След което, с помощта на чудесата на съвременната техника, е наклепан с боички отгоре. Анимация. Но не от завладяващия и ефектен вид на “Син сити” да речем. От възможно най-скапания вид, популярен през 60-те и 70-те, в който се рисува директно върху лента.

Сцените са без някаква особена връзка помежду си. Сериозно. В един момент скачаме от главния герой на двама от приятелите му, които водят някакъв несвързан разговор, после в къщата на героя, където става не знам какво си, след това обратно на главния герой, който е някъде съвсем другаде, неясно как се е озовал там и защо изобщо е отишъл – просто го проследяваме; гледаме някаква сцена, в която не се случва нищо, не се казва нищо и изобщо самата сцена е едно нищо, не е ясно какво изобщо прави във филма.

У всички странични герои не се наблюдава какъвто и да било модел на разсъждение – явно наркотикът “С” им е изпилил мозъците до такава степен, че не могат да мислят или общуват смислено. Главният герой може лесно да бъде определен, но всичко останало не е ясно какво търси наоколо. Психологическа мотивация за поведението на главния герой няма. Има някакви "споделени със зрителя съждения" само у главния герой, които, след като не са проследени корените им в живота на героя и неговия начин на мислене, стоят също толкова безтегловно в пространството, колкото и постъпките, чиято мотивация уж трябва да обясняват.

Всичко това, лишени от смисъл сцена след сцена, правят един лишен от смисъл филм. Нула плюс нула плюс нула е пак нула.

Цялата есенция на книгата – това, което запълва тези празнини и ги осмисля – я няма.

Филмът е лишен от смисъл за:
• всеки, който не е чел книгата;
• за всеки, който е чел книгата преди време;
• за всеки, който е чел книгата наскоро и не я е харесал;
• за всеки, който е прочел книгата, след като е гледал филма.

Единствените два начина този филм да бъде харесан от някого са:

А. Да бъде четена книгата едновременно с гледането на филма

Б. Да сте толкова влюбени в книгата, че да я знаете наизуст, и филмът да се яви като онагледена визуализация на любимото ви произведение. Като че ли досега човек е чел само текста на комикса, ама сега му поднасят и картинките по него. За разлика от голия текст обаче, без него, самостоятелно картинките нямат грам смисъл.

Актьорската игра.

За съжаление, не мога да ви кажа нищо за нея. Авторите на филма талантливо са наплякали всичко с боички отгоре. Нямам идея дали погледът на Киану Рийвс е успял да предаде спотаената жаждата на Боб Арктор за наркотик “С” в еди-коя си сцена. Нямам идея дали не е бил с кръвясали очи, понеже е препил предната вечер, и дали случайно някой от статистите не му е насинил окото при пиянско сборичкване след края на предишния снимачен ден. Актьорска игра има, но очевидно не може да се види нищо от нея от прекалено много Adobe Illustrator.

Освен Киану Рийвс, във филма не може да бъде наблюдавана актьорската игра и на Робърт Дауни Джуниър, Уди Харелсън, Рони Кокрън, Уинона Райдър и още имена, които по принцип би трябвало да придадат тежест на филма. Подозирам обаче, че ще стане обратното – този филм заплашва да се превърне във воденичен камък на крехките вратове на Холивудските им кариери.

Музиката.

Да, музиката е отлично подбрана като за филма. Graham Reynolds се е справил отлично с възложената му задача. Аритмичните асинхронни звуци, които се носят от екрана, само подсилват шизофреничното чувство на зрителя.

И така, в заключение, ако искате да се почувствате като надрусан, слюнката ви да започне да се стича бавно от ъгълчето на устата, а вие да се взирате с празен поглед в екрана поне още час и половина, след като магията на киното приключи, преди в мозъка ви да се зароди първата мисъл от средата на филма нататък, гледайте “A scanner Darkly”.

Филмът е идеално средство за вкарване в дълбока кома.

Дори петоразрядна супер-нискобюджетна продукция за мутирали тасманийски дяволи, ядящи трупове от гробището, заснета в нечии гараж, не може да постигне такъв ефект. От нея най-много да станете вбесени, че сте си изгубили времето – в случай, че не сте я спрели на третия кадър, де...

Vankata

Първо искам да отбележа, че макар да харесвам Филип Дик, книгата му "Камера помътняла" не ми допадна особено. Може би тематиката се оказа малко далечна и безинтересна за мен, а може би повлия и фактът, че книгата няма ясна цел или сюжет – тя просто показва целия безумен, кошмарен и нелогичен свят на наркотиците. Болезнено реална, тя е базирана на горчивия опит на самия автор и съдържа в себе си твърде много лични елементи, което също затруднява възприемането й.

Филмът се придържа изключително стриктно към текста на романа – нещо, която рядко се среща в една екранизация. Но в случая това по-скоро вреди. Мисля, че ако се бяха опитали да внесат някои малки промени и да направят историята по-консистентна и по-близка до зрителя, щеше да се получи нещо далеч по-добро.

Все пак като цяло "A Scanner Darkly" не е лош филм. Идеите на Дик, които както винаги са на висота, успяват да поддържат интереса през повечето време. Наистина, той е хаотичен, параноичен – но дали не е именно този верният начин да се прави филм за наркотиците? Спомнете си "Трейнспотинг", например... И макар тук нещата да са доста по-безцелни и несвързани, не бих отчел това като минус.

Най-големият минус на филма според мен е фактът, че са го превърнали в анимация! Изглежда тук са си казали думата личните пристрастия на режисьора Ричард Линклейтър (разбрах, че той и преди си е правил експерименти с така наречената "ротоскопична техника"). Съжалявам, но сериозността на подобен филм изобщо не ми се връзва с рисувани картинки! Може би ако бяха използвани с мярка, само в определени сцени, нямаше да дразнят толкова. Освен това е неразбираемо как човек би могъл да наеме такъв звезден актьорски състав и после да го наплеска отгоре с боички, унищожавайки до голяма степен актьорската игра.

Затова филмът се проваля именно там, където би трябвало да е най-голямата му сила – въздействието. Вместо да се получи силен и разтърсващ филм, от него е излязъл просто един посредствен експеримент.

Въз основа на всичко казано ми е трудно да дам еднозначна оценка. Гледането на филма няма да ви донесе необратимите мозъчни увреждания, с които ви плаши Детритъс, но не гарантирам и че ще ви хареса. Все пак си мисля, че един истински любител на фантастиката не бива да пропуска филм по Дик, пък макар и с риска да остане разочарован.

Коментирай...