|
|
        
|
Тези от вас, които не са твърде млади, със сигурност помнят огромния успех, с който премина по малкия екран сериалът "Седморката на Блейк". Първият сезон беше излъчен някъде в средата на 80-те, а две-три години по-късно пуснаха и втория. По онова време фантастичните филми бяха рядкост, затова жадните за зрелища български зрители се залепяха за телевизора в началото на всеки епизод и не се откъсваха до самия му край. Това с особена сила важеше за нас, учениците, които с огромен ентусиазъм си правехме "гривни за телепортиране" и си играехме на "Блейк". След всички тези хубави спомени трябва да си призная, че когато миналата година се захванах да изгледам всички серии на филма, подходих към него с доста опасения. Страхувах се, че както нерядко се случва, след толкова много време той ще е загубил магията си и ще ми се стори наивен, плосък и скучен. Обаче отдавна ме човъркаше любопитството какво се случва след толкова интригуващия "отворен край" на втория сезон, затова все пак реших да рискувам. Е, трябва да кажа, че не останах разочарован. Вярно, ефектите, които на времето ни се струваха впечатляващи, сега са просто смехотворни. Не липсват и някои наивни моменти в историите. Това обаче се компенсира от силните образи на героите и невероятния, изпълнен с остроумия диалог, който не те оставя да скучаеш дори за миг. Но нека да започнем от самото начало. През 1977 година сценаристът на Би Би Си Тери Нейшън предлага проект за фантастичен сериал, в който група престъпници-революционери се бори срещу тираничната Земна федерация. Първоначално се предвижда Блейк да има седмина спътници, но по финансови причини броят на героите е орязан до шестима, включително самия Блейк, а по-късно стават даже петима. За да няма несъответствие със заглавието, е дадено мъглявото обяснение, че компютрите също са членове на екипажа, като по този начин числото се "допълва" до седем. Проблемите с финансирането са и главната причина сериалът да изглежда толкова "евтино". Нерядко декорите се състоят просто от висящи платове и боядисани кутии! Най-големият разход е създаването на контролната зала на кораба. Дори в първите няколко серии една от стените й е представлявала обикновена рисунка. "Необятните" коридори на "Освободител" всъщност са един проход, дълъг десетина метра, с разклонение в края му, по който актьорите тичат в различни посоки. По онова време в телевизията не са разполагали и с кой знае какви технически възможности, поради което корабите, компютрите и другите фантастични елементи изглеждат доста бутафорни. Забавна е например историята с "робота пазач" в една от сериите, който по сценарий трябвало да "размахва заплашително ръце". Техническият екип направил всичко по силите си, но когато демонстрирали своето постижение, целият екип изпопадал от смях. След този провал било решено роботът да стои неподвижно. Но пък в крайна сметка тогава и зрителите не са били толкова претенциозни като днешните, разглезени с компютърна анимация, и не са очаквали някакви впечатляващи спецефекти от телевизионен сериал. Затова първият сезон печели невиждана популярност и става причина за създаването на още три. А може би успехът се дължи на оригиналния подход. Дотогава героите в "космическите опери" винаги са били честни, благородни и справедливи (вижте например "Стар Трек"). Докато в "Седморката" екипажът се състои от обикновени престъпници, сред които само един политически (Блейк). Всеки от тях си има някакви собствени цели и това създава доста търкания, а понякога и откровена враждебност помежду им. Принудени са да се държат заедно, за да оцелеят, но това не винаги им харесва. Историята е следната: През третото столетие от втория календар (не ме питайте какво означава това) цялата власт над познатия космос се държи от безскрупулната Федерация, която има навик да налага своята воля със силата на оръжието. Земното население живее в изкуствени куполи, където е подложено на непрекъснато наблюдение и контрол. В тази обстановка главният герой Родж Блейк, който се е смятал за примерен гражданин, шокиран узнава, че всъщност преди известно време е бил лидер на бунтовническо движение. Движението е било разкрито и ликвидирано, всички приятели и роднини на Блейк са били убити, а самият той е бил подложен на промиване на мозъка и превърнат в послушна марионетка.
В процеса на тези разкрития Блейк привлича вниманието на силите за сигурност, арестуван е и е подложен на инсцениран съдебен процес, при който го осъждат на доживотно заточение на далечната колония Сигнус Алфа. По пътя обаче транспортният кораб, превозващ затворниците, попада на неизвестен космически съд, който изглежда необитаем. Федеративните войници правят опити да го завземат, но никой от изпратените на борда му мъже не се връща. Тогава решават да пратят неколцина затворници, сред които е и Блейк. Затворниците овладяват кораба, само че отказват да го предадат на властите, а вместо това се измъкват с него, кръщават го "Освободител" и тръгват на кръстоносен поход срещу ненавистната Федерация. Като цяло първият сезон на "Седморката" е приятен, без да блести с нещо особено. Тук Тери Нейшън задава основната схема и изгражда образите на героите. И тъй като именно героите са една от най-силните страни на сериала, заслужава си да се спра малко по-подробно на тях.
Родж Блейк (в ролята – Гарет Томас), както вече споменах, е водачът на групата. В началото образът му е доста клиширан и представлява типичният положителен филмов герой: идеалист и борец за справедливост, с голямо сърце и честен до наивност. Постепенно обаче на повърхността излизат и някои по-тъмни страни на характера му. Блейк става все по-обсебен от своята мисия, тя се превръща във фикс-идея за него и често заглушава гласа на здравия разум. Постъпките му започват да стават безразсъдни, което е главният повод за конфликти между него и екипажа. Нещо повече: моралните компромиси, които прави, разрушават неговия ореол на герой и ни го представят в нова светлина – един по-жесток и себичен Блейк, твърде различен от онзи в началото.
Кер Ейвън (Пол Дароу) е може би най-забележителният герой в целия сериал. Компютърен гений, осъден за провалил се грандиозен банков обир, той е свикнал да гледа отвисоко на всички останали. Неговата самовлюбеност и егоизъм го карат да цени твърде много собствената си кожа и благополучие, но смята за напълно допустимо при необходимост да жертва другите. Преценката му винаги е студена и безстрастна, понякога граничеща с цинизъм. Ейвън не пести саркастичните забележки към останалите членове на екипажа и непрестанно се присмива на идеалистичните схващания на Блейк. В течение на сериала той развива все по-силна параноя, която го прави непредсказуем и опасен.
Джена Станис (Сали Нивет) е бивша контрабандистка и най-вярната опора на главния герой. Изпитва силно възхищение към Блейк и е запленена от неговия идеализъм и лидерските му качества. Това я превръща в негова предана поддръжница, която винаги и навсякъде го защитава със страстта на лъвица. Във всичко останало обаче преценката й е точна и трезва. Като цяло Джена е практична жена, често се изявява като глас на здравия разум и помирителка, когато възникнат търкания в екипажа.
Вила Рестал (Майкъл Кийтинг) пък е типичен антигерой – страхливец по душа, който никак не обича насилието, особено когато е насочено към собствената му персона. Противопоставя се на всяко рисковано начинание и непрекъснато досажда на всички със своето мрънкане и оплаквания. Черногледият му хумор допринася много за разведряване на атмосферата във филма. Бивш касоразбивач, Вила има виртуозно ловки пръсти и никоя ключалка не може да му се опре. Освен това е неуморен бърборко, който е в състояние да забаламоса всекиго. С напредването на филма Вила става все по-лабилен и напрежението, на което е подложен, го кара да дави страха си в алкохол.
Олаг Ган (Дейвид Джаксън) е простоват мъж с огромна сила. Страда от необуздана склонност към насилие, поради което в главата му е вграден чип, който да го контролира. Това го е превърнало в добродушен наивник. Ган е силно привързан към Блейк и го следва със сляпа вяра. Не особено интелигентен, той е свикнал е да приема всичко по простичък черно-бял начин и съмненията са му чужди.
Кали (Джан Чапъл) е телепатка от планетата Аурон. Тя е единствената оцеляла от нелегално движение, опитало се да се противопостави на експанзията на Федерацията. Останала без дом и близки, Кали няма друга цел в живота освен да се бори срещу тиранията. Тя е сурова и решителна, но все пак й липсва фанатизмът на Блейк. В някои моменти се вижда, че някъде дълбоко в нея се крие една друга Кали – несигурна и уязвима – образ, който тя през повечето време успешно потиска.
Зен е компютърът на "Освободител" (озвучаването му, както и на всички останали компютри, е дело на Питър Тъденам) и последен член на началната "седморка". Всъщност за него не може да се каже, че блести с нещо особено. Зен си е съвсем типична машина – ако сте гледали достатъчно НФ сериали, особено от по-старичките, знаете за какво говоря. Ограничава се със сухи реплики от рода на "Потвърдено". Но пък, като се замисли човек, не е ли това най-логичното поведение за един компютър?
Орак (пак Питър Тъденам) се появява чак в последната серия на първия сезон, но несъмнено заслужава да бъде споменат тук. Той е изкуствен интелект с необятни възможности, който обаче е наследил свадливия и непостоянен характер на създателя си. Доста своенравен за машинарийка, Орак е в състояние да вбеси всекиго. Често се цупи, понякога е надменен, друг път – саркастичен. Изобщо, представлява едно много приятно разнообразие от скучната монотонност на Зен.
Сервалан е главната злодейка в сериала. Интелигентна, амбициозна и безскрупулна, тя не се спира пред нищо, за да постигне целите си. Плановете й винаги са изтънчени, сложни и многопластови. За нея всички хора са само пионки, с които си играе. Безмилостна е както към враговете, така и към съюзниците си, на които не прощава провалите. Първоначално Тери Нейшън смятал този герой да бъде мъж, но после решил, че ще е по-интересно, ако смени пола му. Получило се толкова добре, а актрисата Жаклин Пиърс била толкова впечатляваща с късата си прическа, че вместо да участва само в една серия, героинята получила постоянно място в сериала.
Травис е офицер от федерацията и "злата прокоба" на Блейк, към когото питае неутолима омраза. В миналото е бил ранен от него и е загубил лявото си око, върху което сега носи черна кръпка. Има също така изкуствена ръка с вграден в нея лазерен пистолет. Травис е психопат, обсебен от фикс-идеята да унищожи Блейк. По-нататък в сериала, вследствие на някои сюжетни обстоятелства, манията му се изражда в тотална омраза към човечеството като цяло. В първия сезон ролята на Травис се изпълнява от Стивън Грийф, който чудесно успява да предаде образа на един човек с нарастваща лудост. Недостатъците на този сезон са два. Първо, всички серии са дело на един-единствен сценарист – Тери Нейшън. Макар да се е опитал (и до голяма степен да е успял) да вложи разнообразие в тях, все пак я няма онази многостранчивост, която се получава при повече гледни точки. Другият проблем е, че някои от образите още не са развити както трябва и на моменти се забелязва леко залитане към "Стар Трек" канона. Във втория сезон обаче тези дреболии са изчистени. В него сценарният екип нараства вече до 5 човека, което внася свежест и разнообразие в историите. Нищо чудно, че именно тук са някои от най-забележителните епизоди в цялата поредица – "Shadow", "Pressure Point", "Trial", "Gambit", "Star One". Образите се избистрят, наяве излизат по-тъмните страни на характерите им. Ефектът от промените е такъв, че лично аз без колебание определям втория сезон като най-добър от всички! Едно от най-впечатляващите неща в него е начинът, по който несвързаните на пръв поглед епизоди изграждат последователна и логична картина, която достига своя апогей и частична развръзка в последната серия – "Star One". А финалът е просто убийствен – без съмнение най-добрият "висящ край", който съм виждал някога в телевизионен сериал!
Като че ли единственият недостатък на този втори сезон е новият изпълнител на ролята на Травис – Брайън Краучър. Е, съжалявам, ама неговият Травис изобщо не може да се сравнява с онзи великолепен образ на Стивън Грийф от първите серии. Краучър се опитва да си докара вид на злодей с непрестанно кривене, зъбене и присвиване на очи – нещо, което Грийф правеше само с поглед. Впрочем, тази смяна е само първият предвестник на големите проблеми с актьорския състав, които ще връхлетят сериала през следващите два сезона. Началото на третия сезон е белязано от огромен катаклизъм – Гарет Томас и Сали Нивет напускат сериала! "Седморката на Блейк" без Блейк?! Възможно ли е това? Е, оказва се, че в крайна сметка е възможно – но на каква цена? Сценаристите са принудени спешно да измислят нови герои (защото на никого не му се рискува със смяна на актьорите в две от главните роли). Така се появяват Дел Тарант и Дейна Меланби.
За съжаление новите герои са откровено дразнещи – особено Тарант (Стивън Пейси), за който се предполага, че трябва да замести Блейк. Както казваше Ейвън в една от сериите: "Тарант е смел, млад и красив... Това са три добри причини за всеки да не го харесва." Все пак сценаристите са се опитали да избегнат клиширания образ на "добрия", придавайки му известна арогантност, но изглежда това не е било достатъчно. Така героят изглежда по-истински, но не по-малко дразнещ.
Що се отнася до Дейна, склонен съм да мисля, че голямата вина за провала носи актрисата Жозет Симон. Вероятно изборът й е бил ръководен от мисълта: "Абе я да вземем да сложим там една негърка за цвят." Факт е, че тя не притежава някакви сериозни актьорски заложби и образът на "свирепа малка дивачка", който ни представя, е крайно незадоволителен. Като се замисли човек, предшественицата й Джена също не беше кой знае колко задълбочено развита, но солидното екранно присъствие на Сали Нивет компенсираше това. А най-лошото е, че принудителното въвеждане на нови герои се отразява и на сюжета, водейки до някои меко казано нелогични ходове. Например Ейвън, чиято заветна мечта винаги е била да притежава "Освободител", внезапно след като го е получил, решава да го подели с останалите. По този повод възниква лют спор между Пол Дароу и режисьора. Дароу упорито твърди, че не е в характера на неговия герой да извърши подобно нещо, и никакви аргументи не успяват да го разубедят. Накрая режисьорът избухва: "По дяволите, Пол, просто трябва да го направиш! Иначе няма да има филм!" След всичко казано дотук едва ли ще бъдете изненадани от твърдението ми, че третият сезон е може би най-слабият в сериала. Тарант и Ейвън си съперничат за лидерската позиция (макар че не е съвсем ясно на какво основание Тарант претендира за нея), което прави отношенията между героите доста непостоянни и колебаещи се. Целта на "седморката" изглежда по-мъглява отвсякога, след като Федерацията е практически разбита, и кажи-речи единственият им враг остава безскрупулната и коварна Сервалан, опитваща се да изгради от останките й една нова империя. И въпреки че сезонът има немалко чудесни епизоди, цялостната му идея сериозно куца. Все пак схемата успява да издържи без големи издънки до грандиозния финал, в който доста неща се разплитат и намират своя завършек... или поне ние така си мислим. От самото начало плановете на Тери Нейшън са били сериалът да приключи след три сезона. Затова не е чудно, че краят на третия до голяма степен отрязва възможността за продължение – той е бил замислен като "окончателен край". Обаче изведнъж нещата вземат непредвиден обрат... Тогавашният директор на отдела за забавни програми на Би Би Си, Бил Котън Джуниър, бил голям почитател на "Седморката". Затова след излъчването на последния епизод от трети сезон наредил да бъде прочетено в ефир съобщение, че филмът ще бъде продължен с още 13 серии. Това идва като огромна изненада за всички членове за екипа, които смятат, че вече са приключили със сериала. Желанията на Би Би Си обаче не се пренебрегват лесно, затова проектът е задвижен. Така прищявката на един човек става причина за създаването на цял нов сезон. Разбира се, трудностите са огромни. Продуцентът Дейвид Малоуни вече е ангажиран с друг филм, затова мястото му е заето от Виър Лоримър. Самият създател на сериала Тери Нейшън няма желание да се занимава повече с него и глава на сценарния екип става Крис Баучър.
Най-големият проблем обаче е как да се преодолее очевидната завършеност на предишния сезон. Сценаристите запрятат ръкави да спасяват положението, ала задачата им се оказва просто непосилна. В резултат на това много от детайлите и сюжетните нишки, чиято цел е да поставят героите отново в старото им положение, звучат неубедително или направо глупаво. Например новият кораб "Скорпион", с който набързо са екипирани седмината, трябва да бъде снабден с телепортация и свръхсветлинен двигател, за да покрие стандартите на загубения "Освободител". Тази наглед невъзможна задача обаче ни най-малко не затруднява нашите герои. Те се справят с нея с поразителна лекота, сякаш подобни висши технологии се търкалят навсякъде и е достатъчно да се наведеш и да си ги вземеш. Но сценаристите не спират дотук – те дръзват дори да "извадят от гроба" някои действащи лица, което си е гаден и левашки похват, откъдето и да го погледнеш.
Бедите обаче нямат край. В последния момент Джан Чапъл отказва да участва в ролята на Кали. Спешното търсене на нова героиня, която да я замести, води до появата на недоразумението, наречено Суулин. Това е най-повърхностният, плосък и неубедителен образ в целия сериал. Очевидно е бил спретнат набързо и е нямало време за избистрянето му. Единственото, с което го запомняме, е миловидното лице на актрисата Глинис Барбър.
Но това не е всичко! Ако сте си мислели, че Тарант е досаден, или че Суулин е безлична, само почакайте да видите новия компютър, наречен Роб (не, това не е умалително от Робърт или нещо такова, а българският превод на английското му име "Slave"). Очевидно замисълът е бил поведението му да е забавно. Ама то не е! Неговото безкрайно жалко сервилничене може да изкара всеки извън кожата. В резултат на всичко това сериалът все повече се отдалечава от корените си. Както справедливо отбелязват някои, ако човек случайно пропусне третия сезон и мине от втори направо на четвърти, трудно би разбрал, че гледа същия филм. Всички тези слабости обаче до голяма степен се компенсират от високото качество на повечето истории, от които някои адски добри – "Stardrive", "Gold", "Orbit". Сценариите определено са над нивото на трети сезон, а може би дори и над първи. Един от добрите ходове е, че в този сезон е сложен край на нелогичната "двойна власт" в екипажа. Дразнещият всезнайко Дел Тарант най-после е натикан в ъгъла, където му е мястото, и Ейвън заема полагащото му се място като едноличен водач на седморката. Но той се е променил – параноята му е достигнала до крайност и го прави по-жесток и безскрупулен от всякога, което поставя пред зрителите сериозни морални съмнения. Последният епизод – "Blake" – е най-любопитното творение на сценарния екип. След като си били взели поука от предишния сезон, те умишлено написали финала така, че да може да послужи както за "висящ край", ако сериалът бъде продължен, така и за "окончателен край", ако бъде спрян! Потресаващото развитие в този последен епизод получава голям отзвук сред зрителите и осигурява на сериала място в историята на телевизията. Някои дори го смятат за най-великия епизод на "Седморката", но аз лично не съм съвсем съгласен, защото ми се струва, че твърде силно противоречи на цялостния дух на поредицата. Финалът е породил цял куп догадки и спекулации за продължаване на сериала. През годините е имало немалко инициативи за подновяването му, но нито една от тях не е била осъществена. Най-реалната възможност е била през 90-те, когато създателят на "Блейк" Тери Нейшън обмисля да направи минисериал, чието действие се развива 20 години по-късно и дава отговори на неясните моменти. За съжаление обаче смъртта му през 1997 г. слага край на проекта.
|
|||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Накрая, като обобщение, мога да кажа, че "Седморката на Блейк" е един от най-забележителните фантастични сериали, който си заслужава да бъде видян от всеки. Той разчита не на ефекти, а на задълбочени характери на героите и жив, остроумен диалог (за който така и не дадох примери, но е трудно да избера такива от многото запомнящи се реплики, а и не искам да ви лишавам от удоволствието да си ги чуете в оригиналния контекст, от устата на самите герои). Така че ако още не сте гледали този класически пример за научна фантастика, може би сега му е времето... а ако сте го гледали, нищо не пречи да си го припомните.
