|
|
        
|
„Пришълецът” или кошмара, превърнал се в легенда! Годината е 1979 и на големия екран се появява един научнофантастичен филм, който на пръв поглед не би трябвало да впечатлява, но който се превръща в легенда и е последван от още три продължения, множество книги, комикси и игри. Филм, чийто свят се преплита с този на още една лента, създадена осем години по-късно и която също се превръща в класика във фантастичния жанр. Първоначално тази амалгама довежда до създаването на серия комикси, сетне до появата на една игра, после на втора и накрая и на филм, който събира на големия екран двете най-зловещи същества, създавани някога в историята на киното. Сценарият на „Пришълецът” не притежава уникалност и не прокарва някаква велика идея. Но той е живият пример как един блестящ разказвач може да направи от една сравнително проста и изтъркана история завладяваща приказка. А в случая един наистина уникален филмов екип може да сътвори кинопродукция, превърнала се в легенда и създала цяла субкултура. Далечното бъдеще. Хората са се разселили из галактиката. Научили са се да преодоляват бездната на междузвездното пространство, като запълват отегчителното пътуване с леден сън. Влекачи, управлявани от малоброен екипаж, дърпащи огромни, напълно автоматизирани рафинерии, обикалят из далечните кътчета на вселената в търсене и добиване на полезни изкопаеми. „Ностромо”, влекач за дълбокия космос, с екипаж от седем човека и влачещ рафинерия, обработваща двадесет милиона тона изкопаеми горива, се прибира към Земята, когато е отклонен от основния си курс. Изкуственият интелект на кораба засича странен акустичен сигнал, повтарящ се на всеки 12 секунди, който той определя като зов за бедствие. И така екипажът се събужда на половината път към дома, отвъд пределите на изследваната от човека зона на космоса, за да се отзове на сигнал, за който не се знае абсолютно нищо. Капитан Далас е принуден да спазва условията на договора и приземява кораба на един абсолютно чужд свят. Мъртва планета, или по-точно планета, която никога не е живяла. Повърхността й е изцяло скалиста, сива, мрачна, със следи от отдавна изстинали магмени потоци, а единственото подвижно нещо е непрестанният пищящ вятър. Далас, Кейн и Ламбърт излизат в тази враждебна среда защитени, както те си мислят, от своите скафандри, за да намерят източника на сигнала, и се натъкват на най-големите си кошмари.
Дотук нищо ново. Една идея, експлоатирана многократно в книги и разкази, сега е пренесена на големия екран. Определено има потенциал, но чак да се превърне в класика – да доведе до още три продължения, няколко компютърни игри, та чак и до създаването на музей, посветен на филмите? През 1980 г. „Пришълецът” получава „Оскар” за най-добри визуални ефекти; най-добър фантастичен филм, най-добър режисьор и най-добра поддържаща роля от „Американската академия за фантастика, фентъзи и хорър”; същата година взема „Хюго” за най-добър филм, печели още редица награди и номинации. Това със сигурност никой не е очаквал. На какво се дължи този успех на „Пришълецът”? С какво толкова завладява? Един филм, който е странна амалгама от чиста фантастика и хорър, но без да носи безсмислеността на самоцелното насилие във филмите на ужасите. Филм, който дори сега, двадесет и седем години след създаването си, те кара да настръхваш, без да има в него каквито и да е уникални специални ефекти. Ридли Скот създава един реален бъдещ свят, лишен от захаросаността на „Стар Трек” и разбиващ на пух и прах наложените от „космическата опера” клишета за непобедимостта на човешката раса във фантастичната литература и фантастичните филми по това време. Тук героите не откриват панацеята в последния момент, не намират елегантно решение на проблема, угодно за всички страни, и няма хепиенд. Краят на филма е по-скоро тъжен, отколкото добър, дори не си и помислям да използвам думата щастлив. Човек накрая въздъхва облекчено, че все пак съществото е мъртво, но някак не може да се зарадва на това, а изпитва по-скоро известно облекчение, че всичко е свършило. И Рипли, последната оцеляла, не изглежда особено щастлива от този факт. Тя е крайно уморена, ужасена, с разклатена психика и има само едно желание - да заспи и да не сънува. Екипажът на „Ностромо” не търси приключения като подчинените на капитан Кърк, а просто заработва заплатата си на светлинни години от дома. Те не искат да изследват непознати планети, но са задължени от договора си с компанията работодател „Уейланд-Ютани”, за която те са просто част от оборудването и могат да бъдат пожертвани в името на печалбата. Тук хората кървят, боли ги и умират, без да има кой да отмъсти за тях. Самият пришълец е уникално същество. С киселина вместо кръв, с бронирано тяло и хидравлични челюсти, способни да пробият човешки череп сякаш е лист хартия. Той се адаптира изключително бързо към различните условия на живот, оцелява във всяка среда и има смъртоносен цикъл на развитие. От нещо подобно на огромни яйца, които могат да бъдат определени като самостоятелен жив организъм или утроба, способна да съществува сама и да запазва живота в себе си хилядолетия, се излюпва същество, приличащо на ръка или на морски рак, което впоследствие се оказва подвижен орган за размножение – преносител на ембриона – чиято единствена цел е да намери гостоприемник. Залепва се на лицето на жертвата, парализира я, вкарва я в кома и докато поддържа живота й, имплантира в нея своя смъртоносен товар. След това се отделя и умира, а малкият пришълец расте в тялото на приемника, за да се роди сред фонтан от кръв, взривявайки гръдния кош на жертвата отвътре и убивайки я. Пришълецът е организъм, който за да живее, трябва да убива. Той няма милост, няма съвест, няма понятия за добро или лошо. Той не е хищникът, който хората познават и който убива само когато е гладен. Той убива постоянно, защото смъртта е неговият живот. Перфектният организъм! Перфектната машина за оцеляване!
В едно свое интервю Скот споделя, че не е искал „Пришълецът” да е поредният филм, в който някакъв тип в гумен костюм обикаля и убива хората. Искал е съществото да всява ужас само с вида си. Едно е да имаш идеята и концепцията за извънземния организъм и съвсем друго е да я визуализираш. В литературата задачата на писателя е да нахвърли в щрихи вида на съществото, а останалото е работа на въображението на читателя. Но в киното не е така, а още по-малко във фантастичното кино. Тук всичко трябва да е максимално близо до реалността и да не изглежда бутафорно или изкуствено. А през осемдесетте индустрията за специални ефекти е светлинни години назад от сегашното си положение, а и най-голямата „машина” за създаване на чудовища – компютърната анимация – още дори не се е зародила като идея. Как тогава да се създаде същество, което да не изглежда изкуствено и едновременно с това да отговаря на качествата, заложени от сценаристите? И тук на сцената се появява човекът, без който „Пришълецът” не би бил това, което е, и като същество, и като филм, и като атмосфера – Ханс Руди Гигер. Той създава визията на извънземното във всичките му фази на развитие, негови са и декорите на LV-426 и на разбилия се на нея кораб с неизвестен произход. И може би неговото виждане за това как да изглежда филмът го прави толкова запомнящ се, а пришълеца – същество, олицетворяващо абсолютната липса на душа и оттам и на милост. Гигер създава един свят, който изглежда най-извънземно от всичко, появявало се някога на кинолента. Самият пришълец има уникална визия. Той не може да бъде описан! Никое въображение не може да роди подобно същество. Скелетът му е поставен отвън върху тялото, главата е уродливо и ужасяващо издължена, пръстите са превърнати в машини за убиване. Има четири челюсти. Едни външни и малки вътрешни, изстрелващи се като пневматичен чук, които служат за убиване. И най-отчайващият детайл в лицето му, онова което вдъхва чувство за абсолютен край, в който не се спотайва дори и намек за надежда – пришълецът няма очи! Очите са прозорец към душата, а той няма очи, значи няма и душа, няма милост, няма и жал.
Авторът на музиката Джери Голдсмит също се е справил ужасяващо добре със задачата си и неслучайно от „BAFTA” го удостояват с награда за най-добър саундтрак за 1980 г. В едни от най-напрегнатите моменти музиката изобщо липсва и остават единствено гласовете на героите и фоновите шумове. Когато съществото се излюпва/ражда и убива Кейн, се чуват предсмъртните викове на човека, шумът от строшените съдове и гласовете на останалия екипаж. В друга сцена капките вода барабанят убийствено силно по пода, падат и по шапката на механика, веригите на огромните машини бавно се поклащат и звънтят една в друга, чуват се стъпките на котката, а движенията на пришълеца са напълно безшумни. В сцените, когато се появява музика, тя сякаш изплува от фона на действието. На планетата извира постепенно от вятъра, сякаш е част от неговия писък и на моменти даже е трудно да се различи кое е шумът на вихъра и кое музиката, но определено това преливане те кара да настръхваш. В пещерата под извънземния кораб музиката сякаш се появява от смущенията в радиовръзката или от досега на ръкавицата на Кейн с мъглата, покриваща яйцата. На кораба тя се долавя покрай равномерното боботене на двигателите, от челюстите на пришълеца или от огнената струя на огнепръскачките. Усилията на Скот, Гигер и на всички останали от екипа, работили по създаването на този емблематичен филм, не остават без резултат. Тези хора създават една класика! За да дойде 2003 г., когато излиза колекционерски пакет, включващ четири ДВД-та с режисьорските версии на филмите. Тази четирилогия излезе и у нас и все още се намира, така че който иска, може да се сдобие с нея само срещу 20 лв. „Пришълецът” е претърпял най-малко промени в сравнение с версията, излязла по кината. Новата версия на филма е дигитално обработена, на места са бутнати специалните ефекти, за да изглеждат реално, и са прибавени съвсем малко нови сцени, които не дават ново звучене на филма, а по-скоро допълват заложената идея. Скот е върнал сцената, в която екипажът слуша записа на акустичния сигнал, излъчван от извънземния кораб, и той звучи наистина зловещо. Тук се появява идеята за това как точно се размножават пришълците. Те не убиват, а отвличат жертвите си и ги зазиждат в стените, като ги покриват със слузта, която отделят. Рипли, по време на своето бягство, след като е активирала системата за самоунищожение на „Ностромо”, се натъква на едно помещение, което е превърнато от пришълеца в инкубатор. Там тя вижда Далас и Ламбърт, залепени към стената, и капитанът я моли да го убие. Едни от последните реплики във филма са: ”Тук е Рипли, единствената оцеляла от екипажа на „Ностромо”. Единствената оцеляла от първия сблъсък на хората с пришълците. Но нищо не е свършило. Кошмарът тепърва предстои!
Осем години по-късно за нас и след цели петдесет и седем за сержант Елън Рипли, човечеството отново се сблъсква с пришълеца. Само че сега на предната линия са изпратени не цивилни, а елитни обучени командоси, въоръжени със свръхмодерни оръжия. Но и пришълецът не е вече само един. Те са стотици. И не само това. Те не са просто стадо животни, те са разумни, организирани, те са машини за убиване, които пръскат киселина от всяка своя рана. Този път ще е война! Този втори филм от поредицата е поверен на Джеймс Камерън. И докато в първата серия Скот набляга повече на психологията, на хорър елементите, на постепенното натрупване на напрежението, за да го отприщи изведнъж с появата на пришълеца, то в „Пришълци” Камерън залага изцяло на екшъна. От момента, когато екипът стъпва на планетата, филмът се превръща в едно бясно препускане из умопомрачаващите пейзажи, сътворени от извънземните, с една-единствена цел – оцеляване. Обикновено при поредиците всяко следващо продължение става все по-слабо и по-слабо, но в случая това правило е опровергано. По мнение на много фенове, това е най-добрата серия от четирилогията. Филмът продължава и развива идеите, заложени в „Пришълецът”, без да ги повтаря и без да оставя неприятното усещане, че серията е правена само заради печалбите, а сценарият е смукан от пръстите. Совалката на Рипли се носи из космоса, останала почти без енергия, и е открита случайно. И докато Елън е спяла ледения си сън, извън нейната капсула времето е следвало своя неумолим ход. Изминал е повече от половин век, откакто тя е взривила „Ностромо”, дъщеря й е извървяла жизнения си път и сега единственото й останало близко същество е огромният риж котарак. Компанията „Уейланд-Ютани” отказва да повярва в нейната история и като доказателство за това, че всичко, което тя разказва, е измислица, й съобщават че LV-426 вече е заселена и подложена на тераформация. Като преди да започне този процес, планетата е проверена и не е засечен никакъв странен акустичен сигнал и не са открити каквито и да е следи от чуждо присъствие. В края на краищата разрешителното за летене на Рипли е отнето и тя е принудена да живее в миниатюрен апартамент, в компанията на котарака Джоунс, и да работи на доковете като товарач. Дните й са скучни, изпълнени с работа, която не й доставя удоволствие, а нощите – с кошмари, от които не може да се спаси. До момента, в който връзката с колонията прекъсва и тя се съгласява да се върне към миналото си, вярвайки, че това ще й помогне да унищожи непознатия организъм и да се пребори с нощните видения.
Режисьорската версия на „Пришълци” е по-дълга с 20 мин. от киноверсията, като мога да кажа, че от това наложило се преди време съкращение филмът само е загубил. Изрязани са не отделни сцени, а цели епизоди, които придават по-друга светлина на историята, и затова тук ще става дума за разширената версия, така че не се учудвайте, ако изведнъж стане дума за нещо, което не си спомняте от филма. Махнат е епизод, които показва живота на хората на LV-426. Колонизаторите се борят с планетата, мъчат се да я направят годна за живот без помощта на скафандри, и едновременно с това отглеждат децата си. Целият комплекс придобива душа, след като видите деца да карат колела по коридорите и да се гонят. След всичко това пустите помещения, които откриват пехотинците, стават призрачни и носят напрежението и заплахата за стаен пришълец. Семейството на малкото момиченце Нют открива отново изоставения извънземен кораб и се натъква на смъртоносния му товар. Родителите й, запленени от кошмарното видение и от перспективата за печалба, пристъпват във владенията на ужаса, за да отнесат малко по-късно заразата в поселището. Нют присъства на повторното възраждане на пришълеца, за да види и неговия пореден край. „Пришълци” доразвива концепцията за съществата, сътворени от Гигер, макар той да не е създател на кралицата. В „Пришълецът” виждаме една подземна зала, която продължава незнайно колко навътре в плътта на планетата, чийто под е покрит с безброй яйца на пришълци. Но откъде се появяват те? С втората серия идва и отговорът. Извънземните имат подобна на кошерите и мравуняците организация – една кралица, която снася яйца и е отговорна за поддръжката на популацията на кошера си.
Тук получава очаквано развитие и една идея, която само е загатната в първа серия, отнасяща се до това разумни ли са пришълците. И докато на борда на „Ностромо” се появяват съмненията, че едно животно без разум не може да действа по този начин само на базата на инстинктите си, че няма как наследствените рефлекси да му кажат да избяга на борда на совалката, която е единственият начин за спасение, то тук на планетата това става повече от ясно. Пришълците прииждат на тълпи по коридорите към барикадираната болница на базата и са спрени от роботизираните оръдия, разположени там по заповед на сержант Хикс. Съществата спират, когато установяват, че не могат да ги преминат и че машините ги убиват далеч преди да стигнат на такова разстояние, от което могат да ги облеят с киселина. Връщат се назад и започват да търсят друг път за проникване в медицинския сектор. Когато Рипли отива да спасява Нют, при своето бягство тя попада в залата с яйцата на пришълците. Намирайки се в безизходно положение, тя демонстрира разрушителната сила на огнепръскачката и кралицата заповядва на своите деца да се оттеглят и да не нараняват човеците, за да запази яйцата си.
Хората идват на LV-426 подготвени, както те си мислят, да се справят с всичко. Екип от елитни командоси, със стаж от редица мисии е стоварен на планетата, но дори и калените бойци не са подготвени за кошмара, който ги очаква. Те отначало не вярват на разказите на Рипли. Но след това откриват всички заселници събрани на едни място и за да стигнат до тях, са принудени да минат по коридори, покрити от слузта на пришълците и моделирани от тях. Войниците сякаш навлизат в тялото на някакво същество. Движат се из неговите вътрешности и дори не забелязват съществата, стаени в кухини в стените, преди те да се събудят от предсмъртния писък на една своя рожба, умираща в пламъците на огнепръскачка, да разтворят своите биомеханични челюсти и пръсти и да отприщят Ада. И дори така – въоръжени с модерни оръжия – хората не могат да се справят с извънземните и са принудени да бягат и да се борят за оцеляването си. „Пришълци” е едно блестящо продължение и не случайно е удостоен с „Хюго” за най-добър фантастичен филм, с два „Оскара” за най-добри визуални и звукови ефекти и още много други награди и номинации. И отново Елън оцелява, макар и този път да не е сама, в титанична битка с кралицата на пришълците, която успява да се промъкне на кораба. Но дали това е краят!?
През 1992 г. се появява трета серия на знаменитата поредица, която според общото мнение на феновете е голяма стъпка назад в сравнение с първите две. Когато гледах филма в онази далечна година, и аз останах разочарован. След хорърфантастиката на Скот и екшъна на Камерън, очаквах отново нещо взривяващо кръвта, а филмът на Финчер определено не ми донесе силни емоции. Беше добър, беше напрегнат, но не само че не казваше почти нищо ново, но и действието изобщо нямаше мащабността, която се очакваше след втора серия. Някак беше логично, ако ще има трети епизод, то действието да се приближи и дори да се пренесе на заселени планети, а не отново да се води по периферията на обитаваната от хората зона. Бях разочарован до момента, в който гледах режисьорската версия и открих, че изрязаните епизоди правят филма съвсем различен и че той е на нивото на предходните два. От всичките серии „Пришълецът 3” е загубил най-много от това, че за киноверсията Финчер е бил принуден толкова много да ореже лентата. Премахнати са цели епизоди и сюжетни линии, а от там се губят и някои от идеите на филма. На „Сулако” има оцелял пришълец. Кралицата е оставила едно яйце и излюпилият се от него ксеноморф търси отчаяно гостоприемник. При опита си да проникне в криогенните камери той предизвиква пожар на кораба, в резултат на което са изстреляни спасителните капсули. И Рипли отново е единствената оцеляла, но този път тя се събужда на място, изоставено и от човечеството, и от Бог. Събужда се на възможно най-зловещата планета – Фиорина 161. Това е изчерпана минна колония, превърната сега в затвор за особено тежки престъпници – изнасилвачи, убийци, психопати – все хора, от които обществото иска да се отърве. Но на най-големите злодеи на човечеството им предстои да се срещнат със зъл убиец, в сравнение с когото те са направо човечни и хуманни.
Малката общност на затворниците се е обединила духовно около някаква форма на апокалиптично християнство, но това не ги е направило по-добри и те не се поколебават да направят опит да изнасилят Елън. В един момент виждаме двете лица на злото: това на стаената чернота в човешката душа, която винаги изплува и от която се страхуваме, и това на пришълеца – зло което не познава милостта, не изпитва удоволствие от причиняването на смърт, но и не се спира никога. И сякаш Финчер съпоставя тези две лица, за да открием, че у всеки човек, бил той и звяр, има по искрица милост, съпричастност, осъзнаване, а в биомеханичното видение на Гигер няма дори и намек за пощада. Вярно, пришълецът пощадява Рипли, а после я защитава, но само за да запази вида си. Това противопоставяне се вижда най-ясно в сцената, когато кремират телата на Хикс и Нют. Проповедникът на затворниците пита защо страдат невинните, защо я има болката, защо го има злото и в същия момент злото се ражда. Ражда се в една скотобойна, сред фонтани от кръв, покрито с плътта на своята жертва и готово да убива, за да живее. В този миг психопатите и убийците изведнъж стават хора, чернотата в тях избледнява, за да отстъпи пред абсолютния ужас на пришълеца. Сега всички в затвора изведнъж са се превърнали в жертви и за да оцелеят, трябва да загърбят различията и да се обединят. И този странен съюз успява. С цената на много жертви и една саможертва хората успяват да затворят пришълеца в хранилище за ядрени отпадъци, откъдето той няма как да се измъкне. За момент всичко сякаш е свършило, най-накрая е извоювана победа. Но и мракът в човешката душа еволюира. Един затворник, който при първата си среща с извънземното превърта, при втората е очарован и запленен от тази абсолютна биомашина за унищожение. Голик вижда в пришълеца своя Бог, един бог на Апокалипсиса, а себе си възприема като негов последовател. Той убива приятелите си, за да го освободи, но единствената награда, която получава, е собствената си смърт. И след тази сцена изниква въпросът кое зло е по-опасно: това в нас – породено от болни амбиции или каквито и да е други подбуди – или това в безпощадното същество, което не би предало никога вида си.
В тази серия се изясняват някои особености от цикъла на развитие на извънземните, особености, позволяващи дори само на един-единствен индивид да продължи рода. Оказва се, че излюпилият се ксеноморф може да имплантира не един, а повече ембриони. Той заразява Рипли с ларва на кралица, но след това не умира, както ставаше досега, а оживява до разбиването на спасителната капсула на планетата и там заразява животно, за да осигури защитник на растящата майка. Новият, роден от смъртта пришълец, е по-различен, сякаш е нов вид. По-дребен, с малки, но забележими анатомични разлики в сравнение с предходните същества, по-коварен, по-бърз и решен на всяка цена да опази растящата кралица. В киноверсията той се ражда от куче и в този си стадий с нищо не се различава от това, което сме виждали в предходните серии. Но в разширената версия излиза от трупа на бивол и то не като малък и беззащитен червей, а като умален вариант на възрастния индивид. Сякаш той е способен да променя външните си белези в зависимост от това в какъв организъм се развива. Идея, която е доразвита в „Пришълецът срещу Хищникът”. Рипли вече е изтощена до крайност. Един път е загубила семейството си, отнето й от бездната на времето. Втори път са й отнети мъжът, който е харесала, и момиченцето, което я обикна като майка. И накрая пришълецът й е отнел и тялото, превръщайки я в жив инкубатор и бъдеща майка на Страшния съд. За нея вече няма надежда и тя решава, че достатъчно се е борила както с извънземните, така и с болните амбиции на компанията да притежава съвършения организъм – тя се хвърля в пещта на леярната, като убива себе си и раждащата се кралица. В заключение мога само да препоръчам да гледате режисьорската версия на третата серия и да видим дали ще промените мнението си за нея.
През 1997 на големите екрани се появи четвъртата серия и всички се чудеха откъде ще се появи Елън Рипли, за да поведе отново кръстоносния си поход за изтребление на пришълците. Всъщност въпросът е: трябваше ли да се появява изобщо Сигърни в тази серия!? Не можеше ли фабулата да се насочи в друга посока. Действието можеше да се върне при катастрофиралия извънземен кораб на LV и при безкрайните му подземия пълни с яйца. Термоядреният взрив няма как да го е унищожил. Болните амбиции на военните и учените да притежават пришълец можеха да се осъществят именно по този начин. Можеше да се поразчепка идеята за произхода както на съществата управлявали кораба, така и на ужасяващите ксеноморфи. Но явно екипът, на който е възложена четвъртата серия, е решил, че не може да има филм за пришълците без сержант Рипли. И като резултат тя е клонирана благодарение на замразена плазма от нейната кръв, останала на затворническата планета. Клонирана е заедно със смъртоносния живот, който носи в себе си. Всъщност единствено кралицата е нужна на учените, но те решават да оставят и нейната „майка” жива. Четвъртата час е режисирана от французина Жан-Пиер Жьоне и благодарение на него филмът на места има лек, да не кажа по-силна дума, кретенски уклон, като се започне от лекарския екип, мине се през генерала, който на моменти изглежда кривоглед, та се стигне до идиотския екипаж контрабандисти. Лично според мен този уклон е напълно излишен и не на място, и изобщо не се връзва с атмосферата и тона, който обединява първите три серии. Изобщо в последния филм имаше някои несполучливи решения и идеи. Идеята за омесения генетичен материал на Рипли и царицата до един момент е любопитна. Елън е мъртва от 200 години, а сегашната е клонинг, който е наследил генетичната памет на извънземните и част от нейните спомени. Нормално е новата Рипли да е различна, а това, че носи и част от гените на унищожилите я същества, я прави един наистина любопитен образ. Тя е хибрид, пришълците не я нападат, но тя е запазила омразата си към тях и сега новите й качества й дават възможност за оцеляване и за борба с извънземните. Това е добре. Но когато кралицата изведнъж спира да снася яйца - най-добрият начин за бързо разрастване на една популация, факт, доказван от насекомите вече милиони години - и започва да ражда, става глупаво, убива се голяма част от чара на идеята и филма. А когато пък на бял свят се ражда странен мелез, нито човек, нито пришълец, на това отгоре и с очи, вече става гротескно и идиотско. Защо трябваше да се смесват качествата на хората с тези на съществата на Гигер? Защо трябваше да се опорочава идеята? В „Завръщането” вече съвсем ясно е показано, че пришълците са разумни, но това е малък плюс, още повече, че след като сте гледали режисьорските версии на предходните филми, това въобще не е нещо ново. Самата четвърта серия няма специално издание във формата в която имат останалите. Тук няма изрязани сцени или епизоди, а само алтернативен край и начало и тук там по някой допълнителен кадър. Лично за мен тази серия е разочарование, макар че също си я гледам с удоволствие. Просто не трябваше да поверяват на французин да прави подобен филм. И в заключение. Има слухове, че Сигърни е подписала договор за пета серия на култовата поредица. Ето ви и малко материали за четене по тази тема, но официална страница на филма все още няма.
|
|||||||||||||||||||||||||||||||||||||
