|
|
        
|
Не вярвам на някой от вас да не му е попадал филмът Immortel: ad vitam и вероятно или сте го прехвърлили набързо, или сте го изгледали, псувайки гротескната анимация и неразбираемия сюжет. Е, аз разбира се си имам определено мнение за този филм, но за това по-късно. Случайното разпространение в България ме накара да се заинтересувам от режисьора и останалото му творчество и трябва да призная, че съм донякъде очарован. До момента Енки Билал има три филма, излезли приблизително през седем години. Това означава че той има зад гърба си три филма, които са снимани буквално в три различни епохи на киноиндустрията. И макар винаги да ми е било трудно да възприема кибер пънк жанра, особено в подобни мрачни краски, очарованието от тези произведения постави твореца редом до Финчър и Гигер в личния ми списък на извратени гении. Енки Билал е роден на 7-ми октомври, 1951 като Енес Билалович в Белград, тогавашна Югославия. Майка му е чехкиня, баща му от босненски произход, шивач на Тито. Имигрират във Франция когато малкия Енки е на 9 години. Там той се запалва по комиксите и през 1971 печели награда на конкурс, организиран от известното списание Pilote. Това му позволява да започне работа за списанието, което са й първите му стъпки в изкуството. Дотук имаме един млад балканец със смесена кръв и интересно детство, който има възможност да расте в плодородната за един артист френска почва. И макар и рядко, поне що се отнася до филмите, режисьорът цъфти. Вероятно Енки е известен повече с комиксите си. Отново пестелив, със свой уникален стил, в продължение на трийсет години издава десетина книжки и печели половин дузина награди. Скромните ми впечатления от тази страна на творчеството на господин Билал са доста смесени, преди всичко заради нуждата от едно специално настроение, в което да възприемам нарисуваното. В България не вярвам някъде да могат да се намерят, но пък и не съм особено запознат с жанра. Най-известна е трилогията за Никопол, от която трите книжки излизат отново на интервали от шест години. С третата, “Студения екватор” се ражда и нов спорт: chess boxing, който си има даже федерация. Идеята на спорта е да се редуват боксови рундове с блиц-партии шах. Изглежда елементарно и дори глупаво, но пък замислете се какви качества се изискват да можеш да играеш шах, след като са ти блъскали главата 2 минути (продължителност на един боксов рунд). Но да се върнем на режисьорската му кариера. Отново подчертавам дебело, че не съм фен на кибер пънкa. Без да съм специалист в жанра, поне за момента мога да разделя филмите на комерсиални, от типа на Minority Report, и хард, от които попадналите ми японски образци неминуемо носят киселини със себе си. Трите филма в кариерата на Енки Билал със сигурност спадат към втората група, изключително мрачни и тежки за гледане, но гениални в своята същност.
Реших да се подготвя психически за нещо ненормално, при това снимано толкова отдавна. Сценаристите в дует са старите познати, Енки Билал и Пиер Кристин. Актьорският състав изпъква с имената на Жан-Луи Трентинян, Карол Буке, Мария Шнайдер. Още в самото начало се набива на очи българският фолклорен елемент в саундтрака, който напомня за себе си през целия филм. Самият филм за времето си вероятно е бил с невероятна визия, но днес тя изглежда доста постна. Цялото действие се развива във въпросния хотел-бункер, построен за да могат управляващите да се скрият при евентуална криза. Кризата се случва и гордите властимащи хващат (буквално) влака за уютното си скривалище, където обаче успява да се инфилтрира и шпионка на бунтовниците. От тук нататък от филма лъха на безизходица, мрак, бетон и студ. Още началните декори напомнят опустошенията от война. Декаденсът на управляващата класа е почти комичен на фона на вечно повредената техника и зле работещи андроиди от обслужващия персонал. Насилието и сексът почти липсват, но се усещат в атмосферата и са извратени, ефект, постигнат от гротескните образи на главните персонажи. Поне за мен беше доста трудно да хвана някакъв строен сюжет, но това не пречи на филма да въздейства. Ако решите да го гледате, пригответе се за едно твърде мрачно и абстрактно изживяване, за да сте в подходящото настроение.
1996, Tykho Moon
Прогресът спрямо първия филм на режисьора е очевиден. Макар общата схема да е спазена що се отнася до атмосферата и мрачните краски, визията е много по-съвременна. Много хора смятат, че творчеството на Билал е силно повлияно от ситуацията в Източна Европа – милитаризъм, мизерия и непрестанните войни в родната му Югославия – и вероятно са прави. Действието се развива във футуристична колония, наподобяваща Париж, разделен с аналог на Берлинската стена. Участието на Жан-Луи Трентинян е почти символично, а в ролята на свенлива убийца и лека жена блести Джули Делпи (най-красивата върколачка в историята на киното, American Werewolf in Paris). Сюжетът се върти около семейство Мак Бии, които управляват този свят, но страдат едновременно от напористото желание на противниците им да ги избиват и от мистериозна болест, която засяга мъжете и налага органна трансплантация. Тико Муун всъщност е идентифициран като идеалния донор, загинал при пожар, но оцелял според слуховете, което кара семейството да се впусне отчаяно в издирването му. Основно достойнство на филма според мен е начинът, по който Енки Билал е успял с банални елементи от нашия свят да създаде кибер-пънк атмосферата и да вкара фантастичен елемент със съвсем обикновени предмети от бита. Характерно за цялото му творчество, филмът прилича на комикс, но не на филмиран комикс, а на такъв, нарисуван с живи актьори. Tykho Moon е значително по-лесно смилаем продукт от Bunker Palace Hotel, без да губи от характерното мрачно усещане на жанра.
След като изгледах филма, дълго време се чудех за какво всъщност става въпрос в него. Вероятно ако бях запознат с комиксите, щях да съм в час с историята, но това нямаше да промени впечатлението от визуалния пир. Действието се развива в един Ню Йорк на бъдещето, толкова авангарден и пълнокръвен, че на моменти отклонява вниманието от сюжета. Еволюцията на филмите на Билал върви закономерно, дали заради техническите средства или заради развитието на режисьора, и в Immortel светът изглежда най-модерно. Забелязва се отново афинитета към ретро-колите, но този път нарисувани по изключителен начин. В сюжета освен синьокосата Джил (всъщност и в трите филма главната героиня е с меко казано авангардна прическа) и централната личност на Алсид Никопол, се намесват египетски богове (появили се в небето в една пирамида), корумпирани ръководни органи, някакво ужасяващо чудовище (даяк), подобно на акула-чук, и “убийствени атмосферни условия” в Централ Парк. Изобщо научната фантастика във филма е на високо ниво, съчетана с кибер-пънк атмосферата на модерния Ню Йорк. За мен обаче Immortel е велик филм заради нещо друго. За първи път, поне аз, попадам на подобен микс от анимация и игрален филм. На места сме свидетели на CGI ефекти (декорите, даякът), на места виждаме “нескопосана” анимация – боговете и част от героите във филма, а останалите герои са живи актьори. Специално гротескната анимация е внимателно търсен и добре използван похват със съвсем леко японско влияние, но безспорно си пасва на мястото в цялостната визия.
|
|||||||||||||||||||||
Очаквам с огромно нетърпение следващия филм на Енки Билал. Независимо къде се развива действието или какъв е използвания похват, мога да съм сигурен че спойката между балкански манталитет и френско разточителство ще предложи отново нещо незабравимо като сетивно усещане. Не знам дали ще чакаме още осем години, или дали изобщо ще има нов филм, мога само да се надявам да започне да се снима още утре. 
