Хенри Лайън Олди: Пътят на меча*

De3tuss

Има книги, които просто очароват с трактовката на позната идея. А ако подобна книга е първа среща с нов автор, то тя се превръща в любима на читателя, който си казва “Я, т’ва е супер-готино, я да видя какво още е писал”. И ако авторът си остане неизменно добър и идеен и в следващата прочетена книга, читателят несъмнено му става страстен почитател.

Така стана, когато за първи път се сблъсках с руския тандем Александър Громов – Дмитрий Ладижевски, които пишат под псевдонима Генри (или Хенри) Лайън Олди. Руското фентъзи по принцип не престава да ме очарова и изненадва с нестандартните си идеи и отликите от “западняшкия” стил и повествование. Автори като Юлия Латинина, Мария Семьонова, Сергей Лукяненко или Юрий Никитин рисуват светове, които са коренно различни от фентъзито, с което сме свикнали. Но Хенри Олди е наистина забележителен в много отношения – същинска “перла в короната” на новата руска фантастика и фентъзи. Книгата, която искам да ви представя, определено си струва вниманието.

Оказа се, че за “Пътят на меча” е много трудно да се пише систематизирано и стегнато заради каскадата от идеи и тотално различния и нестандартен начин, по който са представени те. Все пак ще се постарая да излезе нещо смислено.

Книгата е в стил “Историческо фентъзи”, чийто родоначалник е Гай Гавриел Кай (мнозина си спомнят с възхита “Лъвовете на Ал-Расан”). Книгите в този поджанр са по-скоро базирани на история, отколкото на митология. В тях се срещат аналози с реално съществуващи древни или по-съвременни култури, но книгите неизменно водят действието си в измислени, а не в действителни светове. Магията е слабо засегната или липсва, а свръхественото е представено по нестандартен начин и има различен отзвук в ежедневието на героите от описвания в други, да ги наречем “по-традиционни”, фентъзи-течения.

“Пътят на меча” ни разкрива битието на три мирно съжителстващи от хилядолетия общности – средновековна западна, средновековна близкоизточна и далекоизточна. Географската изолираност на огромния регион, обитаван от жителите на трите култури, и продължителното им съвместно съществуване са довели до липса на войни или сериозни сблъсъци. Същевременно майсторството им във владеенето на оръжието е достигнало такива висоти, че всички конфликти и спорове се решават в безкръвни двубои. Нещо повече – с течение на времето традицията на безкръвния сблъсък се е превърнала едва ли не в основа на културата им и самата идея за убийство е станала немислима. Подобна утопична идея може да изглежда малко повърхностна и леко глуповата, но още не сте чули най-интересното.

В книгата има описани две паралелни цивилизации, съществуващи в симбиоза, макар и нищо неподозиращи една за друга – цивилизацията на хората и цивилизацията на техните оръжия. Мислещи оръжия. Не знам дали едно описание би могло да се сравни с малък преразказ на една от уводните  страници, но мисля, че така най-добре ще успея да ви предам атмосферата на книгата. Главният герой, младият (едва навършил 700 години) Висш китайски прав меч Дан-ген, Еднорогът, се прибира в къщи, преоблича се в любимата си домашна ножница, отпуска се на куката до огъня в блажена леност и с небрежно поклащане на дръжката пуска Придатъка си (тоест човека) да се нахрани. В този момент неговият иконом, естокът Зарахид, влиза в стаята на кръста на Придатъка си и съобщава на господаря си, че Великият султан – ятаганът Шешез Абу-Селим е дошъл на посещение. Ятаганът влиза тежко в стаята, носен от своя мустакат и също толкова достолепен Придатък, настанява се на поставката (защото ятаганите се чувстват неудобно свободно висящи) и пуска Придатъка си да се присъедини към Придатъка на Еднорога на масата, където двата Придатъка ядат и пият вино, обслужвани от Придатъците на слугите от домакинството на Висшия Дан-ген.

Всичкото това, описано адски готино и сладурски, невероятно живописно, пълнокръвно и с тънка ирония.

Блестящите, така се наричат мислещите оръжия в книгата, имат своя култура, своя социална система, своя митология и свои вярвания. В легендите им се разказва за Блестящи, опитали вкуса на кръвта на Придатъците си и превърнали се във вампири, жадни за кръв и убийства (на други Блестящи), чийто блясък е помътнял и помръкнал. За Блестящите е почти немислимо да се наранят един друг или да съсипят нечий Придатък.

Но напоследък из Империята се ширят слухове за Потъмнели, развилнели се по нощните улици на градовете и убиващи Блестящи и Придатъци.

Ятаганът-султан Шешез Абу-Селим моли Еднорога (който несъмнено е най-добрият меч в Империята, победител в десетки турнири) да се заеме с разследването на тези странни и загадъчни убийства. На карта е заложено много повече, отколкото се вижда на пръв поглед, защото Потъмнелите са огромна заплаха за едно общество, което се е отучило от убийството – при едно нашествие на “убиваща” култура, безкръвната може да бъде буквално пометена.

Няколко дни по-късно, на един турнир, Еднорогът се изправя на финала срещу дълъг японски меч Но-Дачи, със загадъчно поведение и още по-загадъчен произход. Но-Дачи се оказва един от Потъмнелите, не успява да убие Еднорога, но отсича ръката на Придатъка му.

Разказът прекъсва. Следващата глава се води от лицето на главния герой, Чен Анкор, изгнаник от кралски род и наследник на планинското княжество Горни Вей, вече не толкова горд собственик на фамилния прав меч Дан-ген, Еднорог, символ на княжеската му власт. Чен е отчаян от загубата на ръката си и търси някаква утеха в пиенето, когато внезапно го навестява султанският шут. Последният е може би мъдрец или съветник, безспорно загадъчна фигура в машината на властта на Империята; той му разказва за ковач, който може да му направи нова ръка – от метал. Новата ръка на Чен се оказва мостът между двете цивилизации – на Блестящите и на хората, и двамата герои – мечът и неговият притежател, заедно трябва да открият Потъмнелите и да разберат техните цели, сглобявайки легендите на двете цивилизации в една стъписваща картина за миналото и историята на Империята и нейните провинции.

Тандемът "Генри Лайън Олди"

Олди с невероятно умение редува гледните точки в разказа, като разкрива влиянието на хората върху мечовете и обратно, въздействие, досега оказвано подсъзнателно, преплитането и взаимното оформяне на характерите на оръжието и неговия притежател и накрая – единението между воина и неговия меч. Книгата е пропита с философията и атмосферата на Изтока и философията на бойните изкуства, което я прави толкова свежа и нестандартна.

„Пътят на меча” е един наистина великолепен роман, поднасящ нестандартна атмосфера с близко- и далекоизточен привкус и забележителна трактовка на познати идеи (по мое мнение за пръв път идеята за “живите оръжия” е разработена истински в “Руническият жезъл” на Муркок, а ако идеята за оръжията и придатъците от Цикъла за Кръволоците на Елена Павлова ви звучи много подобно – ами в “Пътят на Меча” е първоизточникът й). Нещо повече – Олди като че ли са открили идеалната рецепта за съчетание на стила на писане на фантастика на Изтока и Запада. Западняшката школа по принцип се отличава с лек, повърхностен, четивен, по-прагматичен и близък до действителността поглед към живота. Руската пък се задълбочава във философията и вътрешния свят на героя - по-дълбок, по-метафоричен и по-символичен – с чести лирични отклонения тип “огледало на душата”, които дразнят мнозина от по-младите читатели.

“Пътят на меча” е книга, написана със забавен, леко небрежен и самоироничен стил. Започнал като динамично криминале, романът неусетно за читателя се превръща в сериозно и проникновено четиво. Олди представя постепенното израстване на героите, сблъсъка им с действителността и израстването им от безметежно скучновато блаженство в сериозност и отговорност, превръщането на един млад, леко разхайтен благородник в мъдрец, по завладяващ начин.

Наистина мисля, че “Пътят на меча” ще се хареса на всички. Дано скоро я видим издадена на български език.

* "Пътят на меча" влиза в т.нар. "Кебирски цикъл", в който влизат още романите "Позволете им да умрат" и "Аз ще взема сам". Трите романа се развиват в една и съща вселена и споделят една и съща водеща идея, но са разделени във времето от по няколко стотин години. Пряката връзка помежду им е нищожна. Всяка от трите книги е завършена и самостоятелна, което позволява книгите да бъдат четени и разглеждани поотделно.

Коментирай...