Стивън Кинг

Моарейн

Световноизвестният автор Стивън Едвин Кинг се появява на бял свят на 21 септември 1947 г. в Обществената болница на Портланд, щата Мейн. Той е втори син на Доналд и Нели Рут Пилсбъри Кинг (истинското име на бащата е Спенски, но той го сменя на по-благозвучното Кинг). Раждането на Стивън е изненада за околните, защото майка му е била убедена, че не може да има деца (двугодишният Дейвид е осиновен от семейството) и това обстоятелство още повече нажежило и без това не особено крепката семейна атмосфера. След две години бащата на Стивън (капитан от търговския флот в оставка) излязъл от вкъщи, за да си купи цигари и така и не се върнал повече. Останала сама с куп неплатени сметки и две деца на ръце, Рут Кинг не се оставя на волята на съдбата, започва работа на две места и с помощта на сестрите си отглежда двамата си сина. Детството на момчетата преминава във Форт Уейн, Индиана, където живеят баба им и дядо им(по бащина линия) и Стратфорд, Кънектикът, където живее леля им Лоис. Често гостували и в Мълден, Масачузетс и Паунейл, Мейн, при сестрите на Рут.

Когато Стивън навършва единадесет, семейството се установява в Деръм, Мейн, защото баба му и дядо му имали нужда от наглеждане поради лошо здравословно състояние. Храната и другите нужди на семейството се осигурявали от роднините в този период. След смъртта на родителите си Рут остава в Деръм и започва работа като домоуправител в дом за умствено изостанали хора в Ню Глочестър, където работи до смъртта си от рак на матката. По късно Кинг нееднократно използва в своите книги спомените от този период. В повестта “Труп” разказва за приятеля си Крис Чесли, из романа “То” са разпръснати късчета от цялото детство на автора, а в разказа “Краят на цялата тази бъркотия” е използван образът на по-големият му брат Дейвид Виктор Кинг – неизтощим генератор на главострошителни идеи и бели.

Кинг започва да пише още на седем годинки, след като на тавана в къщата на леля си открива сандък, пълен с фантастика и ужаси. През януари 1959 г. с помощта на брат си започват издаването на свое вестниче “Пикантериите на Дейв”. Вестникът отразява местните събития в Деръм, спорни новини, прогнозата за времето, рецепти, хумор и повест с продължение , написана от Стивън. Вестничето се разпространява най-вече между роднини и съседи на цена от пет цента за бройка.

През 1963 година, заедно с най-добрия си приятел от училище Крис Челси, Стивън публикува сборник от осемнадесет кратки разказа, наречен “Хора, места и твари – том І”. След година, на стария ротапринт, издава разказа “Нашествие от звездите”, който разпродава на приятели и познати в няколко десетки екземпляра. Първия си “наистина” публикуван разказ “Бях тинейджър, който ограбваше гробове” Кинг написва през 1965 година – съдържа около 6 000 думи и излиза в Comics Review.

До завършване на средното си образование Стивън придобива и известен журналистически опит, пишейки освен за братовото си вестниче, за училищния “Барабан” и за спортната страница на "Уикли ентерпрайз". Поради тази причина изборът на жизнен път за младежа е предопределен – писателското поприще.

През последната година в гимназията Кинг се колебае дали да отиде доброволец във Виетнам, където страната му вече две години воюва (за да набере материал за бъдеща книга) или да постъпи в университет. Майка му го разубеждава за Виетнам с думите : “Стивън, не бъди идиот, с тези твои очи – пръв теб ще прострелят! Мъртъв не можеш да пишеш.” В резултат Стивън си подава документите в щатския университет на Мейн в Ороно и започва работа в тъкаческа фабрика, за да събере пари за таксите. През 1966г., започвайки обучението си, стартира и работата над романа “Да те хванат лудите”, за проблемен гимназист, който убива свой учител и взема съучениците си за заложници.. Още първокурсник, Кинг завършва и първия си роман “Дългата разходка”, който изпраща на издателството “Бенет/Рандъм хаус”, но получава отказ и, в резултат на това, за известно време престава да пише романи. Започва да води активен обществен живот – става член на студентския сенат, води седмичната колонка в студентския вестник “Кампус Мейн”, става активен поддръжник на антивоенното движение, считайки войната във Виетнам за антиконституционно дело. Своите спомени за студентския живот и съпътстващите го антивоенни настроения по-късно Стивън използва при написването на романа си “Сърца в Атлантида”.

През лятото на 1969 година, работейки в библиотеката на университета, Стивън среща “новачката” Табита. По време на първата им среща той си мисли, че тя е приятелка на момче от компанията. Но през есента двамата отново се срещат на политически семинар, провеждащ се в условията на равенство на студенти и преподаватели. Участниците прочитали част от свои произведения и започвало обсъждане по темата. Чувайки стиховете на Табита, Стивън разбира, че не е сам в своето отношение към писателската дейност – Табита го поразява със своето отношение към творческия процес ... а също така и със своята “изразителна” черна рокля. След две години, през януари 1971 г. двамата сключват граждански брак, който продължава и до днес.

Завършвайки университета и получавайки званието “бакалавър”, Кинг има право да преподава английски език в гимназиите. В същото време военната комисия го признава за негоден за военна служба, заради дюстабан, високо кръвно налягане и слабо зрение. За млад специалист винаги е трудно да си намери работа и Стивън не прави изключение от това правило. На първо време младото семейство се изхранва от заработваните от Стивън 1.6 долара на час, студентската стипендия на Табита и периодичните хонорари за публикациите на разкази в различни мъжки списания. Табита също започва работа във втора смяна на местния “Дънкин донътс”. Тежкото финансово положение на семейството се влошава и от факта, че в течение на три години Стивън успява на два пъти да стане татко – раждат му се син Джо и дъщеря Наоми. В тези тежки времена всяка допълнителна сметка за детски лекарства нанася сериозен удар на семейния бюджет.

През есента на 1971 г. Кинг получава работа като преподавател по английски език в Академията Хемптдън със заплата 6400 долара на година. Академията е държавното училище на градчето Хемпдън, Мейн. Преподавайки, Кинг упорито продължава да пише разкази и да работи над романите си. И със същото упорство издателствата и списанията продължават да отхвърлят ръкописите му. Стивън вече си се представя като застаряващ учител, пишещ романи като хоби. В едно от интервютата си той през смях си спомня, че в този тежък период даже се е пробвал да пише порнографски разкази, но първият опит се оказал толкова неуспешен, че прочелите го едва не умрели от смях.

Превратен момент с живота на Стивън настъпва, когато Табита намира три страници от черновата на новия му роман и ги прочита. Именно тя настоява, че “има хляб” в тормозенето на абитуриентка с паранормални способности. Кинг дописва романа и го изпраща на издателството “Дабълдей”, където работи приятеля му Уилям Томпсън. Романът бива включен в плана за издаване и на Кинг е платен аванс в размер на 2 500 долара. През май 1973г. Бил Томпсън се обажда, за да съобщи, че издателството е продало правата за издаване на “Кери” на “Сигнет букс” за 400 000 долара и по договор Кинг получава половината от тази сума. Напълно ошашавен от новината, Стивън отива да се поразходи и купува на Табита подарък за деня на майката. Баснословният хонорар му позволява да зареже преподавателската работа и изцяло да се посети на любимата си дейност – да пише.

В края на 1973 г. семейството се завръща в южен Мейн, поради влошеното здраве на майката на Кинг. Стивън наема лятна вила на езерото Себаго и работи над романа си “Второ пришествие”, който излиза под заглавието “Съдбата на Салем”. През февруари 1974 г. умира майка му. Стивън много тежко преживява смъртта на толкова обичан и близък нему човек и до днес редовно внася своята лепта за Американския център за борба с рака.

“Кери” излиза от печат през пролетта на 1974 г., а същата есен Кинг пристига в Боулдър, Колорадо, където започва работа над “Сияние”, чието действие се развива в същия район. Идеята за романа възниква през един уикенд, в който семейството решава да си почине и си наема стая №217 в хотел Сенли Естес Парк. Мрачната атмосфера на стаята навежда Стивън на блестящи идеи, които с успех вплита в новата си творба. Завършвайки романа, през лятото на 1975 г., той се завръща в Мейн, където довършва и апокалиптичния роман “Противостояние”, част от интригата в който отново пренася в добре познатия Боулдър. По същото време започва да пише и “Мъртва зона”, който бива издаден от “Ню Американ Лайбръри” след финансови спорове с “Дабълдей”.

В “Сияние” Кинг ни разказва за учител с проблеми с алкохола. Кинг сякаш е предрекъл собствената си съдба – за периода 1974–1984 г. той не само става алкохолик, но и добавя към това сериозно увлечение и наркотиците. Сам си признава, че практически не помни как е създавал “Куджо”, издаден през 1981 г., а “Томичукалата” е писан под въздействието на най-разнообразни наркотични вещества. Имало моменти, в които не можел да заспива, ако в хладилника имало поне една неизпита бира. Чък Верил, редактор на Кинг в издателство “Викинг”, си спомня как през 1985 г. се среща с автора за обсъждане на романа “То” – по време на срещата Стивън постоянно пиел някакви хапчета и изглеждал много напрегнат, макар да реагирал напълно адекватно. И колкото да звучи парадоксално, точно в този период(между 1974 и 1987г.) Кинг създава най-ярките си произведения, сред които романите “Сиянието”, “Мъртва зона”, “Кристин”, “Подпалвачката”, “Куджо”, “Бягащият мъж”, “Гробище за домашни любимци”, “Талисманът”, “То”, “Томичукалата”, “Тъмната кула” и повестите “Тяло”, “Способен ученик”, “Рита Хейуърт и изкуплението Шоушенк”. Краят на увлечението към спиртните напитки и наркотиците е поставен от Табита Кинг и Ани Уилкс – лудата медицинска сестра от романа “Мизъри”. Стивън най-сетне решава, че твърде дълго време вече е заложник на Ани, олицетворение на кокаина и алкохола. Освен това той истински обича своите деца и жена, която в ултимативна форма изисква от него да прекрати процеса на самоунищожението си. От този момент Стивън пие само Пепси.

Вероятна причина за проблемите на Кинг са постоянните местения през седемдесетте. През 1977г. семейството заминава за три месеца в Англия, после се завръщат в Щатите и си купуват къща в Централен Лоувъл. Живеят там едно лято и се местят в градчето Орингтън, намиращо се в близост до Бангор (един от най-големите градове в Мейн, където Кинг чете лекции по писателско майсторство). През есента на 1979 г. семейството се завръща в своя дом в централен Лоувъл, който решават да преустроят в лятна вила. От тогава фамилията прекарва зимите във Флорида, а останалото време в Мейн – или в Бангор, или в Лоувъл.

В края на седемдесетте години Кинг решава да издаде своите ранни романи “Да те хванат лудите” и “Дългата разходка”, написани от него още в първи курс на университета. Романите са написани преди “Кери”, но за съжаление не са могли да бъдат издадени дълго време. Авторът решава да издаде своите книги под псевдоним, ползвайки се от разкрилите се пред него възможности и пренебрегвайки съветите на издателите да не предприема подобна стъпка. Преименува “Да те хванат лудите” на “Ярост” и го издава под псевдонима Ричард Бакман – вече е роден нов автор. Бакман написва още пет книги и даже придобива широка известност. В течение на дълго време всички знаещи за неговата истинска същност пазят строго тайната. Но котка в чувал не стои и след няколко години любопитен счетоводител на книжарница – Стив Браун – открива подозрителното наличие на името на Кинг в един от формулярите за авторското право на Бакман. Провеждайки собствено разследване, Браун разбира, че Кинг и Бакман са един и същи човек. Кинг не се изненадва от развитието на ситуацията и охотно се съгласява да даде интервю на Браун, като се забавлява с разкритието, направено от обикновен счетоводител, а не от “Ню Йорк Таймс” или професионален ловец на сензации.

Много от романите на Кинг са екранизирани (започвайки с “Кери” през 1976 г.), но също така често визията на режисьора не съвпада с тази на автора. Пример за това е “Сияние”, режисиран от Стенли Кубрик през 1980 г. Кинг дотолкова не харесал трактовката на събитията в този филм, че през 1997 г. сам продуцира своя версия по романа. Поради тази причина през 1985 г. сам се пробва като режисьор и сценарист с “Максимално ускорение”, заснет по мотиви от разказа “Камиони”, който така и не става зрителски хит.

През 1989 г. Кинг подписва договор с издателство “Викинг”, според който получава 35 милиона долара за следващите си четири книги. Въпреки изгодните финансови условия, Стивън разваля договора с издателството и сключва нов такъв със “Саймън и Шустър”, което му заплаща 8 милиона аванс за “Чувал с кости” (хиляда страници) като добавка към 50 процента от доходите от продажбата на книгата, от продажбите на сборник разкази и книга за писателско майсторство.

През 1999 г. Кинг става дядо – на сина му Джо се ражда дете, Итън. Три месеца след това радостно събитие, на 19 юни 1999 г., Стивън излиза на ежедневната си четиричасова разходка, движейки се по посока обратна на движението на автомобилите. По пътя шофирал Браян Смит, който се връщал от пазаруване. В момента на разминаването Браян не гледал към пътя, защото се карал на ротвайлера си Куршум, който се опитвал да подуши пакет с месо. Автомобилът излиза от пътя и подкарва по банкета, по който се движи писателя. Шофьорът си мисли, че е ударил малък елен, докато не вижда окървавените очила до себе си. Съдът осъжда Смит на шест месеца условно и го лишава от правоуправление за една година, а Кинг се сдобива със счупен на девет места десен крак, четири счупени ребра, тридесет шева по главата и множество по-леки травми. Интересно е това, че случката е описана от Стивън в „Песента на Сузана” (шеста част от „Тъмната кула”). След година Браян Смит е намерен мъртъв в леглото си, полицията не открива никакви наранявания по тялото и решава , че едно от многобройните заболявания, от които се лекува, е станало причина за смъртта му. Така съдбата сама въздава правосъдие.

До 2002 г. Кинг публикува около 40 романа и няколко сборника с разкази. Новите идеи се раждат все по-трудно и през септември 2002г. той заявява пред медиите, че след завършване на творбата на живота си “Тъмната кула” ще напусне литературното поприще. Той не желае да се превръща в графоман и до настоящия момент е казал и пресъздал всичко, което е искал да каже. Но си оставя и вратичка в случай на появяване на стойностна идея, която непременно да опише в творба. И идеите не закъсняват – през 2004 година издава ” FAITHFUL: Two Diehard Boston Red Sox Fans Chronicle the Historic 2004 Season, Scribner”, на 24 януари 2006 година излезе “Клетката” (“Cell”), а последният засега роман на автора е “Историята на Лизи” (“Lisey’s story”)..

На 19 ноември 2003 г. Кинг е удостоен с една от най-големите литературни награди на САЩ – медал за “Особени заслуги към американската литература” и се нарежда до творци като Джон Ъпдайк, Артър Милър и Филип Рот. Получаването на подобно признание фактически му присвоява статута на жив класик на американската литература. Пресата ехидно отбелязва, че медалът е присъден на автора под натиска на редица издателства, финансиращи Националния книжен фонд. В отговор на това Кинг призовава фонда да обръща по-голямо внимание на автори като него, Джон Гришам и Том Кланси. Стивън разказва как веднъж, за да влязат на церемонията по раздаване на наградите на Националния книжен фонд на него и на Гришам, се е наложило да си закупят билети, защото нямало друг начин, по който да ги допуснат вътре.

Висок метър и деветдесет и три сантиметра, синеок, с очила от ранно детство, черна, леко прошарена коса, понякога си пуска брада и мустаци. Облича се спортно – дънки и обикновена риза. Обожава рок музиката и бейзбола. Свири на китара и е основен член на “Рок ботъм римайндърс”, банда, състояща се от писатели и литературни критици. Може и да не са музикални професионалисти, но свирят и пеят от душа.

Многопластов и интригуващ като своите произведения, това е Стивън Кинг – писателят, докоснал тънките струни на човешката природа.

Коментирай...