|
|
        
|
Част II
Сакрален знак на новата идейна насоченост в творчеството на Елисън е появата на колекцията "Богът на болката и други заблуди" (Paingod and Other Delusions). Трънливият път към признанието е извървян, оттук след нейната поява светът на словото има вече нов Велик майстор. Колекцията се превръща в крайъгълен камък, в еднопосечен указател-Харлан е скъсал със звездолетите и бластерите. Харлан е новият стожер на магическия реализъм. Най-известният и превърнал се в класика разказ от тази колекция е "Разкайвай се, Арлекин, каза Човекът Тик-Так" (Repent, Harlequin! Said the Ticktockman) (награда Хюго'66, Небюла'65). Детайлно и кошмарно-прецизно е описана тоталитарна система, абсолютен управител на която е Човекът Тик-Так. Система, в която Времето е безценен ресурс, всяко закъснение е углавно престъпление, а съдник е Главният хронист по прякор Тик-Так. Той отнема от човешкия живот времето на закъснение и така наказва мудността. Хората имат вградени кардиопластинки, обвинените в хронично закъсняване получават "бележки за изключване" и безшумно се ликвидират чрез спиране на сърцето. Докато в уредената "тиктак" система не се появява мистериозният шегаджия Арлекин. Неспособен да се впише в системата, постоянно закъсняващ той безапелационно я саботира, сеейки безпорядък с все по-ефектни шеги, отхвърляйки управляващия график-разсписание. Акуратният и чувствителен откъм време свят на Хрониста е заплашен и Арлекин повече не може да бъде игнориран. И въпреки че неговата самоличност е енигма, той все пак е заловен от агентите на Тик-так и принуден да измени на себе си-превръща се в поредното винтче на системата. Но жертвата не е напразна, самият Тик-Так започва да закъснява. Невероятна антиутопия, смазващ финал. Останалите разкази, по един или друг начин, показват различните лица на болката, но не могат да достигнат апогея на "Тик-Так" Открояват се – "Wanted in Surgery" (роботи-адепти заменят хирурзите, но с добитата мощ да променят хората ги превръщат в нещо друго... с чудовищни размери и същност) и "Богът на болката" (Paingod). Трент е същество от дълговечна раса, непознаващо тегобите на чувствата, поради което е избрано за поредния бог на болката от пантеона на Етос. Мисията му е да разпръсква безстрастно болката през еони и вселени. От хилядолетия той подлага на поносими и непоносими мъчения видове, раси, групи и индивиди... но през епохите в него назрява нещо непознато: Загрижеността. Трябва да разбере – защо е всичко това?! В съвсем случаен избор Трент се насочва към третата планета на звездата Сол и поема по първата си нощна обиколка в тялото на просмукания от алкохол 50 годишен Колин Маршак, точно в мига, в който човешката развалина умира до Грейхаунд Стейшън Л. А. Дълго лелеяният миг е настъпил, болката на агонията е отнета... но експериментът е провал. Пред Трент лежи статуя – безчувствена, безмислена. Това е мигът на откровение, горчивият и пълен със страх въпрос "Защо на подобна грозота е позволено да съществува?!" води до отговора – единствено важна е силата от болката на емпатичното съчувствие, всяко съпричастие е болка, а всяка сила е съпричастие... Много често в колекциите на Елисън има два пика, два ултравика, резониращи в сърцевината на емоционалната ни сложност като Хомо Сапиенс. И докато историята за Арлекин е за силата на човешката непримиримост, в сборника един друг шедьовър излъчва радиация от безутешност, сякаш да постанови "Ин"-а в равновесието. "Сияйноокия" (Bright Eyes)е от този тип разкази, които когато и да четеш си раздвоен от ревност и съкрушена тъга. Ревност пред Гениалността на начина, по който всяка дума превръща прозата в поетика и кървава тъга пред съкрушените надежди. Този разказ е един от най-филигранните апотеози на Висшата литература в НФ, достоен отпор на брътвежите за механистичната, далече от изящна словестност ескейпичност на Новата вълна. Дълги хилядолетия той е спал непробудно в земните недра. И сега, яхнал сивия гръб на огромния другар плъх, той тръгва към най-жестоката мисия, която може да бъде отредена на едно същество. Създаден за нея, обречен на нея, но предпочитащ смъртта пред пустите си стъпки. Едно същество с блестящи очи, последният от расата, напуснала Земята в името на новите й наследници – Хората. Раса, напуснала в сенките на Смъртта, почувствала се недостойна след милиарди години живот на синята планета да продължи, натоварила с всичките си надежди новите наследници. Той предчувства защо е събуден. В жестоките небеса кръвта на умиращите птици капе върху него и другаря му. В кипналите планини могили от насекоми пръскат мравчената киселина на агонията си. А реките... водите са покрити от други вълни-безчетните трупове от хора. И всички невероятни възможности на Сияйноокия не могат ни на йота да променят Чумата на Падналата нощ на разума. Неговите стъпки го водят към центъра на геената-радиоактивния град, където трябва да погребе торбичката черепи на последните от неговия вид. Меката бяла пепел на безчувствената издъхваща земя приема тягостното завещание. За последен път планетата е свидетел на сълзи от такива ярки очи. Хиляди години забравили пътя към бузите. Сълзи за всяко погубено човешко същество. Сияйноокия е обречен на живот в непрогледна тъмнина. Хранител на безмълвно гробище. Безответен паметник на глупостта и абсурда. Изтляла клада от излъгани надежди... безкрайната самота. Две години по-късно, през 1967 г., излиза колекцията "I Have No Mouth and I Must Scream". Може би най-разтърсващият разказ в цялото творчество на Харлан Елисън е едноименният "Нямам уста, а трябва да крещя" (I Have No Mouth and I Must Scream) (награда Хюго'68, изд. на български в сп. "СФ Трилър"бр. 13). Години по-късно по него е направен филм (за сценария на който Елисън получава Световна награда за хорър Брам Стокър'99) и касова компютърна игра, в която той самият озвучава гласа на компютъра бог и демон. Игра с особен етически подтекс, потресла света на електронните развлечения, наречена "потребност както за ума, така и за мъдростта". Суперкомпютърът АМ, създаден от три глобални части – съветска, американска, китайска, всяка с цел да унищожи другите две, получава самосъзнание и полудял в омразата си към човешката раса унищожава човечеството, като оставя живи само 5 души, правейки ги безсмъртни с богомощта си. Целта е вечно мъчение над изтераните им души и тела. И така вече 100 години. Историята е ретроспективно предадена от Тед (един от оцелелите). Измъчвани в ледена пустиня, умирайки от глад в поредното перверзно мъчение на АМ, на човешките създания са дадени консерви без никакъв начин да бъдат отворени. В умопомрачение един от тях напада друг от групата и Тед, съзирайки ледените остри висулки, разбира единствения начин да им помогне – убива всички от групата. Лишен от четирите си ценни играчки, в знак на наказание и мярка за безопасност, АМ превръща Тед в желатинова топка, неспособна да се самоубие, без крайници и уста, откъдето идва заглавието. Жесток, раздиращ разказ за лудостта, саможертвата и безсмислието на омразата.
Сборникът е еманация на обсебването. Друг популярен разказ в него е "Очи от прах" (Eyes of Dust). Ползвайки стиховете на Уилям Блейк "Every day and every night, Some are born to Sweet Delight. Some are born to Sweet Delight, Some are born to Endless Night", Харлан Елисън разкрива мрачната същност на физическата красота и обсебващата естетика-култ към нея. Топазоидите са общество от красиви индивиди, част от което не могат да бъдат Ордак и Брумхол. Ордак има физически недостатък-бенка, но тя е част от очарованието й. Брумхол би могъл и да е красив, но е сляп, непростимо за общество, търсещо пира на очарованите очи. Неизбежно се съчетават в брак, чийто плод е Човекът. Детето им без име. Укриван цял живот в мрака, далеко от жестокото красиво общество на Топаз. Той е дете на вечната нощ, същество, което вижда това, което не може и не бива да бъде виждано в този свят от красота. И въпреки всичко го обича. Но неговите очи, огледало на душата му, са отражения на Бездната. Очи от прах. А да видиш истината се иска смелост – познаваемата нищета е по-страшна от сляпата илюзия на красотата и покоя.. Ето защо жителите на Топаз го изгарят на клада – в Красотата на огъня срещу крещящата болка на безсилните стапящи се очи от тъмна пепел. И всичко е красиво... докато пада нощта и небето зазвъни от тихи вопли – очите от пепел са там навеки... Третият, но не по-малко завладяващ по сила разказ този път засяга темата за страстта, отчаянието, нуждата. Той е особен, еротичен и студен поглед към темата за "бога в машината". "Красавицата Меги – Монетените очи" (Pretty Maggie Moneyeyes) е история за злото, което хората сами вграждат в Лас Вегас. Меги е ярка като реклама, студена и мека като първи зимен мраз, остра, смъртоносна и хипнотична като кобра. Отдала се на алчността и страстта към "едноръкия бандит" с инициали "Вожда", тя умира, захранвайки го с монети и душата й бива пленена от машината. И сега единствената й цел е да намери Жертвата, която да я замени в жетонения ад. Костнър е самотник, отчаяно търсещ топлината на споделената компания сред тълпите във Вегас. И той намира своята любов – трите прекрасни сини очи на Меги от джакпота.... до хладната прегръдка на оковаването и обсебването. "Три много уморени стари очи. Три попаднали в капан кафяви очи. Три толкова излъгани кафяви очи... в последната си самота". Последният ярък разказ в този сборник е горчиво и саркастично фентъзи. "Заблуда за драконов убиец"(Delusion for a Dragon Slayer) е донякъде разказ за жертвите, които всички правим пред бога на заблудите(или фалшивите надежди). Героят Уорън Глейзър Грифин е 41 годишен счетоводител, който след серия обезкуражаващи събития, започнали от липсата на ножчета за бръснене и закъснение за работа, попада в бързането си до изоставена от ексцентричен милиардер 40 годишна разрушаваща се постройка... и бива убит. За да попадне насред странно море на лъскав кораб в Страната, никога несъществувала, в тяло на мускулест бронзов блондин-войн нордически тип и с меч в ръка. От ефеса на който лика на странен маг му казва, че това е неговият собствен рай, но за да го "изплати", трябва да премине през плитчини и рифове, да победи чудовището от пяна, пазещо острова с девицата от мечтите му и да спечели любовта й. И Грифин поема играта по своите собствени правила... парад от тщестлавие, страхливост, страсти без любов. Завоюването на рая се е превърнал в олтар на злото, горчиво разбира Грифин, попадайки в зъбите на трипастната челюст на 78 футов дракон-правосъдието на пречупения свят! Годината 1967 е уникална за Харлан. Само в рамките на няколко месеца на пазара се появява още една негова колекция – "От земята на Страха" (From the Land of Fear ). Единственото произведение, което приковава вниманието, централния пилон в този иначе несвойствено "средна ръка" сборник, е разказа "Войник" (Soldier). Изчистена, остра като отскачаш от паваж картечен ред история, с пределно анти-военно звучене. Карло е войник от Седмата световна война. Войната на бъдещето се води от енергетични и психокинетични оръжия, а малкото винтче в месомелачката Карло е програмирано само за едно. Да преследва и унищожава телепати. За военните стратези той е сгурия, безполезно пушечно месо, способно само да убива или да бъде убивано. Той не познава устройството на Бранделмайер(енергийно оръжие, за което делокобойността на стрелбата е без значение). Не познава и уплътнителя на материя-свиващ междомолекулните междини и превръщащ всяко вещество в материя, по-плътна и от стомана. Познава само пустия въпрос "Защо?" в мъртвите очи на телата, за които никога няма да има утре. Познава само съдбата-убий врага и умри. Но понякога и най-безжалостното оръжие е безсилно пред странностите на съдбата... и измеренията. Попаднал под поток отрицателни частици в случайно пресекли се енергетични разряди Карло е изтласкан в миналото. Той не е витиест манипулатор, той не е укротяващ вълните оратор, той е просто войник. Но неговите разкази за Ада на бъдещето заставя неговите слушатели да подпишат петиция за възбрана на войната. Хората просто отказват да приемат зверската нощ на подобно бъдеще. Бъдеще неизпълнимо, бъдеще, което няма да се случи. Разказът е филмиран в сериала "До краен предел". Особено интересен факт е, че Харлан Елисън години по-късно успява да осъди Джеймс Камерън за стотици хиляди долари, визирайки явно плагиатство, касаещо филма "Терминатор". Прекалено многото реминисценции от "Войник" и "Демонът със стъклената ръка" крещящо се набиват в очите на твореца. От този ден и до днес в надписите към всички серии на "Терминатор" задължително присъства признателна бележка към цялостното творчество на Елисън. 1967 г. е знаменателна и с още едно легендарно събитие в света на НФ. Харлан Елисън, вече като редактор-антолог, издава една от най-скандалните и жалонни НФ антологии – "Опасни видения" (Dangerous Visions) (специална нагр. "Хюго"'68 за принос към жанра). В нея са събрани 35 произведения от различни НФ автори, остросюжетни, провокативни, засягащи болезнени теми-табута (религия, секс, наркотици, политика). Списъкът на авторите е своеобразно "Кой, кой е" за 60'те години на НФ, а самата антология дава решителен тласък във формулирането на Новата вълна. Харлан Елисън е неистово продуктивен. През следващата 1968 г. той печата следващата си сбирка "Любовта не е нищо друго, а дума за секс, написана с правописни грешки" (Love Ain't Nothing But Sex Misspelled). Голямата част произведения, застъпени в нея са допечатки и дообработки на еротичните му разкази, публикувани в края на предишното десетилетие и наново видели свят в броевете на "Плейбой". През 1969 година излиза нова перла в короната – колекцията "The Beast that Shouted Love At The Heart Of The World". 12 разказа, един от друг по-брилянтни, с онази безмилостна красота на наточен хирургически нож, на която е способен само Асът Елисън. Много може да се пише, но особено се открояват няколко.
Обезверяваща история за жертвите в името на целта, монолог-обвинение на себеизяждащата лъст за слава с удивителен, неочакван финал – така с две думи може да се опише разказа "Феникс" (Phoenix). В подвижните червени пясъци на пустинята Ред, единственият оцелял участник от научната експедиция, в трескавия делириум на вината, преповтаря събитията довели до бедствения финал. Таб, приятеля и колегата-професор, е нахранил хищната паст на пясъците и единственото оцеляло от него е магнитната решетка и гениалната идея. Времето има тегло и когато то се изпарява на повърхността се издигат потънали някога земи, потънали енигми всред гърчовете на земетресенията. Марга, жена на финансовия брокер" Кърк или Кларк или който и да беше", незавехналата рана на сърцето му също е мъртва – отминала в миналото, откъдето неканена се е появила. Безименният й и въпреки това отблъскащ съпруг също е намерил края си – изпекан всред съкровищницата, към която ги е водил Ред. Наивност, свидливост, невежество... и вяра в мечтата, всеки е платил с живота си. Но Ред не е толкова ридаещ, колкото се самозалъгва. Пред него е наградата. Финалното доказателство. Митичния, приказен, обвеян в легенди град-континент е изплувал сред червените пясъци на пустинята. Но унищожен не от яростта на земната гравитация, а от безумието на човешката егоистичност. Радиационната напаст е сдъфкала до сажди безименния брокер-глупак, но Ред знае как да се опази. Сега той може да се завърне в института на Атлантида, за да разкрие величавата хекатомба на древния Ню Йорк... Колекцията е наситена с шокиращи тези, с ирония и податки, лепнали петното "милитарист" на не един титан от тази декада. Темата за необходимостта на войната, така чужда на Елисън, се прокрадва в разказа "Спящия:със стоманени ръце" (Asleep: With Still Hands ). Вече 600 години мирът е господар. Спящият, погребан някъде в Саргасово море, е неговия гарант-пазител. Някога човек, той е убит, натъпкан в машина, във вечен сън... за да се превърне в Могъщество, във вечно присъствие във всяка човешка мисъл, със сила да потуши всякаква, дори бегла идея за война. И беше мир. И беше стагнация. Вече 600 години. Но Питър Колдър променя всичко. Случайното му откритие как да разбуди от непрогледната здрач на съня Спящия променя всичко. Помага му Алфред Офир... но на никой друг не му пука. И всичко отново потъва в блатото на стагнацията. 17 години по-късно Лорейн и Лийф наново преоткриват "кутията на Пандора", но този път решени на всичко. Предвождайки специалния си тийм, те изравят от скритата камера Неспящия и го унищожават. Предимството на първия удар в първата война след 600 години е тяхно... Безспорният връх в колекцията е разказът "Момчето и неговото куче" (A Boy and His Dog )(награда Небюла'68, изд. на български в сп. "СФ Трилър"бр. 16). След термоядрен конфликт цивилизацията се е пренесла в подземни градове, а на повърхността живеят в телепатична симбиоза само банди от юноши-ловци и техните разумни кучета. Животът в подземията е снобарски-превзет, чак до подигравка, до степен такава, че за зачеване на поколения е необходима екзогамна репродукция чрез насилствено взиман материал (сперма) от донор. Способностите в тази посока на "подземните" мъже е катастрофална, ето защо красивата Куийла Джун е изпратена за примамка на Вик, момче от повърхността. То живее от много години с телепатичния си приятел кучето Блъд, но последва Куийла в подземията. Вик бързо разбира зловещия и безнадежден капан, но е спасен от момичето, което има свои собствени планове. Двамата влюбени бягат на повърхността, където Вик открива Блъд агонизиращ. В шокиращия и неочакван край на разказа момчето жертва живота на Куйла, като нахранва кучето си с нея. "Мина известно време, преди в главата ми да престане да звучи нейния глас:"Ти знаеш ли какво е любов? "Разбира се, че знам. Всеки соло обича кучето си!". Разказът е филмиран и се превръща в киносъбитие, а Харлан Елисън резонно се превръща в персона нон-грата за феминистките организации в САЩ. Друг забележителен разказ е "Опитай тъпия нож"(Try A Dull Knife). Еди Бурма е харизматична личност, пълен с живот, богат на спомени, човек, на който всеки би желал да подражава. НО... това е неговият смъртоносен проблем. Той е емпат, а всички докоснали се до него се хранят с неговия блясък, източват го... И въпреки това, той не може без тях, без тяхното внимание, което го убива, защото е свързан със света, чувства за целия свят. Дори и когато е сам... Докато в сянката на долнопробния бардак, никому неизвестен, той умира под напора на кръвта. Кръвта на света – чувствата... Хората, които е очаровал цял живот го изяждат, вампири-сенки... Разказът задава особено остри и модерни въпроси за личностите-идоли и тяхното проклятие – феновете, сянката, която ги изпива между прожекторите, която стъпква личния живот, тежкия съд на PR-a.
Третият особено забележителен и силно експериментален разказ в сборника е "Звярът, който крещеше за любов в самото сърце на света" (The Beast that Shouted Love At The Heart Of The World) (награда "Хюго"'69). Разказът се чете, сякаш следиш изплитането на паяжина, като събитията се въртят около една сърцевина едновременно... и изправящо косите. През изкуствени бариери от време, космически разстояния и мисли. Всички нишки на разказа се вплитат едновременно на финала в символичния кошер на паяжината. Уолтър Стерог, командир на Първи експедиционен корпус е открил на досега неизследван свят невероятна 37 инчова ангелска статуя, докарваща те до блаженство. Въпреки че буйният гуляй продължава, той не може да разбере едно, защо тази статуя има неговото лице. И попада в паяжината на постепенните проникновения... и зловещия финал на полудяването, с което са тясно свързани и другите герои. А това са Семф и неговата "немезида"-другар Линах Проктора. Семф и Линах са екип от свръхразвита цивилизация, усъвършенствала се с чудовищен метод – откритие на Семф. Специална технология, чрез която лудостта на всички същества от планетата може да бъде "изсмукана" и "складирана" в подобия на други същества от други раси. И така, докато читателят следвайки Уолтър Стерог накрая разбере същността на паяжината – "Джам Карет – часът, който разтегля" – поле, пулсиращо през пространството и времето с насилие и лудост. Седемглавият дракон-манияк, пленен в моравото ниво, пръска своята лудост от мястото, което човешката раса е приела за рай и превръща живота на Земята в ад... Цената на рая за едни е вселена от кости и скърцане на зъби за други. Характерен разказ от сборника е твърде литературно-елитарният и скандален "Място без име" (The Place With No Name). Това е първият от редица богохулни разкази в творчеството на Харлан Елисън. Героят Норман Могарт е зависим от наркотиците сутеньор, който среща в Бруклинския Проспект Парк симпатична девойка и се опитва да я насили. Тя обаче се оказва костелив орех и той я убива и натъпква в отходна тръба. Подгонен от закона, преследван по покриви и улици, той попада в едно от вездесъщите магазинчета, собственост на съсухрен старец, където вижда гробище с надпис "Бягство отвътре". Норман изчезва... за да се появи насред дълбока джунгла, обладан от мисли, които го идетентифицират с някой си Хари Тимсън Джуниър в Мястото без име. И попада на човек с орехово-кафява кожа, окован за скала в очакване на орела-немезида. Да, това е Прометей, който в грешна хомосексуална любов с Исус Христос тръгва срещу директивите на боговете, подпомогнат от съпричастни извънземни, за което трябва да плати. Докато дойде Норман и го замени в оковите на скалата... Сутенорът е разкъсван за вечността, а Прометей се връща към греховната си любов. В сборника има и откровено посредствени опити за хорър, като странно как многократно ползвания от различни медии по-късно разказ "Разтрошен като стъклен таласъм " (Shattered Like a Glass Goblin). Силата на разказа е не в страха, който се опитва да внуши, а по-скоро в идеята за мрачните селения на Бога на наркотика, през който минава героят Рудолф (Руди) (продължението на статията четете в Брой 3)
|
|||||||||||||||||||||
Бьокел в опита си да спаси годеницата си Кристина от мрачния дом "Хълмът" и зависимостта. След кошмарни няколко дни той разбира, че наркоманите, с които е заобиколен са се превърнали в чудовиша, а той самия – в таласъм. Спасение няма... Този разказ кара редица изследователи да се запитат откъде Харлан Елисън е почерпил познанието за параноидалните страхове, плод на халюцигени, след като е доказан трезвеник със страст единствено към цигарите... Както крилато се изразява Стивън Кинг", Харлан избира само един тип наркотик, който се нарича "Харлан Елисън".