|
|
        
|
Някъде в далечния север една огромна човекоподобна маса си пробиваше път през преспите, пуфтейки недоволно през проскубаната си брада. Дъхът му образуваше гъст дим от серни изпарения в студения въздух. Тази странна личност би вдъхнала респект във всяка една компания и обстановка – висок близо два метра и половина, ръст, несрещан сред нормалните хора, и дебел като добре охранен морж (може би защото се хранеше предимно с моржове). Брадата, макар и проскубана, бе достигнала почтена дължина и съхраняваше в себе си две непознати една на друга фамилии въшки, което може би компенсираше олисялото теме. Не по-малко учудване биха предизвикали у случайният зрител косматите ръце с размери на дънери и гъстите косми по почти всяка част от тялото (без споменатото теме), включително дребничките ушички и огромният нос. Облеклото му беше меко казано оптимистично за средната годишна температура по тези земи, а именно един изстрадал, много избелял червеникав потник с бели кантове. Но явно мъжът беше кален, или пък опериран от нервни окончания. Да, Сатана Клаус изглеждаше внушително, или поне би изглеждал, ако не беше тъжната физиономия и някак примиреното прегърбване, което прогресираше с всяка година. След като превали последният хълм, пред очите на великана се разпростря домът му, приличен на завод – огромна маса от стомана и бетон, която изхвърляше тонове токсични отпадъци всяка година през стърчащите като минарета пет комина. Целият ансамбъл от халета, цехове и жилищни помещения си беше точно завод, завод за подаръци. Причината да изглежда като сглобена набързо детска играчка се коренеше в историята на построяването му. Един малък инцидент преди години доведе до сериозни промени в концепцията за основните празници и ето как Клаус, треторазряден демон с няколко предупреждения, че може да се окаже на мястото на клиентите си, се озова на това забравено от Бога (съвсем буквално) място с нова служба. Предполагаше се тя да не е никак лоша, всичките му задължения бяха събрани в един единствен ден от годината. Този ден обаче се беше превърнал в кошмар, чието наближаване винаги караше Клаус да изпада в депресия. Навлизайки в двора на имението, той с тъга погледна гроба на своя предшественик. Бедният старец беше вярвал в добротата на хората до самия си трагичен край, когато го прихванала противовъздушната отбрана на някаква дребна държавица. Господ отдавна се беше отказал от земните дела, отчаян от жестокостта и алчността на хората. Тази случка обаче беше дошла твърде много дори за Луцифер, който набързо си беше издействал разрешение и прати Клаус да заеме мястото на Дядо Коледа. Всичко трябваше да се запази в общи линии същото, единствената промяна беше в подаръците и тези, които ги получаваха. Построиха завода, намериха "добър старец" и Снежанка и работата потръгна, вече десет години. Клаус се поспря за малко край гроба, замисляйки се дали няма да свърши по същия начин, или може би надявайки се да свърши по-бързо. След което бавно влезе през шест-метровата порта в така наречения си дворец. *** Сатана Клаус вече близо три часа се наливаше с вкиснала бира и се самосъжаляваше, седейки в огромния си трон до Коледното дръвче. Последното трябваше да е копие на традиционното, но Ледената се беше постарала да го аранжира по собствен вкус – с много кости и по възможност без много зеленко по него. Подсмърчане, сълза, тъжен поглед, нима така трябваше да изглежда един демон? Със сигурност на този ден не можеше да изглежда по-добре, това беше денят, в който трябваше да се качи на шейната, да впрегне адските добичета и да обиколи света, следвайки подробен списък на провинилите се възрастни. Всъщност на първите 666, което се видя подходяща цифра за шефа му. Не можеха да си позволят повече, чисто физически и заради сблъскване на интереси с онези на небето, но и това не беше лоша бройка души за един ден. Което от своя страна правеше Сатана Клаус един от най-успелите демони, и то само за едно десетилетие. Цялата концепция беше да се разнасят подаръци-изненади на лошите, които приемайки ги, да продадат душата си. Отново заради ограниченията свише преобладаваха гърмящи пури с надпис "Никотинът – най-близкият път до Ада" и уиски-менте с "Алкохолът уврежда вашето здраве и вашата душа". Последните целяха да се узакони продажбата, за да няма усложнения впоследствие. Естествено за по-специалните имаше и по-специални подаръци, в измислянето на които Ледената влагаше цялото си въображение. Цялата работа се извършваше от безброй импове, които регулярно вдигаха фабриката във въздуха или пък по цял ден мързелуваха, но това беше нормално за имповете.
В този момент кънтежът на токчета по мраморния под извади Клаус от дълбокия му размисъл и го накара трескаво да излее останалата бира в саксията на дръвчето. Ледената беше шармантен сукубус, висока и стройна с всички необходими дадености, за да може да съблазни всеки един мъж. И освен това мястото й изобщо не беше тук, или поне тя така смяташе. Също така си мислеше, че ако успее да накара Клаус да влага повече старание в работата си, може би шефът ще я върне обратно в ада и няма да й се налага повече да мръзне в тази пустош. Затова и толкова често камшикът й шареше по гърбовете на имповете и на самия Сатана. – Пак ли си пиян, свиня скапана! Нали знаеш, че днес си на работа, не можеш ли поне в този ден да не се напиваш? "Странно, нали?", помисли си Клаус, "Аз се напивам предимно в този ден". Пред нея обаче той проговори примирено, отказал се да отрича, отказал се и от последните капки достойнство. – Скъпа, само няколко глътки, за кураж – усмихна се пресилено – Какво води порочното ти тяло насам, нали не смяташ, че пак ще се опитам да избягам като миналата година? Сукубусът отметна предизвикателно гарваново-черната си коса и присви устни в сърдита гримаса, след което, опипвайки нервно камшика на хълбока си, посочи приемната зала и отвърна: – Шефът е дошъл, и води някакъв пернат със себе си. Иска да те види насаме. И запомни добре, какво ще ти каже. Искам да знам всяка дума. Сатана се изправи с цялото неудоволствие, което можеше да покаже един демон. Макар че това беше първият случай от новото му назначение, в който шефът проявяваше някакъв интерес към него, Клаус всъщност не гореше от желание да го вижда. Ледената му беше достатъчна (а тя изпълняваше твърде добре функциите на шеф) да го тормози. Пък и какво ли би му казал Луцифер? Едва ли нещо хубаво. В приемната зала, обсъждайки с пресилен интерес някакъв гоблен, лично шефът и един ангел очакваха Сатана. Ангелът си беше ангел като ангел, пернат, рус, със сини очи и нещо много бозаво в обноските. Луцифер от своя страна имаше обичайния си внушителен вид. Някои си го представят като козел с женски гърди, други като принца на мечтите си или пък като весел плешив чичка, и донякъде всички те са прави. Всъщност Негово Адско Величество можеше да приеме всяка една форма, която си пожелае, или по-точно казано, имаше склонност често да си мени външния вид, защото всички демони от по-горните разряди имат същите умения. В момента си беше докарал формата на пълна противоположност на пернатия: черна коса, кафяви очи, черни крила и донякъде остри черти на лицето. Това беше другото нещо, което не можеше да се отрече на шефа – имаше чувство за хумор. – На небето смятат, че хората са се разкаяли за лошотията си и от утре те връщаме в ада. – Луцифер дори не се обърна, изговаряйки тези думи с дълбок, респектиращ глас. – Н...н....н......аистина ли? – Сатана почти се задави със собствената си слюнка, въздържайки се да не заподскача от радост и да не освободи напрежението в мехура си, следствие от изпитата бира. – Не. – Шефът звучеше почти жизнерадостно, пернатият се закиска учтиво като ренесансова девица. – Всъщност от горе искат да инспектират положението и твоята работа, поради което пращат моят стар приятел да те придружава на Бъдни вечер. След което Луцифер просто изчезна. Нямаше съскане, дим, мирис на сяра, поне някакво усещане за постепенна дематериализация. Той просто в един момент беше там, а в следващия го нямаше. Клаус известно време се взираше глуповато в бебешкото лице на пернатия, след което запрепуска по коридорите, притискайки слабините си. *** Ако демоните умираха, то Клаус приличаше на умиращ демон. С невероятна досада метна последния чувал с подаръци и списъка на тазгодишните злосторници в шейната, след което се зае да впряга пещерните хиени. Последните бяха избрани след дълго умуване като студоустойчиви, демонично изглеждащи и склонни към препускане във въображаемо пространство, за да заместят превърналите се в обект на подигравка елени. Освен това няма пещерна хиена, която да не мечтае 364 дни в годината да ръфа месата на грешници, без да се налага изобщо да става от сламата. Горепосоченият продоволствен проблем бе решен, като при Сатана Клаус се пращаха точно тези, на които разнасяше подаръци. Е, за отбелязване е, че хиените с всяка следваща година все по-трудно препускаха. Ледената от своя страна беше успяла да прелъсти пернатия, факт, доста непонятен на Клаус, защото всички знаят, че пернатите са безполови. Явно сукубусът наистина заслужаваше по-отговорна длъжност. *** Нощта протече по обичайния начин. Някъде след първите петдесетина посетени, хиените бяха зверски нахапани от бездомни кучета, а едната почти загина от двуцевката на някакъв контрабандист от Кентъки. После детето на един мултимилиардер нарочно запали камината, което коства брадата на Клаус. За пореден път се увери, че спазването на тая глупава традиция с комина е живото-застрашаваща. И така, грешник след грешник, Сатана изнемогваше, разнасяйки подаръците, които всеки от тях си беше заслужил. А в края на работния ден, останал без сили, той покани своя придружител в една денонощна закусвалня на по хамбургер с пържени картофки и студена бира. – Сега разбирам колко Ви е тежка работата, приятелю. – каза пернатия – Мисля, че мога да уредя отзоваването Ви, не би имало по-голямо наказание за лошотията на хората от това да им отнемем изобщо Дядо Коледа.
– Разбира се, срещу определен финансов стимул от ваша страна. Нали разбирате, животът вече не е лек за никой. Клаус погледна пернатия изумено, след което с безкрайна мъка се изправи и се насочи към изхода. Оставаха му не повече от стотина души в списъка, преди да се оттегли в студения си дом, очаквайки следващата Коледа. Животът бе труден за всички, но възможно ли беше всички да са станали злобни и алчни?
|
|||||||||||||||
Едри сълзи се появиха в очите на Клаус, докато гледаше с надежда събеседника си. Ангелът замислено пъхна поредното картофче в устата си и добави: 
