![]() |
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]()
|
...И без паника, тя е почти безобидна
Продължение от бр. 7 Всъщност когато Адамс поставя началото на Пътеводителя идеята му изобщо не е имала вида, в който е достигнала до нас. По онова време, както той сам казва, светът му е бил ужасно крив и виновен, и затова първоначалната му идея е била за радиосериал, озаглавен „Смъртите на Земята” като имал цели шест готови сценария. Сетне в хода на работа се е появила и нуждата от извънземен, който да обяснява защо нещата стават точно така и сега, а не примерно инак и другият четвъртък. И ето че се появява Форд Префект, който цъфва на милата ни планета, избирайки това абсурдно име благодарение на оскъдната си и абсолютно неточна информация. Но как е могло да стане това?! Откъде е черпил обърканите си знания, щом дори не е разбрал коя е доминиращата форма на живот на тази планета?! Тогава от съзнанието на писателя се измъква оная идея, същата която се роди под звездите и върху тревата шест години по-рано. Щом земните пътеводители могат да бъдат писани по системата „разказ по преразказ на неочевидец”, а достоверността в тях да е долу-горе колкото тази в Библията, тогава защо Форд да не е жертва на същата тази мъглявост и неточност в някакъв галактически справочник?! И ето така се появява „Пътеводител на галактическия стопаджия”, а г-н Префект получава длъжността на щатен изследовател, събиращ данни за него. А сетне, както обичат да казват старите хора, колелото се завърта и историята започва...
Пътеводител на галактическия стопаджия Започва в забутан ръкав на галактиката, на една с нищо незабележителна синя планета, в четвъртък, в един ресторант, където едно момиче внезапно осъзнава, че знае абсолютният отговор и решението на всички проблеми. Само дето това не е нейната история и ще трябва да почакате цели три книги за да я чуете. Е, поне част от нея. Второ начало. Малко забутано английско селце, пак четвъртък, скромна къща, няколко багера, група багеристи и Артър Дент, пошляпващ в хладната кал по халат. Проблемът е, че някой е решил, че трябва да има околовръстен път, който да минава точно през къщата му, а той естествено не е съгласен. А някой друг някъде из необятната галактика пък е решил, че Земята пречи на галактическа магистрала и затова трябва да се взриви. Нищо, че на една друга красива и почти изцяло водна планета галактическият президент ще пререже лентата на кораб със съвършено нова концепция на задвижване, който ще обезсмисли въпросната магистрала. Ето ги и извънземните – грозни и гадни - от тях еволюцията се е отказала още в мига, в който ги е сътворила, но те напук на всичките й закони са се вкопчили в живота и са се влюбили в бюрокрацията. Накратко - това са вогоните, третите в класацията за най-бездарна поезия в галактиката. Вярно, искат да ни затрият, но не защото имаме нещо, което те нямат, а защото по стечение на законите на небесната механика сме се озовали с малката си синя планета не където и когато трябва. И изневиделица се появява Форд с новината, че всъщност не е земен жител, а от малка планета някъде в покрайнините на Бетелгейзе. Той успява да измъкне Артър в последният момент преди Земята да бъде взривена от вогонската флота и го запраща на най-щурото приключение, преживявано от землянин. Артър е обречен да прекоси цялата галактика, сетне да я спаси и от гибел, да присъства на края на вселената, да пропътува назад и напред във времето няколко десетки милиарда години само по един халат, без никакви пари в джоба си и в компанията на Форд Префект, Трилиън – другата единствена оцеляла землянка и стара негова любов, един депресиран робот и двуглав галактически президент, който между другото е и абсолютно куку. Тук роботът освен, че е страхотно умен и притежава ИЧИ, е тотално депресиран и параноик. Отначало замислен като персонаж за един епизод, Марвин се превръща в главен герой и неделима част от вселената на Пътеводителя. Всичко е свръхтехнологично, дори вратите са учтиви, но някак това не прави живота на героите по-лек. Има и свръхкомпютър, на когото е поставена задачата да открие окончателният отговор на въпроса за животът, вселената и всичко останало и който стига до умопомрачаващ резултат. Земята се оказва брънка от древен и мъдър замисъл, само дето ние човеците не сме част от този план, а и както се оказва във втората част, не сме еволюирали от приматите, но този факт съвсем не бива да ни успокоява, или пък да се гордеем с него. Вселената изобщо не е мирно, подредено и добре устроено местенце. Пълно е шантави раси, алчни корпорации, още по-смахнати планети, барове, проститутки, откачени религозни фанатици и... всичко дето си го имаме и тук, само че с галактически размери и брутално затлачено от бюрокрация. Явно Адамс има някаква непоносимост към този паразит, който неминуемо се появява във всяка една цивилизация и институция и не пропуска при всеки удобен случай да се пошегува или направо да се изгаври с бюрокрацията. В книгата между главите има пасажи от „Пътеводител на галактическия стопаджия”, които дават обяснения за различни неща от галактиката, като например как действа невероятностният двигател на „Златно сърце”, или как да си направите пангалактически гаргаробластер. Това решение на Адамс се оказва извънредно находчиво, изключително забавно и толкова готино, че аз понякога просто отварям книгите и чета точно тези откъси и се забавлявам от все сърце.
Ресторант на края на вселената Първото издание на Адамс в България беше в Библиотека „Галактика” и там в едно томче бяха събрани „Пътеводител на галактическия стопаджия” и „Ресторант На Края на Вселената” - затова повечето хора възприемат тези две книги като едно цяло. Което реално си е така, не само защото „Ресторанта” е пряко продължение на „Пътеводителя” и втората книга по личното време на героите започва буквално секунди след края на първата, а защото и двете книги са базирани на епизодите от радиопиесата, които вървят като една цялостна история. Действието се прелива така плавно, че ако нямаше лист със заглавие в средата на книгата, никой не може да каже къде свърша едната част и къде започва другата. След като са разбрали за какво и от кого е била създадена Земята, на екипажа на „Златно сърце” предстои да разреши и една друга загадка. Защо Зейфод се е кандидатирал за президент и защо две части от двата му мозъка са дали на късо. Но междувременно са решили, че трябва да хапнат нещо все пак и затова посещават „Ресторант на края на Вселената”. А там Форд със своя непоправим нюх за неприятности, успява да ги забърка в каша с един временно мъртъв музикант и грандиозен рок концерт, който едва не им коства живота, но за сметка на това Артър разбира истината за произхода на хората и тя, вярвайте ми, съвсем не е повод за гордост. И като за глазура на тортата той и Форд се озовават на Земята, само че пет милиона години назад във времето. Ето ви още едно възможно обяснение за произхода на човека. Това е обяснение за онези които не вярват в Бог и креационизма, но пък и идеята да са еволюирали от някакви примати не им се струва много привлекателна. Ето на, наистина сме дошли от звездите и сме наследници на извънземна раса. И то на каква раса! Това е отговора на Адамс на всички онези теории, дело на уфолозите и уфопалеонтолозите, твърдящи, че хората са творение на космически гости.
Животът, вселената и всичко останало Добре дошли отново в праисторическата ера на Земята, на място, което след години ще се нарича Англия, в една хубава утрин пред влажна пещера, от която изпълзява Артър с твърдата убеденост, че трябва да полудее, за да понесе мисълта, че транспорт не се очаква в близките пет милиона години. Но решението му е осуетено от Форд, който с помощта на един диван, пътуващ през времето, успява отново да го забърка в куп неприятности. Цялата вселената е заплашена от унищожение. Древно зло, древна раса, решила да затрие всички разумни видове във вселената, отново се е развихрила. И на пътя й стоят единствено Артър и приятели и Слартибастфаст в допълнение. Тук ще разберете и защо Земята толкова упорито е била отбягвана от другите раси, как да летите, а и ще узнаете защо бедната саксия с петунии от първата книга възкликва „О, не... пак ли!”. От цялата поредица тази книжка, поне според мен, е най-идиотската - изцяло в положителният аспект на това прилагателно. Тя е като дестилат от хумора на Адамс. Не ме разбирайте погрешно. Не казвам че останалите от поредицата са по-лоши или по-слаби, няма такова нещо. Просто в тази Дъглас е нахвърлял идеи, заядливост и хумор, колкото в две други.
Сбогом и благодаря за рибата Това определено е най-ведрата и романтична част от поредицата, в която Артър най-накрая намира половинката си. Но да опишем всичко по реда си. В една дъждовна нощ, на една мокра английска ливада каца кораб, от който слиза Дент и се озовава на родната си планета. На една далечна планета в някакъв много съмнителен бар, в който не дават на вересия, още по-малко пък приемат кредитни карти “Американ експрес”, Форд се е напил до безпаметност и няма никакво намерение да си плаща. Той е отчаян, понеже статията, върху която е работил през последното десетилетие, няма да влезе в Пътеводителя при следващата актуализация, по прозаичната причина, че Земята е разрушена. И точно когато е успял да прецака бармана, но от това не се е почувствал по-добре, открива, че статията му е одобрена и е влязла цялата в Пътеводителя. Но как е възможно това!? Та той беше там, когато вогонските кораби сложиха преждевременен край на работата на компютъра, дирещ отговор на вечният въпрос! И той се юрва през глава и на стоп към Земята. Артър е измъчван от същият въпрос, но когато се озовава в неразрушената си къща и открива, че го е нямало само шест месеца, а не години наред, а и на това отгоре се влюбва, гледа много-много да не го мисли. Но не си мислете, че това е планета, изработена от Магратеа – истината, както се оказва, е съвсем друга. Всички на Земята си мислят, че появата на големите жълти и грозни кораби е форма на масова психоза, или експеримент на ЦРУ, а единственият човек, който е убеден, че това не е така и че живеем в друг свят, а не оригиналният, е принуден чат-пат да посещава лудницата. Този човек всъщност е онова момиче, което в началото на първата книга внезапно беше озарена от чувството, че знае абсолютният отговор и точно в нея се влюбва Артър. Само дето той незнае къде живее любимата му, а дори когато я среща за втори път случайно, набързо успява да й загуби телефонният номер. Е, настава време и той да получи малко щастие. Някак си след неуспешните опити да завърже връзка с Трилиън, прекараните години в пещера и войната с Крикиит и на него му се полага малко радост в живота. Най-накрая Артър е в свои води и поне частично контролира положението, а не е просто някой, когото Форд, Зейфод или Слартибартфаст влачат след себе си. Тук Адамс вкарва една паралелна история, която само за момент се пресича с пътя на Артър, а после си продължава по своя и е много любопитна интересна и забавна.
Почти безобидна За съжаление това е последната част от това щуро приключение. Тя е и най-мрачната книга от поредицата. Адамс си признава, че когато я е писал, годината му е била доста лоша и това неминуемо се е отразило на книгата. Петата част прави рязък завой в настроението, което излъчва в сравнение с четвъртата. Тя започва мрачно, продължава мрачно и завършва трагично. Вселената се е побъркала и оплела. Не че преди си беше кой знае колко нормално място, но поне паралелните вселени си оставаха такива, а не се преливаха една в друга. Издателството на „Пътеводителя” вече не е онзи медиен гигант с душа на бохем, а се е превърнало в алчна корпорация, която иска да продава само на свръхбогатите и то във всички възможни реалности. А освен това вече е собственост не на кого да е, а на вогоните. Някакъв счетоводител е решил, че ще се спечелят много добри пари, ако само едно копие може да се продава в безброй паралелни вселени. И ето ви го проблема – всичко се обърква в един голям миш-маш. Артър е загубил любимата си при един скок през пространството, а планетата, която се оказва на мястото на Земята е абсолютно отчайваща, вечно мокра и населена основно с блатни свине. Той започва да се лута из космоса и да търси мястото си, като едновременно с това разбира, че е напълно безполезен. Никой не се нуждае от знанията и уменията му, които между другото хич не са много. Всичко върви от зле към трагично, докато корабът му не катастрофира на една невзрачна планета и малобройно местно племе не го спасява. Там той намира съмнително спокойствие, а дарбата му да прави сандвичи го прави полезен. За момент всичко е нормално и привидно улегнало, докато един ден не се появява Трилиън заедно със дъщеря си Наслуки, която между другото се оказва дете и на Артър. Форд, със своята забележителна дарба да се забърква в неприятности, успява да проникне в обновеното издателство и да задигне новият „Пътеводител”. Тук има и още една Трилиън, която никога не е тръгвала със Зейфод, но за сметка на това извънземни, които са загубили цялата си памет, както за самите себе си, така и за културата си и за целите на полета си, я наемат да направи филм за тях. Адамс продължава да се шегува с добре познати идеи от фантастиката, като тук под прицела на острия му ум попада идеята за паралелните вселени. Подпличква се с астрологията, бизнесът на големите корпорации и представата на човечеството за това как трябва да изглеждат извънземните. Но въпреки своята мрачност и черен хумор „Почти безобидна” е една добра и идейна книга, но тъжен завършек на приключенията на Артър и компания. А дали е щяло да има шеста част? Определено! Дъглас споделя, че някак не му стои добре числото пет, а и иска по-оптимистичен край за поредицата. Идеята му изкристализира, когато си преглежда записките на забуксувалата трета детективска книга и установява, че нахвърляните там идеи всъщност пасват по-добре на „Пътеводителя”, отколкото на Дърк Джентли. Имал е намерение да отсее идеите, да ги раздели и така да станат две книги.
Дърк Джентли: холистична детективаска агенция Двете книги за ексцентричния детектив Дърк Джентли излизат последователно през 1987 и 1988 г., или казано с други думи - те се вмъкват между „Сбогом и благодаря за рибата” и „Почти безобидна”. Те са доста различни от „Пътеводителя”. Като разликата не е в стила, присъства си все същият адамсов хумор, а по-скоро в идеите в начина им на представяне и естествено в това, че действието се развива на Земята. В това, че в иначе нормалната ни действителност могат да се случват странни и чудни неща, с чието разнищване се заема детектив с уникални методи на разследване. Тук Адамс се занимава със земни проблеми, иронизира и се закача със света, в който живеем и познаваме, и по-конкретно с английският начин на живот. В първата книга отделя внимание на английските училища, а във втората на скитниците, живеещи по гарите. Дърк е по-скоро хумористичният еквивалент на Филип Марлоу и абсолютният антипод на Шерлок Холмс, що се отнася до логичната и дедуктивна мисъл. Той е хаотичен, неорганизиран, поема случаите, с които никой друг не иска да се занимава и ги разследва по начин, който противоречи не само на здравия разум, а дори и на логиката на разклатена психика с елементи на шизофрения. Действа на принципа, че ако трябва да стигнеш донякъде, не е толкова важно да знаеш къде, а просто да се движиш. Следенето на хора се базира долу-горе на същият принцип, а теориите му са способни да обяснят и необяснимото. Но не може да му се отрече – винаги постига успех. Загадъчни самоубийства или убийства, пътешественици във времето, бог Тор изпратен да брои камъните в Уелс, необясним взрив на гише за чекиране на Хийтроу, кон в банята, изчезващи на сред ЖП гарата скитници, електронен монах, квантова механика и много пица и какво ли още не ще откриете в тези две холистично-диаболични криминални книги. Не подхождайте към тях предубедено и не ги сравнявайте с „Пътеводителя”. Те просто са различни и имат воя чар.
Титаник – звездният кораб Тази книга всъщност е само по идея на Дъглас Адамс, а истинският й писател е Тери Джоунс. Да, онзи същият Тери, които е част от екипа „Монти Пайтън” и на който Адамс се възхищава от дете. Поради тази причина книгата звучи повече монтипайтънски отколкото адамски. И точно заради това феновете на „Стопаджията” остават разочаровани от „Титаник”. Един съвет от мен. Когато започвате да четете книгата, забравете своите впечатления от „Пътеводителя”, а подходете към нея като нещо, родено от съвместният труд на двама от най-добрите творци на интелигентния хумор на двайсети век. Идеята за звезден кораб на име Титаник, който се поврежда веднага след тестовият си старт, хрумва на Дъглас, когато работи по третата книга от поредицата за „Пътеводителя”. Отначало е мислел това да е една от сюжетните линии в книгата, но после му хрумва идеята, че от това може да излезе нещо по-голямо, като например съвсем отделен роман. Това му се вижда много добра идея, а както той споделя - винаги се е отнасял с предубеждение към добрите идеи и поради тази причина тя остава да отлежава петнайсет години. Някъде към средата на деветдесетте Адамс заедно със свои приятели създава нова дигитална компания The Digital Village и започва да търси нещо специално за първият им проект за игра и тогава се сеща за „Титаник – звездният кораб”. Неминуемо се появява и въпроса за романизирането на идеята, но Дъглас установява, че има една прекрасна история с начало, кулминация и край, но в момента просто няма време да я завърши, а издателите го притискат с искането книгата и играта да излязат по едно и също време, за да могат да може първата да се продава добре. Довод, който се вижда на автора нелогичен, но решава да не спори с тях, понеже те според него са от планетата Цог. Така поставени нещата го поставят пред тежък избор – да се заеме с книгата и да не успее да завърши играта, или да работи по играта, но да не напише книгата. По същото време в офиса на фирмата идва Тери Джоунс, който е гласа на папагала в играта и Дъглас го пита дали иска да напише книгата. Тери се съгласява и заявява, че ще я напише абсолютно гол. И ето така се ражда това великолепно сътрудничество. Няколко човека се озовават по случайност на напълно смахнат и свръхлуксозен галактически лайнер, който се загубва при тестовият си полет. Оттук насетне следват комични ситуации, абсурдни случки, секс, пак секс и един откачен папагал за капак. Книгата определено носи почерка на Тери. Лекият и хаплив хумор на Адамс почти липсва и е заместен от заядливия, а на места почти черен хумор в стил Монти Пайтън. Какво да ви кажа повече за книгата освен четете и се забавлявайте от сърце.
Сьомгата на съмнението Това е сборник, съставен от Питър Гизарди, редактор на Дъглас Адмас. Четири месеца след нелепата смърт на маестрото с Питър се свързва агента на Адмас, Ед Виктор и му предлага да се разрови из твърдият диск на любимият на автора компютър „Макинтош” и да се опита да събере материал за книга. Оказва се, че устройството съдържа 2579 файла, от които се ражда този посмъртен сборник. Той носи заглавието на третият роман за Дърк Джентли - книга, с която Адамс се е занимавал около десет години. Питър изчита всичко, което той е написал за тази трета част и събира най-силните материали в един незавършен роман, без да се съобразява кой кога е писан. В сборника влизат и разкази, скечове, есета, интервюта, афоризми, разсъждения и какво ли още не от творчеството на Дъглас. Книгата е един истински пир за съзнанието. Тя е като кратък, но опияняващ следобеден чай за душата. В нея ще погледнете света през очите Адамс, за да разберете, че навсякъде има странности и смях, ако знаете как да ги откриете. Ще разберете защо мрази малките пишкоподобни неща и че катаджиите не са заядливци единствено у нас. Ще се посмеете, ще се натъжите, но през цялото време ще трябва да мислите, защото за сетен път Адамс доказва, че хуморът е велика сила и оръжие на умните. Ще се срещнете още веднъж с Уоубегър Безкрайно Удължения; ще надникнете в детството на автора; ще се запознаете с младият Зейфод; ще видите Чингиз Хан такъв какъвто никога не сте си и помисляли, че може да е; ще разберете и какво представляват двете книги, написани в съавторство с Джон Лойд, които едва ли някога ще видим на български. Ще надникнете в живота на Дъглас Адамс, ще се докоснете до страстта му по нови високотехнологични машинки и ще разберете коя от книгите му е доставила най-голямо удоволствие, докато я е писал. А накрая, когато затворих последната страница, бях натъжен. Дъглас Адамс си отиде рано от този свят в следствие на нелепо съчетание на джогинг и сауна, довело до инфаркт на 11 май 2001 г. в Монтесито. Почивай в мир!
![]()
|