|
|
        
|
300
В междусезонието, когато всички филмови компании задържат евентуалните си хитове и ни заливат с нискобюджетни драми и трилърчета, Warner Bros ни представи ‘300’, кратко, точно и ясно. Следях процеса на филмиране още откакто научих да започването му. Чудех се какво ли отроче ще ни поднесе Зак Снайдър (“Зората на мъртвите”), наблюдавах оскъдно облечени яки мъжаги да тичат насам натам, да се провикват нещо пред обектива на високоскоростните камери. Виждах пластмасовите скали и изкуствените нивя, сравнявах първите кадри от снимачната площадка с оригинала на Франк Милър (спомнях си с добро чувство за “Града на греха” на Робърт Родригес), мислех си че макар и Милър да е фен на класическите “Триста спартанци” от 1962 г., той все пак си е имал своя собствена визия за събитията. Разсъждавах, че не особено големия, но все пак сериозен бюджет на филма ще изисква от създателите известна доза комерсиализъм за привличане на зрителското внимание и от друга страна ще налага ограничения в художествените похвати и ефекти. Чудех се дали Снайдър ще покаже необходимия опит и талант за дословната екранизация на така популярния комикс. Спомнях си любимите си часове в училище – по антична история, и един от най-ярките спомени от детството – историята за тристате спартанци, която съм препрочитала десетки пъти и стотици пъти разигравала с приятели, а когато родителите ми ме попитаха какво искам за единадесетия си рожден ден, без да се замисля им отговорих – меч и щит, ама истински, спартански. С две думи, мислех си какви ли не неща, само не и това, което ми поднесе киноекрана със започването на филма.
Още с първите кадри на филма ми стана ясно, че секретната съставка от отварата на Снайдър за превръщане на комикс в широкоекранен филм не е таланта на оператора, работата на художника, терабайтите специални ефекти или харизмата на актьорите, а адреналина в конски дози, кипящ във вените на зрителя и въплътен в яростния вик “Madness? This is SPARTA-A-A!!!” и мощен удар с крак в гърдите… След това детайлите вече не са толкова важни – всъщност важни са, но само колкото да не разбият това чудовищно напрежение и съпътстващото го обаяние. Във филма всичко е изчистено до кристален блясък, приятелите са верни, враговете – чудовищни, целите – прости и ясни, подлостта – всеобхватна, честта – до смърт.
Не бива да търсим историческа коректност, светът на Милър е много по-прост и се подчинява на прости максими, в него Героите са само с главни букви. Тази максима Снайдър ни предава в прав текст. Всяка фраза, всяка мимика или движение на ръка са детайлизирани до педантичност. Ритъмът на ‘300’ дори по средата на сраженията е невероятно плавен, с размерността на валс. Плавно плъзгащи се воини режат на парчета врага, всеки удар в щита е като чук в наковалня, всеки вик на спартанците е като грохот на връхлитащо брега цунами, всяка бойна сцена – шедьовър на бойното майсторство. И за да видим всичко това в цялата му красота е нужно време, та дори и това да става за сметка на намаляване на темпото.Бавният ритъм ни позволява да разгледаме белега на лицето на Леонид, пастта на вълка, нервния тик на Ксеркс, сянката от стрелите, Дървото на мъртвите, девойката оракул… Красиво, нечовешки красиво. И като се прибави гласът зад кадър, се получава желания ефект на “оживелия комикс”, който само единици режисьори са успели да пресъздадат досега. Според мен Снайдър с чест влезе в редиците на този почетен клуб, а филмът се превърна в знаково явление в световното киноизкуство.
Не мога да се съглася с думите на Моарейн, че секретната съставка от отварата на Снайдър за превръщане на комикс в широкоекранен филм не е таланта на оператора, работата на художника, терабайтите специални ефекти или харизмата на актьорите, а адреналина в конски дози, кипящ във вените на зрителя и въплътен в яростния вик “Madness? This is SPARTA-A-A!!!” и мощен удар с крак в гърдите. Според мен филмът е невероятно въздействащ именно от кинематографична гледна точка. Изпъкващият на преден план Леонид, открояващ се в пурпурна туника на мекия, замъглен пастелен фон, черната му къдрава коса, лъсналите мускули, стаеното усещане за сила, и сякаш в центъра на всичко е маската на гнева, изкривила лицето му. Кадансът на удара, басовият тътен на стълкновението във заглъхващото “ааааа!!!” на вика на царя, бавното политане назад на посланика… Всичко това кара кръвта на зрителя да кипне. Адреналинът е във вените му е плод именно на операторското майсторство, специалните ефекти и великолепното съчетание на два, на пръв поглед взаимно отричащи се музикални стила. Визията на филма – съчетанието на умелата режисура с правилната музика – са 85% от адреналина.
“300” е нагледно олицетворение как един меко казано посредствен, исторически недостоверен, на моменти нелеп сюжет и относително задоволителна актьорска игра могат да бъдат превърнати в задължително за гледане уникално зрелище… Благодарение на режисьорско, операторско майсторство и впечатляващи графични ефекти. Цялата визия на филма непрекъснато натрапва усещането за комикс – детайлно скицираният преден план, небрежно нахвърляните “декори” и размазаните щрихи на молива, големите цветни петна, които служат за фон. Режисьорът и операторите са го постигнали по изключителен начин, използвайки силата на въздействието на каданса, като са съчетали различна скорост на движение в двата плана в един кадър – например статичен преден план и движение на фона (или обратно), или различна скорост на движение на различни елементи от картината – всичко това създава уникално впечатление. Замръзналите спартанци на хребета, под който бушува морето. Редуването на забавени движения и такива с нормална скорост превръща битката в танц, особено когато камерата се завърти в панорама около воина във фокуса на сцената – типичен манга-похват. Всъщност, след “Тигър и Дракон” и “Матрицата” бойната хореография “на различни скорости” стана почти задължителна за успеха на подобни филми.
Играта със замъгляването на фона също допринася за усещането – когато Леонид се обръща за подкрепа към жена си, самата тя неподвижна и замръзнала, ярка и изпъкваща на фона на тълпата зад гърба й – мека и размазана, сякаш само загатнато присъствие на народа на Спарта, който Горго олицетворява. Само вятърът леко поклаща косите й – впечатляваща игра на светлина и сянка; ярко небе и хора в сянка, мрачни скали и хора в ярки дрехи, ярки, изпъкващи цветове на мек, пастелен, размазан фон – почти като щриховани. Сравнението между “Град на греха” и “300” не е случайно – и двата филма използват няколко похвата от класическата анимация и съчетават класическо анимиране с актьорска игра, поднесени по такъв дискретен начин, че остават почти извън полезрението, а същевременно въздействието им е изключително силно. За това колко успешно, балансирано и прецизно е работил екипът говори факта, че същите похвати, използвани поотделно или в съчетание, в други филми не успяват да предизвикат същите усещания у зрителя и превръщат екранната продукция в разочарование. Пример за това са "Небесният Капитан и светът от утрешният ден", “Кинг Конг” и “Камерата потъмняла”.
Както и да е, това е един филм, които наистина си струва да се види.
Искам още в началото изрично да подчертая следното: не претендирам да разбирам от кино и нямам намерение да се правя на кинокритик. Това, което ще прочетете надолу, е личното ми мнение за филма, макар и посмекчено от опити за обективност, които обаче далеч не съм убеден, че този филм заслужава. Защото, когато един филм разочарова категорично, при все никаквите очаквания и настройки, това изобщо не говори добре за него. А “300” точно това постигна. Също така, имайте предвид, че ревюто съдържа някои спойлери, та ако още не сте гледали филма и възнамерявате да го сторите, най-добре отложете четенето за след това. Но стига толкова увертюри, време е за същината, а именно – филмът “300”. Не вярвам да има някой, който да е останал в неведение за сюжета на филма, но все пак – това е опит за прочит на битката между спартанци и перси при прохода Термопили през 480-та пр.н.е. Само дето нещата не са точно такива, каквито изглеждат – филмът всъщност не се базира на исторически източници и сведения, а на едноименния комикс на Франк Милър (същият, който даде на света Sin City). Което, съпроводено с изказванията на режисьора Зак Снайдър и екипа му, прави безсмислено търсенето на каквато и да било историческа достоверност, и следователно няма и да бъде направено, макар че личното ми мнение е, че когато работиш с реални исторически събития, най-малкото е некоректно да изопачаваш нещата така, както на теб ти изнасят, с цел ефектност. А Зак Снайдър и компания даже се гордеят с този си подход... Следователно, ще си говорим за филм по комикс, а не за исторически епос. Като адаптация на въпросния комикс, филмът го следва почти дословно и почти 1:1, като почти-то идва от няколко измислени и неприсъстващи в комикса момента (например изгореното село, всичките интриги в Спарта след заминаването на Леонид и компания). Също така с цел опростяване са поорязани някои ключови обяснителни реплики, с което вече настава време за хаоса, наречен сценарий. Всъщност, такъв има ли изобщо? Слаб, клиширан, хаотичен и напълно противоречащ си на места (за това спомагат и измислените сцени) – достатъчно простият комиксов текст е опростен до абсурдност, като върхът е в Спарта след заминаването на тристате воини. Репликите – по комиксовски кратки, на места силно преиграни, на други – безсмислени. Внушение – поне при мен беше само и единствено смях, ама не защото се забавлявах...
Актьорска игра? Единствено Лена Хийди в ролята на царицата демонстрира актьорски заложби, останалите бяха заети да излъчват “куулнес” и да демонстрират плочки (признавам, за това се бяха постарали). А пък Джерард Бътлър (Леонид) откровено дразни с начина, по който си произнася репликите, които – както вече бе писано – не са и нищо особено. Както се казва, с този сценарий толкова. Може би ако филмът беше анимационен, това нямаше да е чак толкова от значение, обаче не е анимационен... Което води и до широкоафишираната силна страна на “300”, а именно – визията. Умишлено търсена да е такава, с изцяло компютърни пейзажи и декори, вече е въпрос на вкус дали на човек ще му хареса. При мен обаче не се получи. Първо, цветовата гама не ми допадна още от трейлърите. После, ефектите бяха меко казано прекалени, но това вече едва ли изненадва някого с оглед на това какво представляват филмите в последно време. Най-големият недостатък обаче, поне за мен, бяха забавените каданси. Аз по принцип тоя прийом не го обичам особено, а тук го бяха използвали едва ли не във всеки трети кадър и просто бяха прекалили. Почти всички бойни сцени бяха на забавен каданс, което тотално провали в зародиш всякакви наченки на епичност. А и отделно, така личеше и аматьорската хореография на битките.
Факт е, че филмът наистина изглеждаше досущ като анимиран комикс. До колко е плюс или минус, вече е въпрос на лична преценка. За мен може би наистина щеше да е по-удачно решение да бъде направен на анимация от типа на “Реална фантазия”, но пък от друга страна това щеше да го оскъпи значително. Покрай появата на филма се вдигна много шум от много места, включително и от властите в Иран, че филмът в самата си същност е пропаганден и не служи за нищо, освен за настройване на масите и подготовка на бъдещата американска политика спрямо Иран. Доколко е вярно не смятам да коментирам, а и колкото хора, толкова и мнения. Но въпросите остават. Нещото, което ме подразни, беше безкрайно баналният и повърхностен подход “добрите”, сиреч спартанците, да са идеализирани, съвършени физически и непрекъснато приказващи възвишени приказки за чест, морал, свобода и т.н. (тези за свободата в оная реч на Леонид преди последната според мен пък са абсолютно излишни и неуместни, но аз не съм сценарист), а “лошите”, в случая персите (и Ефиалт, и “ефорите”), да са сбирщина изроди и недоносчета от кол и въже, своего рода фрийк-шоу. Върха на сладоледа бяха Безсмъртните, които не стига, че мязаха на кръстоска между самурай и Дарт Вейдър, ами и под маските се оказа, че са все едно прокажени! И това се очакваше да е елита на персийската армия... Абстрахираме се от история и т.н., елементарната логика диктува, че това е нелепо. Но явно на американската публика това й трябва – красивите и съвършени добри и грозните като смъртта лоши. Добрите красиви дечица и грозната, зла и стара вещица, която не иска нищо друго освен власт, могъщество и т.н., само че в случая ролята на вещицата е заета от цяла империя – персийската. Тъжно, много тъжно, защото става дума за филм, който определено не може да мине за детски с R-рейтинга и всичките хвърчащи крайници и вътрешности.
В резюме – как следва да се нарече един филм, който дори не е успял да наближи свръхзанижените очаквания на гледащия? Точно така, слаб филм. Филм, който дори не успява да се справи с най-първичната функция на киното – да забавлява. Е, имаше и някои и други добри моменти, но те не бяха на заслуга на филма, а на комикса, по който е правен (а, между другото, и комикса не ми допадна). Лично мнение – не си струва гледането, но ако все пак още не сте и искате да го гледате, то направете го на кино. В крайна сметка, заради визията е правен, а тя пък е правена за голям екран. Пък кой знае, може и да ви хареса. А и от друга страна, ако все пак нямате нищо против комксовостта, а изброените недостатъци не ви се струват такива, то забравете това писание и приятно гледане.
|
|||||||||||||||||||||||
Според мен “300” и “Sin City” са сред малкото екранизации на комикси, които могат да бъдат наречени много добри, а кинематографията им ги прави брилянтни, защото тя внася духа и визията на комикса в тях. За разлика от “300” обаче, в “Град на греха” сюжета беше на ниво. 
П.П. И все пак, за историческа достоверност (независимо, че обещах да не я коментирам) – не е като да я няма съвсем, но се състои най-вече в няколко имена на хора и области, и най-основен ход на събития. И дотам. За реалии, правдиво описание на събития, нрави и т.н. и дума не може да става. Колкото и малко да я има, тя пак е заслуга на комикса, не на филма. Само че аз от своя страна наистина не знам какво да мисля за народ, комуто е необходимо историята да се смила в комикси... 