![]() |
![]() |
![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]()
|
Искаше ми се да открия втори Лукяненко и да напиша положително ревю за славянско фентъзи, но не ми провървя. Попаднах на една меко казано слаба книга. Не толкова клиширана, колкото безлична и скучна. „Вратарят” е първата книга на семейната двойка Дяченко, които по данни от задната корица на романа са „едни от най-известните съвременни руски писатели – фантасти”. Много се надявам поне една от останалите им около 70 книги да е по-добра от тази, защото ми е неприятна мисълта за толкова боза, разлята по книжния пазар. Романът е изграден от две сюжетни нишки. Едната е обвързана със съдбата на бившия маг Руал Илмаранен и е разказана в трето лице. Втората е развита в първо лице от името на слугата на друг могъщ магьосник – Дамир. Двете истории започват в деня, когато Дамир разваля заклинанието, държало Руал няколко години вкочанен под формата на закачалка (бедни ми Зелазни!). Дамир заедно с господаря си тръгва на продължително пътешествие, за да открие тайнствената Трета сила, чието идване е белязано с разрухата на света – такъв, какъвто го познават маговете и обикновените хора. Двамата пътуват, натъкват се на пророчества поне по два пъти на глава и не откриват нищо кой знае какво ново. Е, поне си имат мисия. За разлика от другия ни герой. Илмаранен, лишен от силата си, започва да се скитосва безцелно, обзет от вандерлуст. Така де, и аз щях да искам да се поразтъпча, ако бях стояла няколко години в ъгъла. Това безполезно скиталчество нямаше да ме дразни, ако не се състоеше предимно от страдания. А Руал страда – както само славянин може да страда, и щом забележи, че се чувства добре и спокоен – сам си намира нови поводи за мизерия и болка. И то не винаги в името на морални ценности или логика – няколко пъти се навря между шамарите с шарлатанство и измама, по неизвестни на читателя причини. Дяченко ни поднасят фентъзи варианта на „Страданията на младия Вертер” в две трети от книгата. И точно, когато най-после нещо изобщо се случва, се включва онзи бот, наречен „Генератор философского бреда”. Даже не бяха философски – просто една почти цяла глава, състояща се от несвързани изречения, които вместо да пресъздадат душевната борба на героя, създават у читателя усещането, че авторите са попрекалили с джойнта и водката.
Толкова от мен след първия прочит, но много се съмнявам, че ще успея да намеря сили за втори.
|