|
|
        
|
Когато се самоопределих със страстта си към фантастиката първо открих Мечтанието на думите. Тогава имаше книги, пълни с мечти. Схлупени, сивички, дъхави на мастило... и оплескани с напъна на поредния всестранно развит соцкултуртрегер в конвейера на презрението. Презрението към другата страна на мечтанието-оплътената картинност на думите. Мечтите бяха запоени сред щрихи, сиви корици и пролетарска бездарност на поредната "нищета-ужрисунка". И дълго живях само с думите... Не си спомням кога точно, но Истинското рисувано изкуство ме блъсна. Буквално. По вечните закони на клишетата в живота съвсем неочаквано (защо ли винаги това става в Точното време за това?) и точно в слънчевия сплит. Острия ръб на поредния рафт в библиотеката ме накара да погледна към списание "Фантастика" (полско, неординарно, извънземно за моите представи) и към мен се втурна най-вълшебния звезден кораб, който дори не бих дръзнал да помечтая. Най-моя! А отдолу се мъдреше на латиница "korica Thime White". Думите, които отдавна бях открил в НФ добиваха плът пред очите ми. В този миг аз се превърнах в завършен, безнадежден, всестранно обсебен фен на Тим Уайт. Години по-късно открих и другия си "овеществовател" на мечти: Джим Бърнс. И явно не само аз открих пира на Научната фантастика в техните картини. Тези художници се превърнаха в "тотеми" на бъдещите издатели в България, приблизително всяка пета книга непосредствено след 1989г. (с добре отработена обидна анонимност и до днес) крещеше за територията на читателския интерес чрез гения на необуздаемото им въображение. Има нещо сакрално в края на 60'те години за света на фантастиката. "Новата вълна" буквално помете и наивния пълп на корицата. Сякаш от нищото един "арт биг банг" взриви рояк Творци с ново виждане за изказа на живописта в Жанра на мечтателите. Както винаги, начело бе Албиона. Никога официално анонсиран, за безусловен лидер на "скъсалите пъпната връв с наивитета" британци-художници бе посочен младия Тим Уайт. Дори на фона на вече толкова десетилетия пищно и смилащо изобилие от фантастична разнородна живопис творбите на този майстор просто няма как да бъдат пропуснати. Уникалната им специфичност са ярък контрапункт на срамежливата пестеливост в биографичните данни за Майстора от Албиона.
Тимоти Уайт е роден в графство Кент през 1952 г. Още петгодишен той вече е решил уравнението на съдбата си – да бъде художник. На 16 години постъпва в Мидуейския художествен колеж, място, пропито от атмосфера на вътрешна свобода, където младия Уайт може спокойно да експериментира в своите търсения. Още във втори курс той успява да продаде първия си постер "Синята императрица" на лондонската постер компания "Сплаш" (за голяма завист на съкурсистите си) . Темата на плаката е тясно свързана с увлечението му към НФ и фентъзи, флирт, който съдбата благосклонно поощрява. И Тим Уайт благоразумно приема да не изкушава изменчивата й природа– от този миг той става художник-фантаст. Завършвайки колежа, Уайт две години калява характера си в типичната ограничаваща атмосфера на няколко дизайнерски студия. Опитът от тези години го научава да реагира гъвкаво на нуждите на "поръчващия заданието", факт, който скоро ще го превърне в "необходимата цел" за британските издатели. През 1974 г. той завършва няколко поръчки за списание "Ню Инглиш Лайбрърис" за рубриката "Сайънс Фикшън Монтли". Шествието "Уайт" е отприщено... Първата обложка, която рисува през същата година е по произведението на Артър Кларк "Другата страна на небето", публикувана от "Корги Прес". Старта е толкова летящ, че Тим Уайт може да си позволи да стане "художник на свободна практика". Оттогава до днес той сътворява над 250 творби. Особено впечатляваща, марка на уникалния му усет да изплете от сенките на реалността "друга реалност" е серията му за "Амбър" по произведенията на Зелазни (самия писател му е верен фен до смъртта си) . Не по-малко пленяваща погледа е и серията му по цикъла "Фондация" на Азимов. Няма истински почитател на киберпънка, който да не свързва духа на "Невромантик" с уникалната корица на Уайт, както и почитател на серията "Орбитсвил" на Боб Шоу, който да не познава майсторството на Уайт. А какво да кажем за скачения съд "страх" и "визуалност" в цикъла рисунки по произведения на Лъвкрафт?!Фотографската чудовищност, атавистичната обреченост на фигури, вцепенени от ужас като порцеланови кукли сред вилнеещите бесове са колосални еманации на Страха. Шедьоври на дебнещата погнуса на чудовищността и може би най-точното визуално докосване до шизоидните страхове на Лъвкрафт.
Както повечето си колеги Тим Уайт борави с широк спектър от похвати и инструменти; рисува с четка, перо, аерограф, ползва масло, гуаш, акварел и разбира се акрилови бои, любимите на всички художници-фантасти. Но това, което най го отличава от "събратята в цеха" е хипнотичния му интерес към художествената фотография и неспирните му опити да я съчетае с техниките от живопистта. Когато през 1977 г. прави първите си опити в тази насока, те са обявени от колегите му за "малкоперспективни увъртания". Поредните помпозни брътвежи, които предизвикват усмивки от камбанарията на годините. Особено днес, когато визиите му с почти оживели фантастични фигури на фона на почти реалистични пейзажи, но фотографирани така сюрреално, сякаш са от друг континуум са тема на специализирани лекции. През 1991 г. Тим Уайт приема ново амплоа. Започва да работи по зададен проект от "Електроник Артс", приемайки "ръкавицата" на бинарното изкуство. Играта се казва "Спейсхълк" и художника се заема с интро анимацията и дизайна на съществата. Излизайки на пазара през 1993 г. играта достига първо място в гейм-чарта. През 1995 г. Тим Уайт работи по второто си задание относно комп. Игра – този път със заглавие "Икс-ком апокалипсис" от "Микропроуз". Той създава извънземните персонажи и технологии, като много от създанията са изградени като 3D обекти – определено най-пълнокръвните и въздействащи на този етап в изкуството.
Тим Уайт твори не само корици. Той рисува за списания, ТВ реклами, CD и видеообложки, пощенски картички, карти за игри и дори пъзели. Последната му страст е в областта на ювелирното изкуство. – "CHIAROSCURO" издаден от "Пайпър Тайгър" през 1988 г. и преиздаден през 1994 г. – "MIRROR OF DREAMS" издаден от "Норма Едиториал" през 1994 г. (мини албум с много заемки от "CHIAROSCURO" и бъдещия "THE SCIENCE FICTION AND FANTASY WORLD OF TIM WHITE". – "THE SCIENCE FICTION AND FANTASY WORLD OF TIM WHITE" издаден от "Пайпър Тайгър" през 2000 г. И въпреки несравнимостта на таланта му, най-странното за този магьосник на четката и оформянето от реалността на другореалност остава... реалността. Търсен, продаван, обичан, Тим Уайт нито веднъж не получава дори номинация за големите награди във фантастиката. Особено несправедливо поне в моите очи що се отнася до професионалната награда "Чесли". Шокиращо звучи игнорирането му дори и в британските наградни форуми. Единствената му "Британска фентъзи награда" сякаш е симбиоза-паралел с "проклятието" на един друг велик неоценен преживе – Шекли.
Може би донякъде това има своето обяснение. Ако все пак трябва да сложа лъжичка катран в меда, не мога да не спомена очевидното разминаване на редица рисунки на Тим Уайт с действителното съдържание на произведението, което илюстрират. Буйната му фантазия и комерческите изисквания на издателя определено често отвеждат художника на спирка "никак не тук". Достатъчно е да погледнеш обложките по класиките на Хайнлайн– например "Часът на звяра"-пир за окото, пир от идеи... и нищо общо с произведението. Или надарената с прелести девица в обятията на мерзък урод с хипертрофирал мозък. Това би трябвало да е "Машината на пространството" на Кристофър Прийст. Както се казва "много яко и десет метра в дясно!". И все пак красотата на тези шедьоври е достатъчното оправдание пред "подразнените блюстители на буквата". Може в произведението да няма нито намек за полет, но кораба изграждащ някаква свръхреалност на корицата сякаш дава втори дъх на книгата. Това е Тим Уайт!
Платната на Уайт в по-голямата си част (без паноптикумите страх на Лъвкрафт и Баркър) са заредени с трескав оптимизъм. Художникът е обсебен от желанието си да постигне детайлност, което води до усещане за вибрираща релефност на рисунките. Всяка корица сякаш те призовава да я изследваш особено отблизо и този подтик е съзнателно провокиран. Ослепителна, остра изчистеност на тоновете, доведена почти до излишък, но някак особено подходяща за подобни картинно-сюрреалистични колажи от друга реалност. Тази прекалена перфектност и острота на близкия план майсторски балансира с замъглеността и "загубата на идентичност" на отдалечените обекти, цветовата свръх наситеност на близката визия контрастира с по-подтиснатите "събития на заден фон". Ярък пример за това са платната "Windmaster's Bane" и "Guns of Avalon", както и в удивително-странното "Telzey Toy". Вече толкова години всяка моя подсъзнателна реакция, чувайки името Тим Уайт е: неизтощима съзерцателност. Знам, че моите очаквания, колчем се докосна до нещо ново от него винаги са изобилно наградени. Тим Уайт дава форма на фантастичното, излива и най-типичната реалност в нещо което би могло да бъде и в нещо, което все още би могло да се случи. Кой знае, може би тогава от онзи кораб аз погледнах себе си. Едва ли ще узная... Но едно е сигурно – Тим Уайт е вълшебник. Дали това е така-убедете се на долните линкове:
|
|||||||||||||||||||||||||
