Булгакон 2006 – Сандански

Моарейн и Полър

Първите чинари – още във Велинград. Поклонение пред Бакхус.

Тази година септември ни дари с прекрасни дни. Топло, слънчево, Сандански... Това беше първият ми Булгакон и със сигурност няма да е последния. Официално бе обявен за 22-24.09.2006г., но пренавитата старозагорска група тръгна в три потока още на 21-ви. Първият поток мина право през мен и ме отнесе с буйното си течение. Заех престижната предна седалка и упорито тормозех приятелите си с музикалните си прищевки – те пък нито веднъж не се оплакаха, това се казва търпение и толерантност.

Гладът ни застигна малко преди Велинград и решихме именно там да му устроим жертвоприношение. По препоръка на услужливи местни жители уважихме храма на чревоугодната плът “Чинарите” – много приятен ресторант с голям паркинг и огромни обедни отстъпки.

И после пак на път... Якоруда, долината на широките гащи, Разлог, Симитли, ремонт след ремонт, еднопосочно движение, светофари насред нищото, дъжд и кал, броня до броня,... и най-после небе, простор и слънце... Кресна... и Сандански. Сравнително лесно намерихме почивната станция по упътването: „От Конан и на ляво”. Конан се оказа голям паметник на ключово кръстовище в града и трябваше да изобразява Спартак, но новото име много му прилегна. Единственият, който ни беше изпреварил в нашия поход към Беломорието се оказа Ценка от Бургас. Настаняване, среща с втората група, хапване и мощно завземане на фоайето на 4-я етаж (моля, да не се бърка с клиника на третия!).

Чудно как на 20 кв.м., при 8 седящи места, успяхме да се настаним 17 човека, част от които гледаха телевизия, други възбудено дискутираха събитията от деня, а трети проведоха бридж турнир. Блаженството ми бе пълно – сред приятели, забавни разговори, майсторска игра и междувременно чудесен продължителен масаж (Благодаря ти, Вени!). Малко след полунощ пристигна и третия старозагорски поток, и вече спокойно можехме да кажем “Събрахме се!”... защото всички вече се чувствахме като войводи!

Любчето тръгва да смени фотографа, без да подозира, че след малко ще поеме по този път не по собствено желание

22 септември започна не точно по програма, а с бавно и мъчително измъкване от „ваксата”. Опитите за възстановяване с амфетамин тип „шкембе чорба с много чесън”, започнаха в заведението със знаково име “Бар Гочи”. Прилагането на магнезий – вътрешно (белки пламнем като фотографска светкавица отпреди 200 години), имаше съмнителен успех. Тогава решихме да заложим на благотворната сила на природата и се запътихме към корковите дървета, които (според указанията) се намираха на около два километра от началото на парка. Оооо... неразумний и юроде... Поради що вериш на нетрезви спомени с петилетна давност... Реалността се оказа съвършено различна, но за сметка на това – доста по отрезвяваща! Коркови дървета нямаше (очевидно са били оползотворени във вид на тапи по времето на възраждането на националният ни дух). Но за сметка на това се появи бамбукова горичка. Вярно... в началото само като плаха идея и указание на причакал ни чобанин... И понеже в бодрият девиз „търси и ще намериш” не се споменава нищо за разстояние, се наложи да повървим почти 5 километра... но намерихме!

Там беше... не бе избягала... Имаше бамбук!!! В съвършено натурален, див и необработен вид... и макар облекчението ни от достигането на лелеяната цел да бе неподправено, опитите ни да открием между клонаците някоя заблудена панда бе тотално неуспешно!... Имаше само маймуни, при това дошли на два крака от Сандански в преследване на нещо, което още в началото на пътя беше станало ясно, че го няма... и макар с известно колебание, ни стана ясно защо именно нашият вид е успял да стигне толкова далече по пътя за никъде...

Всъщност „за никъде” е само една моментно вярна алегория, защото след кратко зареждане с храна и все по-настъпателно проникващата в съзнанието светлина, започваме да си спомняме за копнежа ни към природните красоти и непреодолимото изкушение, което представляват Мелник и Роженския манастир. Нямаше колебание. Нямаше съмнение. Имаше единствено стремеж! И беше вчера, и стана днеска, и бяхме там! Малката света обител ни посрещна с добре поддържана външна градина и голяма табела, забраняваща почти всичко, включително и „неподходящия” смях.

Не знаейки какъв би бил подходящия такъв, решихме изобщо да не се смеем... поне на глас. Тези от нас, които имахме туристически книжки, попитахме единствения монах, мярнал се наоколо за печат, но вместо това получихме нагледен урок по „манастирско смирение”. Любчето беше тихо, но категорично напътена към изхода, заради непристойно облекло във вид на къси панталонки и голо пъпче. Малко по-късно последва и строго наблюдавано изтриване на всички снимки, направени в района. Добре, че Тигърът беше нахранен, а то знае ли се какво можеше да се случи...

Загадъчна, почти мистична беше атмосферата около порутената черквица, до която се намира гробът на Яне Сандански. Скупчените мрачни облаци се разкъсваха, за да пропуснат слънчев лъч единствено над кръста.

За сметка на това Мелник ни очарова с атмосферата, красотата и спокойствието си. Въпреки, че точно там се случиха две от събитията, довели до част от последвалите награди “Най-голям карък”, с чест носени от Тигър и Далгрен. Всички бяхме добре похапнали с изключение на Далгрен, но поради постепенното влошаване на състоянието му в следствие на глада, се реши да заседнем отново и то къде? ... в “При чинара” (Каква изненада!).
Напълнихме заведението и единствената сервитьорка се видя в чудо, което явно доведе и до объркването на доста поръчки и „забравянето” на най-належащата такава, на най-гладния клиент. И като капак на всичко чаша червено вино си хареса новите му дънки. Но всяко зло за добро, поне така научихме (посредством наперена баба мелничанка), че такова петно се почиства с ракия. Наистина подейства, друг е въпросът за дъхавият алкохолен букет, на който лъхаха многострадалните дънки впоследствие.

Предвид мащабната атака на тъмните сили и покатаването по избите на светлите такива, в съзнанието ни естествено започна да се прокрадва мисълта за уютната станция в Сандански. Решихме да се прибираме. Понеже имаше размествания в колите с оглед смяната на шофьорите по алкохолни причини, се получи и разлика във времето на тръгване (макар и само от няколко минути). А после дойде изпълнението, достойно за „Аскеер”! Телефонът звъни. Кратка суматоха... и успешно натискане на зелената слушалка. За да чуем познатият глас “Къде сте?”, “Амиии... тръгнахме...на път сме за станцията”, и последвалата реплика, с номинация за „Оскар” – “А аз защо съм в Мелник?!?!”. Стоп... и смях до сълзи, а после обратен завой, и отново в Мелник да приберем котенцето, с тигрови зъбки, решило да се поразходи (тайничко) в не най-подходящият момент. Междувременно настана пълна тъмнина и аз като шофьор на чужда кола, непознаващ пътя, доста се притесних. “Аз зная пътя, спокойно!” авторитетно ме успокои шефът на “Уибробия” и следвайки точните му указания, след около половин час, под излелия се изневиделица проливен дъжд подминахме табелата на... Петрич. Движили се бяхме в точно обратната посока. Градът сигурно е много хубав, но нощем и в този дъжд, с мнозина чакащи ни на съвсем друго място приятели – нямаше как да му се зарадваме. Поехме обратно и с голяма доза късмет този път, улучихме включването към основния път, и макар късно вечерта – се присъединихме към останалите булгаконци. Дълго редакционно събрание, опознаване с останалите, акустични китарни и не акордирани вокални изпълнения, и отново „клубове по интереси”.

23-ти септември почна малко късничко за някои от нас, но за сметка на това пък продължи до още по-късно.

Гвоздеят на официалната програма за деня (а май и за целия Булгакон) бе лекцията на Валентин Иванов “Новата астрономия и парадоксът на Ферми”. Тя започна в ранното съботно утро от 11:30. Лекцията беше много любопитна и интересна, още повече, че се водеше от професионален астроном, който успяваше да обясни всичко много цветно и ясно, без да използва засукани или неразбираеми термини и обяснения. Отначало стана въпрос за формулата на Дрейк и за отделните величини в нея, начина по който те се определят и всъщност колко относителни и променливи могат да бъдат, а от там и крайният резултат.

Ето какво представлява формулата на Дрейк:

После дойде ред и на парадокса на Ферми, който един ден се е запитал, „Щом по тази формула има толкова много цивилизации, защо досега не сме установили контакт с нито една от тях?”. Но на този въпрос все още човечеството няма отговор. Възможностите варират от: „ние сме единствената цивилизация в цялата вселена, макар това да противоречи на логиката”, до: „другите са или толкова напред в развитието си в сравнение с нас, че всеки контакт да е безсмислен, или са толкова изостанали, че едва да са открили колелото”. Но в крайна сметка, ако се знае крайният резултат, който трябва да получим, винаги могат да се намерят и аргументират такива стойности на параметрите в уравнението, които да го удовлетворяват. А за момента крайният резултат е, че ние сме сами! И едва когато всичко си отиде подредено по местата, майката природа (която според някои била мащеха) ще ни сблъска с цяла плеяда цивилизации, за да се включим в най-великият спорт за всички времена и вселени – този на оцеляването! Но май много се отплеснах... След това лекцията продължи със своята най-интересна част, а именно новите методи за търсене на екзопланети със земна или близка до земната маса.

Папарак

Програма продължи със среща с български писатели и с представянето на двата нови сборника: „Професия юнак” на Добрев и Иванов и „Митове за овъгленият мрак” на Янчо Чолаков.

Следобеда отново бе отделен за родолюбив туризъм. Опознай родината, за да я обикнеш. Първо посетихме Рупите, малко райско кътче на дъното на отдавна изстинал вулкан. Красив двор с топли, но живи езерца и кътчета за отдих, и една много странна църква. Желаещите да се топнат в лечебните извори се наложи да преминат през живописно дворче, пълно с разхождащи се на свобода пернати домашни любимци. Присъствахме на титанична битка между две гъски, съюзили се срещу един пуяк, а едно сладко пони ни демонстрира, че не всичко красиво с големи топли очи е безопасно за приближаване. Аз по чудо (..то на бързият си рефлекс) избягнах ухапването, но един от спътниците ни нямаше този късмет.

Двете лечебни езерца, като може да се влезе само в едното от тях (защото влизащия в другото рискува да се свари скоропостижно, както нещастния гущер , който заварихме в протока между двете езерца) са с площ не повече от 100 кв.м. и дълбочина около 40 см. Т.е. ако влязат и легнат двайсетина човека, като нищо биха го изплискали навън (какъвто случай ни разказаха с главно действащо лице Големият елф). Водата е гореща, а в близост до съседното езерце – направо вряла. Потопихме се за няколко минути, поехме освежаващо безалкохолно и отново на път – към Самуиловата крепост. Този път видяхме Петрич на светло (май не споменах, че предишната паметна вечер още 2 коли с „туристи по неволя” бяха посетили този южен град, благодарение на липсата на указателни табели), и къде следвайки указания, къде ориентирайки се по картата, стигнахме до река Струмешница. За някои от отбора това пътуване не мина съвсем без произшествия. Защитните съоръжения, поставени от самуиловите войни, дори и след толкова векове взеха в жертва една автомобилна гума! Но и ние сме от същата неукротима и непоколебима порода!

След преминаване на моста над едноименната река и кратка разходка, видяхме паметника на цар Самуил, а на няколко десетки метра стръмен склон зад него – и останките от самата крепост, представляваща няколко консервирани крепостни стени и една землянка до тях. Но не това ми направи най-силно впечатление, а конструкцията, построена над стените с цел по-добър изглед отгоре. Толкиниста в мен трепна и веднага „позна” силуета на Ортанк. Мястото е страхотно и ако не беше толкова отдалечено, веднага бих го препоръчала за следващия ЛАРП, който ще се организира. Четири колони се извисяват към небето, по вита стълба се достига до пръстен, който ги свързва и дава прекрасна гледка към околността. Предприемчиви „българи” вече бяха откраднали медните парапети, но това не спря нашия устрем да се почувстваме като Гандалф в миговете преди да бъде спасен от краля на орлите.

С това завърши разходката ни, път обратно и финалната вечер, богата на дискусии и приятни изненади, особено за „Старлайтър”, който (като цяло, или като членове) отнесе 4 от наградите. Самите номинации, а и печелившите, бяха обявени към 2:30 часа сутринта сред бурни аплодисменти и обилни количества вино, бира и други алкохолни напитки. А те са:

• за най-масирано присъствие – редакционният екип на електронния фензин www.starlighter.info.

• за научен принос – Валентин Иванов (заради лекцията му "Новата астрономия и парадоксът на Ферми")

• за най-голям ентусиаст – Ангел Славчев (дойде от Велико Търново, без да познава никой лично, но познаваше мен ... форумно)

• за най-голям карък – 3 награди:
1. Жулиета Иванова (забравена в Мелник от приятелите, а после заведена до Петрич вместо до Сандански, пак от приятелите.... изобщо... закъде сме без такива приятели!),
2. Христо Мезев (14 часа път с кола, акт, 3 обърквания на пътя, а на връщане му се развали ключа който прехвърля от газ на бензин, самата газ свърши и се наложи да го теглят до най-близката бензиностанция),
3. Румен Дешков (във всяко заведение поръчва първи, носят му последен, със закъснение или изобщо не му носят и се полива с вино и други течности)

• за най-млад участник – Боби Илков (10-годишен)

• за най-голям органиЗадник (организатор) – Юрий Илков (наложи се да се занимава и с мероприятията, и с битовите въпроси – „Човекът 2в1”)

• за най-местен фен – Крум Станоев

• за хамалски принос – Калин Ненов (за донасянето на новата "Тера фантастика" – човек с голям потенциал)

Поради „ранното” лягане, последва късно ставане (отново и отново, макар и не точно по Саймък) и последна разходка из чудесният градски парк, чак до езерото с водните колелета. Паркът беше много чист и пълен с хора, радващи се на прекрасното време и чистия въздух. След екстремно (благодарение на Нерксис и Сън Стийлър) преминаване по два въжени моста, намиране на късметлийски плодове, снимки пред водопадчето и къщата на баба Яга (ха, и конкуренция имало!), и изненадваща цветна атака от ромска сватба, се качихме по колите и поехме назад.

Назад, но не твърде... О, не бихме били ние, ако просто се приберем по домовете, не и ние! Рилския манастир примамливо проблясваше на картата, и когато табелата се възправи пред нетърпеливият ни взор, с удоволствие я последвахме... с цялото удоволствие на неустояли на изкушението. Мястото е величествено (снимки са разрешени, смехът също, както и кучета без стопани, ако са черни), а и Хрельовата кула този път бе отворила вратите си за посетители... а погледът отгоре през бойниците към потъналите в мъгла близки върхове навяваше епични чувства и мисли.

Следобедна закуска с невероятно вкусни мекичета и отново на път. Леко объркване край Дупница, Самоков на нож и кратка спирка в Боровец колкото за кафе и разваляне на проклятието над един от пътуващите в колата каръци (практиката показа, че четен брой каръци на едно място взаимно се неутрализират!). Тигърчето в колата недвусмислено показа способностите си за ориентация в не чак дотам позната среда и след леко залитане в посока към Панагюрище, влизаме в правилното русло и кацаме на магистралата... след което излитаме.

Не след дълго сме у дома. Много уморени, но пълни със спомени... и със желание за още!

Към ФОТОГАЛЕРИЯТА

Коментирай...