С тиган и островърха шапка
из Овнерожките планини

Phobia

На 21-ви Септември тази година, на благословения от Бога и Издателите английски пазар излезе “Ковач на зима” (Wintersmith) - третата книга от тери пратчетовата четирилогия за Тифани и Нак Мак Фигъл - книга 31 за Света на Диска (кой не е чувал за Диска, кой не е слушал за него…).

Това събитие, останало абсолютно незабелязано от огромна част от човечеството, предизвика за сметка на това водопад от емоции сред спретнатото малко общество на посветените в тайнството на писаното пратчетово слово. При мен лично се изрази в предвидимата плетеница от любопитство, ентусиазъм, сладко-кисело очакване и голямо, парещо нетърпение-“Искам си книгата сега, веднага, веднагически!”.
Да, ама не.

Ще се почака малко, дори и само за да пристигнат от далечната Британия полагащите ни се англоезични и подвързани в меки корици дози удоволствие.

Едно обаче е сигурно - очакват ни ботуши, тигани, островърхи шапки и немалко Фигъл. Още в “Carpe Jungulum“, когато за пръв път показаха малките си сини носове, унищожителните сладури обраха лаврите, симпатиите и неохраняваните шишета с отлежала шльокавица. И макар в споменатата хапеща история съвсем да не минават незабелязани, звездният час на опакованите в шотландско каре феи несъмнено е тифанската серия.

“The Wee Free Men“, излязла през 2003 година направо носи името им (работното заглавие е “For Fear of Little Men“, а през януари тази година стана ясно, че Сони Пикчърс, заедно със Сам Райли и Памела Петлър - сценаристката на Corpse Bride, са подписали договор за филмирането й).

Волният народец, както се среща като превод в “Изкуството на Света на Диска”, е книжката, в която за първи път се срещаме с Тифани - сериозно деветгодишно момиче, притежаващо неудобно развити логика и дарба за Заемане. Живееща на полегатите ширнали се пасища, нашарени с овце (и овце, и овце, и овце), нашето момиче ще трябва да се изправи срещу Кралицата на елфите, въоръжена с тиган, самоувереност и здрава почва под краката си. И с войнствено синьо племе на своя страна. Което никак не е малко.

Мястото, на което Пратчет за първи път ни запознава с нея и малкият й, ухаещ на вълна и тютюн свят, е съвсем нова концепция в дисковите книги. Дали заради рязкото хвърляне на повествованието в съвсем нова обстановка, дали заради новите герои (няма Стража, няма Магьосници, а леля Ог, баба и Смърт се срещат в съвсем символични количества), дали заради натрупването на хрумки и вдъхновение, но това, което хапливият автор ни поднася, е едно съвсем приятно, свежо, типично “пратчетовско” приключение, неизменно доизпъстрено с характерния акцент от леко тъжен, леко тягостен поглед върху нещата. Пълно с нови идеи - може да си представите за какво става въпрос.

Втората тифанска книга – “Шапка, пълна с небе” (A Hat Full Of Sky), ни среща с вече поотрасналата героиня, изпратена на обучение при една непозната ни досега като образ вещица. Далеч от сигурността на дома и земята си, Тифани разбира колко опасно може да се окаже полезното, безобидно “излизане от тялото”, което тя е открила за свое собствено улеснение и толкова често използва.

И тук, поне според мен, идва една от необичайно мрачните за Пратчет идеи - “hiver-ът”.

Създадени още в началото на времето, това са безплътни същества, скитащи се от хилядолетия, в търсене на начин да умрат. Без собствено съзнание - консистентен сбор от спомените на всички, в които някога са се вселявали, Рояците (от hive-роя се) бавно полудяват от обстоятелството, че знаят Всичко - всеки свят, всеки стрък трева, дъждовна капка или далечно слънце, неспособни да затворят очи… ужасяваща мисъл, ако човек отдели време да помисли над нея.

И всичко това, при положение, че книгите за Тифани, заедно с тази за Морис и образованите му гризачи, биват класифицирани като детска серия в творчеството на Пратчет. И въпреки че диференцирането явно е по-скоро на базата на достъпен и лесно-четивен стил на написване, нелепостта на последното продължава да ме учудва.

Наситена с повече Вихронрав и мрачно настроение (чудя се има ли наистина връзка между двете, или само на мен така ми се струва), втората книга е дори, може би, още по-въздействаща от първата.
От ентусиазираните ми думи до тук би трябвало вече да сте добили представа за трепетното очакване, с което всички, запознати с първите две части, очакват “Ковач на зима”.

И леката тъга от факта, че поредицата вече е прехвърлила средата си може да бъде разсеяна само от любопитството по отношение на “When I Am Old I Shall Wear Midnight”, както е работното заглавие на четвъртото книжле.

Но, както е казал народът (доколкото народите са склонни да казват подобни неща), ще почакаме и ще видим. Не ни остава нищо друго, освен да стискаме палци файтонът, носещ книгите, да попада на по-малко тролски пътни проверки и случайни дъждове от жаби.

Коментирай...