ТАЛАСЪМИЯ 2006
или дотам и обратно

Светлана Янева

Добре дошли на Таласъмия!

На третата година (едно прилично многозначително число), откакто зная за съществуването й, най-сетне се наканих да се вдигна и да видя на живо какво представлява тая ТАЛАСЪМИЯ, дето я организира всяка година Старозагорският клуб за фантастично изкуство и екокултура “Уибробия”. И още не мога да повярвам, че съм била там и съм видяла накуп събрани толкова много готини хора. Какво ги привлича? Предполагам, че различни неща, но едно е сигурно - всеки от тях обича фантастиката, и най-вече книгите. В компаниите, скупчени във фоайетата, около масата пред хотела, пред огъня на поляната се обсъждат филми, история – случила се и такава, която е възможно или почти невъзможно да се случи, новото в средите им... Някои са членове на клубовете в Стара Загора, София, Варна, Пазарджик, имаше хора от Бургас, Сливен, Казанлък, Търново, Кърджали, Левски, от форумите за фантастика и фентъзи в Dir.bg и Abv.bg, Бог знае още от къде, а аз си обрах от Ямбол партакешите (които ми попаднаха пред очите) половин час преди тръгването на влака в жаркото пладне (12.48 ч.) на петъчния 30 юни. Я, и в датата имало тройка! Обичам ги тия свещени числа, но повече обичам буквите и думите.

Така и научих за ежегодните срещи на любителите на фантастика на Старозагорските минерални бани, наречени ТАЛАСЪМИЯ. Една приятелка ми каза: “Що не се пробваш да напишеш нещо за техния литературен конкурс?” Да бе, що да не се пробвам? За уточнение – никога не бях писала разказ и никога не съм печелила награда в конкурса на старозагорския клуб “Уибробия”, но затова пък открих, че ми е кеф един път в годината да седна да пофантазирам и да създам нещо от идеите и образите, щъкащи в главата ми месеци наред, да отида до пощата и да проведа следния диалог със служителката на гишето:

- Такаа, получател... Какво е това? Извинявайте, не разчитам добре... Уирония ли? Уи, уи, уибро...
- Уибробия – казвам бързо, но учтиво. И учтиво, но бързо.
- Мооооля? Това име ли е?
- Да.
- Значи: У-и...? Ъ-ъ...?
И да сричаме двете, докато й диктувам по срички: У-и-бро-бия.

Трудно ми е да обясня как може в ролята на муза да ми се явява това, че в България има общества, сплотени и поддържащи тесни контакти на базата на нещо като любов към четенето и мечтаенето, но е факт – преизпълва ме неземна и идиотска радост (идиотска употребявам в хубавия смисъл на думата) от съществуването им. Възрастовата граница е, хм, не зная откъде започва и дали завършва, защото в хотел/хижа “Люляк” имаше както хора, дошли с децата си, така и доайени на фенското движение в България като Юрий Илков Generala и преводачът на “Властелинът на пръстените” Любомир Николов. За жалост не можах да видя и се запозная с другата известна преводачка – Светлана Комогорова – Комата, защото трябваше да си замина в събота надвечер, а тя е пристигнала точно тогава за голямото шоу с маскарада, яденето на чевермето, награждаването, тортата и – тук вече предполагам – завършването на тъканата черга, която художничката Надежда Лилова „Edna” ни учи да майсторим на вертикален стан в нещо, което на небългарски се нарича уъркшоп. Но за това – после. Тук беше и Григор Гачев – респектиращо фантастична натура, изключително приятен събеседник и при все, че е фрашкан с идеи, изглежда и говори много спокойно, мелодично и приятно. Изразява се точно, оригинално, с много чувство за хумор, а най-важното – напълно разбираемо за всички.

Таласъми на маса. Обичайна гледка.

“Много са чудните неща, но човекът е пръв сред тях” – казва Софокъл в “Антигона”. Най-чудното за мен бе усещането, че съм попаднала сред приятели, с които винаги мога да намеря за какво да говоря, но ако пък не ми се говори, ще ми е приятно и да помълча сред тях. Трябва да ви кажа, че подобно гостоприемство като старозагорското досега не бях виждала. При все, че се изтърсих най-неочаквано и без предварително да се обадя някой да ме чака, Христо от клуба намери начин да ме посрещне, спаси ме от търсене на автобусната спирка за баните в непознатата ми Стара Загора, заведе ме до “мястото на срещата” и тъй като нямах предварителна резервация за спане, дойде с мен на една обиколка в жегата по всички хотели и станции да си търся стая. Никога не съм очаквала, че това може да е проблем в голям почивен комплекс, но е факт – оръшкахме 20 къде по-красиви, къде направо луксозни места, а свободни се оказаха само един апартамент за 80 лв. и една двойна стая за 60 лв. На вечер! Естествено, нямах възможност да се възползвам от предложения ми комфорт и ви съветвам, ако все пак решите да ходите на Старозагорските минерални бани – вземете телефоните от интернет и си направете резервация. Между другото, в непосредствено съседство до хотел “Люляк” имаше толкова готин басейн, че единственото, за което се ядосах през двудневния си престой, бе липсата на бански в багажа ми. Не се ядосах дори когато установих, че съм си забравила дезодоранта и пастата за зъби – просто си поисках на заем. За уточнение – четка за зъби имах! И така, в силно сварено състояние се завърнахме с Христо до базата, където глас свише (не съм полуръст, но много от хората ми се виждат височки), май на Жоро, ме успокои, че едно легло тая вечер било свободно и мацката щяла да идва в събота следобед, та ако съм навита за него и за 12 лв., да си стиснем ръцете. Стиснахме ги, как няма! Отпред вече имаше групички, аз се загубих в прегръдката на Генерала, с който случайно се бяхме запознали в интернет две години преди това и си разменяхме книги и писма, а той се оказа един от най-дивите фенове, човекът, създал и председателствал десетилетия наред клубовете в Пазарджик “Аркадий и Борис Стругацки” и в София “Иван Ефремов”, винаги готов да поеме за международните срещи ЕВРОКОН или някакъв друг ...-КОН (тая година ходи до Киев) и да разкаже какво се случва в България, а още: издател и главен редактор на “Тера фантастика” – единственото специализирано списание на хартиен носител в страната...

* * * * *

Да, еволюира. Мобилните комуникации достигнаха и до Таласъмите.

Дали човечеството еволюира? Един много важен въпрос, както отбеляза Владо от Търново, и е очевидно, че това става, защото излизат все по-усъвършенствани модели блондинки. Все пак, глобалните климатични промени неминуемо ще доведат до еволюция, защото ние щем не щем се адаптираме. Дали се адаптираме? Засега виждам само да се евакуираме. Като се позамисля, същото са виждали повечето фантасти, явно и те толкова са вярвали в телесната ни адаптация към нетипични условия. Хубавото е, че са си мечтали пък на воля за пътешествия на безтелесната ни душа или каквото там представлява същността ни, съзнанието ни, наречете го както ви се харесва... Григор разказва как опитал да обясни на един свой събеседник в ICQ къде отива и защо няма да е в интернет 4 дни почти (вместо на Еньовден, както всяка година, сегашната ТАЛАСЪМИЯ бе от 29 юни до 2 юли). Събеседникът бил чужденец, канадец ли, англичанин ли, не разбрах. И бил чувал за България, даже знаел, че столицата е София. Някои и за София не са чували. Други – и за България. Та Григор му казал, че отива на една сбирка, която се казва ТАЛАСЪМИЯ, но написал името на латиница и човекът нищо не разбрал, сетил се все пак, че има такава болест и че Григор е и лекар, та в крачка му било пояснено, че това са гоблиндейс. Което май доста озадачило чужденеца, но попитал все пак, от учтивост ли, от що ли, къде се провежда – на морето или в планината, дори бил чувал за Витоша и я споменал. Григор написал, че в Средна гора. Пак на латиница. И пак пояснил, че това е Мидъл ууд. Тук другата страна вече явно направила късото съединение – таласъми, средни гори, почти като средна земя при Толкин... Велико – казал. И още – Бе ти ебаваш ли се с мен? След което се разсърдил, а ние доста се посмяхме. Но наистина какъв друг начин да обясниш къде отиваш и на какво. Почти по същия начин реагира една позната като й казах, че съм ходила на ТАЛАСЪМИЯ – пет минути я убеждавах, че не се бъзикам и такова нещо има.

* * * * *

Край лагерният огън.

На ТАЛАСЪМИЯТА предварително се обявяват лекции, но доколкото забелязах, никой не се чувства задължен от програмата – нито лекторите, нито слушателите и участниците. Тази свободна форма много ми допадна. Например лекцията, която е трябвало следобед да изнесе Юрий Илков за последната книга на Аркадий и Борис Стругацки “Обременени със зло”, с леки подтици и напомняния се състоя около десет вечерта, ама може и да не е било толкова, не си погледнах почти 24 часа часовника. Беше тъмно, стояхме край огъня, подпъхвахме неизгорелите части от клонаците... Имаше светулки. Не бях виждала тия примигващи чуднотии от детството си. Когато заслизах по стълбите пред хижата и тръгнах към огъня на бетонното колело сред поляната, пред мен заблещукаха няколко екземпляра и най-странното е, че се заковах с мисълта, че може да ги блъсна. Бях напълно стъписана в първия момент... То е като да сте забравили, че котката ви е котка, да не сте виждали това животно десетки години и изведнъж срещу вас се засилва с радостно мяукане едно космато четирикрако... не, не е същото, но пак ще е стъписващо. Останах с впечатление, че въпросната книга е четена от трима-четирима души, защото на Генерала помагаха Владо от Търново и Ивайло Иванов, на когото казват Търновски (за него зная само, че пише хубаво и печели конкурсите за фантастични произведения, че има съвместни разкази с Ангелина Илиева, другата призната и любима авторка на приказни творби, базирани на фолклора и митологията ни, която издаде през 2005 г. първата в България електронна книга с ISBN “Легенда за стражите на трите порти” с всичко написано от нея досега в жанра фентъзи). Първо се заговори за превода на заглавието, после ни бе разказана историята на написването и част от сюжета, като паралелно се коментираше анализът, направен от някаква руска критичка на заложените препратки и числови символики в “Обременени със зло”, за скрития диалог с “Майстора и Маргарита” на М. Булгаков, за оригиналността на образите, за композицията на романа, за това, че всъщност братя Стругацки са известни с фантастичните си повести и това е наистина най-сериозният им опит с такава голяма епическа форма, че книгата е мислена и писана години наред... Най-потресаващото се случи обаче в момента, в който Владо и Ивайло се кефеха и разказваха за един герой, дето имал кожена чанта и авторите много подробно и майсторски описвали как бъъърка, бъъъърка, бъъъъърка в нея, как ръката му потъва все по навътре и по-навътре, как чантата сякаш е бездънна, как едва ли не тя е вход към преизподнята адова... Точно в тоя момент огънят буквално експлодира и върху нас се посипаха въглени и искри. Всички наскачаха, едни гасяха въглените в тревата наоколо, други се оглеждаха и отърсваха, трети събираха отново огъня, четвърти се шашкаха гласно, че не може това да се е случило. “И какво казвахте за чантата?” – пошегува се някой. “А-а-а-а-а, нееееееееее” – колективно викнаха няколко гласа – “За тая чанта и за вратата към ада повече НЕ!” Според по-запознатата с физичните процеси мъжка част от събралите се, взривът е представлявал пръсването на бетона под огъня от високата температура. Да ви кажа, беше много красиво и никой не пострада, но бе и едно от наистина редките съвпадения, които съм сигурна, че всички ще запомнят. Поне се уверихме, че тая книга има силно и важно послание, ха-ха. Аз си я намерих на руски и ще я прочета, на български била рядкост.

* * * * *

Току-що проверих откога се провежда ТАЛАСЪМИЯТА – излиза, че от 2001 г., а само година по-рано е учреден клубът на любителите на фантастиката в Стара Загора. Като поразгледах снимки и туй-онуй (както се изразяваше една позната) – че то няма година, в която купонът да не е бил щур. Явно винаги се продават книги. Сега – също. Дори животните се отнасят с любов към тази инициатива – разгледах снимките в апарата на Христо и много се смях на кадрите с едно подстригано и болнаво сивкаво куче с ранички по кожата, което е май местният любимец. Доколкото разбрах, това добродушно и доверчиво създание било вече старо. Установих, че се кефи не само да го галят, а и да го снимат, защото на въпросните кадри се бе разположило със задните си части върху подредените за продажба книги и очевидно се чувстваше комфортно в интимна близост с фантастичното слово и фотообектива. Това са и малкото моменти, в които то, кучето, може да бъде видяно будно – през повечето пъти, в които ми се мяркаше пред погледа, ленивият талисман на хижата се изпъваше или по фотьойлите, или на дивана във фоайето, или точно пред входа, където всички внимателно го прескачаха, за да не смутят старините му.

Отново е сутрин. И масата е сложена...

Като казах “талисман” се сетих, че ТАЛАСЪМИЯТА тази година си имаше талисманчета – връзваха се по ръцете с велурени връвки, едни такива много симпатични, като слънца, полегнали в дървени възглавки. Сигурно нищо не си представяте, но какво да направя! Раздаваше ги изключително красивата Антония Дончева или просто Тони от старозагорци. Тя прилича на дългокоса фея, учи в художествената гимназия в Казанлък и вече две години е автор на илюстрациите за корицата на сборника “Таласъмия”. В него влизат най-добрите разкази от конкурса за литературна творба, базирана на фантастичното и приказното в българския фолклор и митология, издава се в ИК “Квазар”. Тони и Edna не пропуснаха отново да изрисуват телата на мераклиите да си имат татуировки. Не бях виждала никога как става слагането на временна татуировка – използваха нещо като флумастери, някои от цветовете бяха фосфоресциращи, а картинките – растителни мотиви, тигри и дракони, декоративни плетеници... това се виждаше, ама кой е казал, че татуировки се слагат само по откритите части от тялото? Такаааа...

* * * * *

Лекторските начинания набираха скорост. Двама бяха гостите, дошли да просвещават в съботния следобед феновете с някаква книга, която не схванах дали е именникът на българските ханове или интерпретации по него с исторически претенции. Уточнявам, че историята не ме влече особено и поради това реших да се кача в стаята, но тъй като тя бе точно над мястото, където се обсъждаха славните дни на Аспарух и голямата му рода, а се задаваха и въпроси, нададох ухо. Това не помогна да се почувствам по-знаеща, схванах само, че долу се коментираха загадки, крити от нас или неразбулени досега от науката, но когато чух, че бе намесен и Христо Ботев и се отправят намеци, че литературната наука избягвала съзнателно да тълкува защо в "Хаджи Димитър" лирическият герой проклина цяла вселена, не издържах и слязох. Просто се чудя понякога каква е тая страст, с която се търси под вола теле и колко лесно се създава илюзията за тайнственост там, където такава липсва. Кой нормален учен ще седне да обяснява защо "уста проклинат цяла вселена", когато авторът го казва след няколко куплета – че "юнакът" умира сам и предаден, без Караджата и вярната дружина? А де! Да не говорим, че пълният член бе посочен за характерна отлика на българския от другите славянски езици. Има си хас! След като е въведен като правописна норма в началото на ХХ век. Или пък търсенето на дядото на Константин-Кирил Философ сред българското болярство, че колко бил издигнат и как бил разжалван... Просто попитах защо се догаждаме за дядо му, като е казано просто и ясно, че майка им е била славянка (в житието, краткото, се посочва името й – Мария).

* * * * *

И в двата дни, в които бях на ТАЛАСЪМИЯТА, хората разговаряха за протеста, който доби огромна популярност в страната ни благодарение на Григор Гачев и неговия блог. Става дума за несъгласието с издателската политика и отказът да купуват издания на Издателска къща “Труд” на много хора, морално определили се на страната на незрящите и сайта на Виктор bezmonitor.com. От там бяха свалени и станаха недостъпни за хората със зрителни проблеми много български класици, за чиито творби “Труд” притежавали авторски права. Да си ги държат и правата, и изданията! Аз си пазя старите издания и ще си чета оттам, а ако издателството мисли, че така ще възпита свои млади почитатели и читатели, дълбоко се лъже. Лично смятам, че те нарушиха правата на хората в неравностойно социално положение и се отнесоха към тях отвратително. Пожелавам им успехи с онази част от населението на страната, която не ползва интернет, защото се съмнявам, че ползващите след подобно поведение на издателство ще жертват личните си средства за продукцията му. Григор пожела да изнесе лекция, в която да изложи своите възгледи и да запознае присъстващите на ТАЛАСЪМИЯ-та с OPEN SOURCE и лицензите за авторство, но вече всички май бяха запознати. Поне взимаха отношение. Аз се опитвам да проумея за какво става въпрос вече към година, но все още не успявам, признавам, че не полагам и достатъчно усилия, но все някога и на това ще дойде редът.

* * * * *

Вертикалният стан.

На други лекции не присъствах. Но пък бях сред желаещите да се научат да тъкат черга от парцалени ленти на вертикалния стан на художничката Надежда Лилова. Известна във фенските среди като Edna, тя е наистина невероятна. “Душа човек”, както я нарече Копо (Ангел Богданов – друг легендарен член на старозагорския и софийския клубове по фантастика, активен и винаги остроумен, остроезичен и енциклопедичен участник във форумите на Dir.bg и Abv.bg). Миналата година, както ми разказа тя, донесла и глина, и дори пещ от София, но не намерили достатъчно дълъг удължител. Затова пък всички страшно се забавлявали да се клепат и моделират. Тази година бе приготвила кълбетата, конците за основата, опъна ги на една метална стойка от липсваща люлка с дърво и тежести и започна търпеливо да ни обяснява как е най-лесно да прокараме кълбото, как можем да втъкаваме лъскави нишки, примерно от целофанени опаковки или фолио от вафли и кроасани, с коя ръка да си подаваме, абе – магия ви казвам. Като седне човек и се вторачи, има чувството, че ръцете му не са неговите и друга сила неземно почва да ги движи, а под тях израства тъкан, истинска, красива, уплътнявате я с пръсти... Ще пробвам сама, решила съм го, защото много ми хареса. От клуба казаха, че ще си сложат чергата пред вратата или на стената, второто – надявам се. Все пак аз втъках в нея много любов и един нокът даже. В уъркшопа по-усърден и вдълбочен от мен бе май само Божо, както аз вътрешно го нарекох, но иначе се казва Божидар Грозданов и е двукратен носител на награди в литературния конкурс на старозагорци. Жалко, не знаех, че е тук и Георги Малинов – много харесах неговия разказ “Хакери на генома”, можех да се запозная, ама няма вече как – ще оставя за другия път. Тъкането ме наведе и на друга мисъл – че при него най-важни са задните нишки. Който е виждал как става, ще разбере веднага.

Освен всичко това и другото, което пропуснах – домакините бяха невероятно мили и ми осигуриха транспорт до Стара Загора, за да си хвана вечерния влак. Вози ме Любчето, сестрата на Митко, която караше спокойно новата си кола и успя да ми разкаже, че счупила страничното огледало предния ден, но Григор Гачев й помогнал да намерят автоморга и да оправят пораженията, даже я успокоявал през цялото време, така че – аз съм свидетел – момичето бе преодоляло шока от инцидента. Не че разбирам особено, но често ми става лошо, като се возя, а сега не изпитах нищо подобно и дори се наслаждавах на гледката на планината, а и шосето от Старозагорските минерални бани до града е почти ново, направо да ти се допее.

Като се озовах във влака, ми бе тъжно, че си отивам, но се усмихвах – защото още ми бе хубаво, че съм прекарала два дни с такива светли и открити хора. Невероятните, фантастични личности от старозагорската ТАЛАСЪМИЯ !!!

Карнавалът

Таласъмски събор

LifeJoker

Бира, карти и хеви метъл.

И започнаха в началото на лятото да се събират от всички краища на земята всякакви духове и същества, красиви и страшни, космати и зъбати. Избрали бяха един вековен дъб, около който да танцуват и да пеят песни, да славят разгулния живот и да разказват за белите, що бяха натворили през годината. Разправяше се, че в това дърво преди години Вида Баздържийка затворила дванадесет извора и цялата околия съхнела, докато Марко Кралевити не я посякъл с дамаскинята си.

Новодошлите се точеха три деня, някои се стекоха от близките гори и села, но други пристигаха от далеч, кой с каруца, кой яхнал широкорог елен или пък вълк, а повечето идваха с пети, подбити от дългия път. Най-много бяха таласъмите и самодивите, събрали се в два лагера отдалечени, но с постоянна връзка. Дребните космати злосторници се бяха организирали заедно с други духове, домовици и водяни, и преди всичко чукундури, но едрите и глупави побойници седяха далечко от огъня и издаваха разни неприлични звуци, докато преглъщаха едри късове недопечено месо. От време на време притичваше и по някой караконджул, вселил се във вълк или куче. Самите таласъми, заобиколили вождовете си Тиквеняк и Непохват, печаха на буен огън всякакви живинки, що бяха намерили, катерици и плъхове, овце и магарета. Тиквеняк лежеше полупиян и наливаше в устата си вкиснало вино от меден ритон, докато Непохват с лъст в погледа се въртеше около една кикимора. За охрана на лагера бяха служили елитните поборници от чукундурската дружина на “Раждясалиъ ножь”, въоръжени с огромни сопи с пирони по тях и обковани в тежки брони, но те разбира се отдавна се бяха натряскали до безсъзнание.

И отново на маса, рано... наобед

Наблизо самодивите бяха разпалили буен огън, който прескачаха с песни и смях, танцуваха около него и обсипваха с подигравки съседите си. Кръшните им снаги, облечени в бели ризи и падащите като водопад руси къдрици на косите им, богато накичени с цветя предизвикваха много от юнаците и злите духове да се въртят около лагера им. Много от тези горски привидения се къпеха в потоците и близкото езерце, за да се спасят от жегата през дните. Уви, много негодувание предизвика един чукундур, който цопна с дивашки крясък в езерцето и смешно размахвайки ръце запелчети мръсотии. След този случай на никого повече не му се искаше да влиза във водата.

Три дни и три нощи изминаха в непрестанен гуляй, разкази за отминали времена и за бъдещи планове. Накрая на третата нощ дойде кулминацията на събора. След маскарад, в който участниците се бяха оприличили на хора от различни раси и земи, бяха избрани най-личните сборяни, една срамежлива самодива и един едър таласъм. Разбира се бе много трудно да се направи подобен избор, но пък награждаването премина в постоянни закачки и много смях. Бяха наградени лично от Непохват и таласъмите, свършили най-големите бели през годината. След това дойде и мигът, който всички очакваха. Групичка пръчоглави запристъпваха с копита и донесоха един огромен вол, набучен на дървен кол и изпечен по най-изкусен начин. Докато самодивите с демонстративно отвращение и ирония се втурнаха в гората, таласъмите и чукундурите се нахвърлиха с настървение върху препеченото месо, а пръчоглавите не смогваха да им наливат вино.

Хубавите неща за съжаление свършват...

На сутринта много малко от духовете успяха да надигнат натежалите си глави, но все пак по пладне бавно се оформи групичка, която обменяше разни предмети. Един таласъм с гордост показваше сложи-покривчица, която накрая успя да размени срещу калпак-невидимка, откраднат от незнаен юнак от една самодива. Друг пък се хвалеше с каменояд, рядко и ценно зверче, но докато демонстрираше апетитът му животинчето прокопа дупка в една скала и изчезна в нея. Единствения недоволен от търга беше един чукундур, защото никой не искаше трите буркана добре мухлясалия, отлежал до вкисване конфитюр от кисели краставички, наследство от баба му.

С това се сложи и края на събора, след което всеки, който можеше да крачи, бавно се запъти към родните си места. Дали заради многото изпито вино, или пък с малко тъга от приключилото събитие, оклюмалите таласъми си подвикваха закани “че следващия път ще ви бием на зарове” или “че ще направя такава беля през годината, каквато не сте и мечтали”, но като на всяко сбогуване пресилените опити за шеги изглеждаха някак сиви.

Коментирай...