|
|
        
|
Пиратските истории докосват някаква струна в душата на човек. Дали е заради “Острова на съкровищата”, която са ни чели като деца, или игрите за търсене на съкровища, приключенията, които сме си измисляли и сме играли. По някакъв начин пиратите се превръщат в един от символите на детството ни. Когато “Карибски пирати: Проклятието на черната перла” излезе през 2003, филмът автоматично се превърна в един от любимите ми. Какво чак толкова има в този филм? Освен това има клишета, които никога няма да ми омръзнат и на които детското в мен вероятно никога няма да се насити. Симпатичният злодей, пройдоха, авантюрист, любимец на съдбата. Пират, но никога наистина лош. Героят, с който всеки един от нас вътрешно се е идентифицирал като дете. Или прокълнато митично съкровище, в преследването на което героите се впускат. Или приключението: връхлитащи зомбита, пристанищни фортове и призрачни кораби оплетени в живописна канонада, преследващи се фрегати изравняват бордовете си и гюлетата политат, разхвърчават се трески от пробита палуба, а високо по реите се пирати се готвят за абордаж, стиснали саби в зъбите си.
С нетърпение очаквах втория филм – новата среща с Джак Спароу, морските битки и всичко останало. Очаквах го със смесени чувства, защото подобно на много продължения, предполагах, че ще гледам “нещо”, безсмислено натъпкано с много специални ефекти (битките да надхвърлят по пищност предишните), театрални жестове (Джак Спароу да е е още по-“Джак Спароу”) и лишено от всякакво смислено съдържание (в крайна сметка едно приключение няма нужда да има кой знае какво съдържание, но все нещо трябва да има, нали). Когато малката ни групичка излезе от киносалона, някой бе приел филма с равнодушие, друг критикуваше излишните според него спецефекти, а ние с Шанара се оглеждахме с доволно премрежени погледи за маса, на която да скочим, и нахъсано размахвахме въображаеми саби. Но нека спомена малко за самия филм. Джак Спароу (Джони Деп) е уплашен, при това не на шега. С типичната си самонадеяност преди години (или по-точно 13 на брой), той е сключил сделка със самият дявол, в ролята на Дейви Джоунс, капитанът на Летящият Холандец, който му е измъкнал от дълбините най-бързият кораб, порил някога моретата - Черната перла - и го е направил негов капитан. Сега обаче е дошло време да плати сметката. И, какъвто си е хитрец, Джак е намерил средството да се измъкне и този път. Обаче има един малък проблем. За да го направи, той трябва да знае точно какво иска. Което се оказва малко трудно за вятърничав тип като него. В същото време Уйлям Търнър (Орландо Блум) и годеницата му, губернаторската дъщеря Елизабет Суон (Кийра Найтли), са арестувани половин час преди сватбата им, и са хвърлени в затвора от новия кралски наместник Лорд Бекет (Том Холандер), задето са се помогнали за бягството на Джак. Сега Уйлям трябва да намери капитан Спароу и да вземе от него... разваленият компас?!?... ако иска той, годеницата му и Джак да не увиснат на въжето. За да го направи, му се налага да се оправя с човекоядци, морски чудовища, нежеланието на самият Джак и амбициите на изпадналия в немилост Комодор Норингтън (Джак Девънпорт).
Очакванията ми до известна степен се оправдаха. Морските сражения бяха по титанични. Злодеите – по-страшни и зли. Саблените битки бяха още по-нереалистични, още по... прекаляващо абсурдни (особено воденичното колело на изоставената мелница). Към клишетата от първа част се добави още едно, филмът завърши с типичен отворен край в стил “отиваме да спасим Хан Соло”. Орландо Блум, въпреки че е поработил върху "фейс-експрешъна" си, продължава да играе Леголас, независимо в каква роля му натресат. Кийра Найтли отново не впечатлява особено – образа й не е нищо по различно от последните няколко, които изпълнява - Домино Харви или Елизабет Бенет от “Домино” и “Гордост и предразсъдъци”. Качествената актьорската игра във филма се изчерпа с Джони Деп (2/3 филмът отново са Джак Спароу). На какво се дължи този мой ентусиазъм тогава? На три неща. Главното – Всичко, казано по-горе, бе поднесено от режисьора Гор Вербински по такъв необикновен начин, че тази нереалност не ме дразнеше, напротив, беше като излязла от собствените ми, пресилени детски игри на фантазия, в които всеки от нас извършва невъобразими чудеса от храброст със собствено озвучаване, крещейки “фшшшш-БУМ”. Вербински успява очевидно да прекали със спец-ефекти и каскади, без това грубо да подразни зрителя (както направи Питър Джаксън в Кинг Конг, например), създавайки нещо, което е точно това, за което претендира – ни повече, ни по-малко: приказка за възрастни. Режисьорът не се опитва да създава някаква възвишена атмосфера, да прокарва идеи, да показва душевни конфликти, въображаеми развития на герои, да прави опити за “голямо кино” в типично касов филм, и най-вече - да се възприема на сериозно. Всичко това дразни и отблъсква зрителя, всеки опит на филм да бъде повече от това което е в действителност. Какво се получава от подобни “експерименти” нагледно илюстрираха “Звездни рейнджъри” или “Денят на независимостта”, станали едва ли не култови именно благодарение на своята абсурдна и нелепа амбиция. Вербински иска само едно: да излезеш нахъсан от киносалона със жажда за ОЩЕ.
Майсторството на екипа от кинематографи е задължително за един филм с амбиции касов успех, за това няма да се спирам подробно на специални ефекти, операторски умения, монтаж и прочее. Но не мога да подмина музиката. Колкото и странно да ви звучи, във всяка кинематографична продукция, независимо какво е – телевизионно предаване, импресия или филм, добре написаната музика ще свърши 2/3 от работата на екипа. Е, в “Карибски пирати: Сандъкът на мъртвеца” музиката е на особена висота. Тя е едно от нещата, които ви карат да искате ОЩЕ. Третото... Третото е свързано с причината да озаглавя тези редове “Едно пиратско лято”. Ако сте излезли и вие като мен от киносалона настървени и със жажда за още и то ВЕДНАГА... Ами, знам от къде да си набавите от същото. Под “същото” разбирайте не само атмосферата, хуморът и приключението - разбирайте 90% същото. Зомбирани пирати. Морски битки. Дъщерята на губернатора, която се оказва бойна мадама с авантюристичен дух. Прокълнато съкровище. Вуду-вещици, които ви помагат. Човекоядци, които се готвят да ви изпекат на шиш. Обикаляне из карибски острови в търсене на съкровища. Дори примамването на кученцето с ключовете от килията ви в затвора с кост от скелета в съседната килия.
Нещо повече. Знам как да влезете ВЪТРЕ в приключението. Трябва ви само компютър. И куестовете от поредицата “Островът на маймуните” (Monkey Island). За сега в поредицата влизат 4 куеста-приключенски игри, “The Secret of Monkey Island” (1990), “Monkey Island2: LeChuck's Revenge” (1991), “Monkey Island3: Curse of Monkey Island” (1997),“Monkey Island4: Escape from Monkey Island” (2000), но заради отворения край на последния се предполага, че ще има и пети. И така, малко за историята. В играта вие сте младия Гайбръш Трипуд, който на всяка цена е решил да стане пират. Четирите приключения разказват романтичната история между вас и жената на вашите мечти, Елен Морли, дъщеря на губернатор, а по-късно – самата тя заема мястото на баща си; и враждата ви със злия зомби-пират Ларго ЛеЧък, който е влюбен в Елен и на всяка цена е решил да я направи своя зомби-кралица. И пътьом да намерите легендарния Маймунски остров и неговото съкровище, наречено “големия ААААААААААА!”. Както се оказва, на острова има врата към самият Ад, а ЛеЧък умело я използва за да превръща всички пирати попаднали там в скелети за своята лична армия...
В първа част, “The Secret of Monkey Island” (1990), Гайбръш (що за идиотско име?), трябва да се справи с Трите задачи, които ще го направят пират – да овладее изкуството на кражбата, на боя със саби и търсенето на съкровища, а накрая – да спаси Елен от лапите на ЛеЧък.
Във втората “Monkey Island2: LeChuck's Revenge” (1991), Гайбръш трябва да се оправи с ЛеЧък, който, като всяко нормално зомби, е възкръснал и жаден за отмъщение, като пътьом младокът намери Маймунския остров и съкровището му. Погледнати в ретроспектива, двете игри не блестят с графика или музика – какво друго би могло да се очаква от зората на куестовете. Построени на легендарния SCUMM (Script Creation Utility for Maniac Mansion), игрите предлагат лесен, и за времето си революционен интерфейс. До тогава командите, които изпълняват героите трябвало да бъдат въвеждани от клавиатурата – “отвори шкафа”, “погледни картината”. SCUMM предлага удобен интерфейс, при който основните действия, които може да изпълнява героя (“отвори”, “затвори”, “погледни”, “вземи”, “дай”, “говори със” “използвай” и т.н.) са икони на екрана и след последователно кликане на желаното действие и желания предмет се е изпълнявала командата. Графиката на играта, интерфейсът и музиката биха могли да отблъснат мнозина, които не са играли подобни игри преди години и са навикнали всичко да им е триизмерно, с максимално правдоподобни графични текстури и последен модел енджин. Но за “старци” като мен, шегичките, комедийните случки и диалози са по-важни. Пък и атмосферата си я има, независимо от пикселизираната графика.
В “Monkey Island3: Curse of Monkey Island” (1997) Гайбръш допуска огромната грешка да поиска ръката на Елен и да й подари пръстен, който е откраднал от съкровищницата на ЛеЧък. Пръстена се оказва прокълнат, а Елен – превърната в златна статуя. И всичкото това на остров тъпкан с пирати. Младият Трипуд трябва да действа ама много бързо, преди някой да е претопил годеницата му на кюлчета. И както обикновено, ЛеЧък е наоколо. В третата (откровено казано, любимата ми), напредъка в графиката е значителен. Вече участвате в “класическа анимация” тип “Дисни”... или по-скоро “Таз-мания”, ако се съди по начина на изобразяване на интериора. Героите вече са озвучени от актьори, а музиката вече не е “midi”, а качествен 44 kb звук. Интерфейсът е значително опростен, като възможните действия са сведени до три – виж, говори и вземи/използвай.
В последното за сега приключение на Гайбръш “Escape from Monkey Island” (2000) Гайбръш и Елен са принудени да се справят с план за унищожение на Островния триъгълник. За целта трябва да използват катапулти, вуду-магия и пиратстване до дупка... Изглежда обаче всичките им усилия ще се окажат безсилни, освен може би, ако не прибягнат до Абсолютното Пиратско Предизвикателство... и ако знаят какво е то, разбира се. Откровено казано, последната игра малко ме разочарова. Въпреки триизмерната графика и съвременния енджин, Лукас Артс според мен допуснаха огромна грешка. Интерфейсът на играта е в стил “Грим Фанданго” – тоест на third-person екшън-адвенчър. Или иначе казано, управление изцяло с клавиатурата, което според мен е много голям минус за един стопроцентов куест. Независимо от това, атмосферата си е там, хуморът си е там, музиката си е там, приключението – също. Вярно, в “Monkey Island” няма Джак Спароу. Има Гайбръш Трипуд, чийто забавни коментари, абсурни приключения, лек, комедиен идиотизъм, и праведен гняв към това, че никой не го приема насериозно не могат да заместят героя на Джони Деп. Защото са нещо друго. Но със същото качество.
|
Изгледах “Карибски пирати: Сандъкът на мъртвеца” на 22 юли. Прибрах се вкъщи и изгледах “Проклятието на Черната перла”. После си извадих от библиотеката “Островът на съкровищата”, “Сандокан” и “Морският ястреб”. Качих си първата част от “Острова на маймуните”. По мой сметки, ще “пиратствам” до средата на септември. Ако искате, можете да го направите и вие. 