Един уикенд в Родопите

Моарейн

Обичам родината си. Не винаги опознаването й спомага за това, но в случая крилатата мисъл напълно съответства на чувствата, обзели ме след изминалия уикенд.

Пътуването, както винаги, не бе след любимите ми части от мероприятието (продължавам да си мечтая за революционно развитие на науката в най-близко бъдеще, което ще доведе до откриването на телепортацията и ще направи туристи като мен безкрайно щастливи). След няколкочасово изморително и изпълнено с много завои “набиране” по възможно най-тесния двупосочен път, който съм виждала, най-сетне паркирахме пред пропастната пещера “Дяволското гърло”, намираща се в Триградското ждрело, община Борино. Събота ранен следобед и страшно много хора, чакащи да влязат срещу скромната сума от 3 лева. Май имаше някъде някакъв екскурзовод, но нито го видяхме, нито го чухме, може би защото в пещерата едновременно се изсипахме около 70 човека и на моменти (особено в първите 50 метра след входа) се чувствах както при влизане на метал концерт (тъмница, блъсканица и нищожен процент на знаещите къде точно искат да отидат, но желаещи да се отзоват там възможно най-бързо).

След изминаване на изкуствено прокопания тунел влязохме в същинската пещера - дължина 110 метра, ширина 40 метра, височина до 35 метра – величествено природно образувание, в което може да се побере катедралата “Св. Александър Невски”. За Дяволското гърло се носят много легенди. Много популярна е тази, която разказва, че древните траки хвърляли в бездната своите вождове, за да ги направят безсмъртни. Според друга легенда, това е мястото където певецът, прорицател и учител Орфей е слязъл в подземното царство на Хадес да търси своята любима Евридика. Следвайки група луди глави, се спуснах леко извън маршрута и потопих ръце във вихрещата се вода, която се оказа изненадващо топла в сравнение с температурата на въздуха. Гледайки мрачната водна повърхност, си спомних прочетената преди време история за двамата загинали при проучването на пещерата леководолази, и благоразумно се отдалечих от измамно плиткия вир. Дочух разкази, че нищо, донесено от реката (огромни дървета и други наноси) не се появява повече на бял свят – изчезва някъде из стотиците каверни и процепи. След кратка обиколка на достъпните за любопитните места започна и стремителното изкачване по тясна и много стръмна стълба с високи парапети. На места има малки площадки за почивка на по-неиздръжливите, така че всички успяват да достигнат горния отвор на пещерата без особени премеждия. В най-високата точка гледката е зашеметява, активно подпомогната от ревящия на няколко стъпки водопад. По виеща се пътечка отново слязохме до входа на пещерата, получихме желаните печати в туристическите си книжки, и след три часов не особено уморителен преход достигнахме с. Ягодина, където ни очакваха лелеяните баня, легло и храна, на доста прилични цени. Здрав “планински сън”, обилна закуска (защо толкова огладнявам в планината, съвсем не ми е ясно!?!) и кратичко едночасово преходче до крайната дестинация на пътуването – Ягодинската пещера.

Пътечката е маркирана, сравнително безопасна и преминава през живописни местности. В най-високата точка от прехода е построена беседка с масичка и пейки за отдих и пълноценен изглед към Буйновското ждрело. По усойните места познавачът може да види стотици безсмъртничета (Орфеево цвете или родопски силивряк - легендата разказва, че малкото растение с бледолилави цветове изникнало от сълзите на Орфей, който безутешно скърбял по любимата си, изчезнала завинаги в подземния свят), които са уникални и могат да се открият само в този регион. Характерното за това растение е, че ако бъде правилно хербаризирано и съхранявано, дори след доста продължително време (досега са правени успешни опити до 11 години), при поставянето му в естествената му среда се съживява и раззеленява отново, възкръсвайки за нов живот.

Ягодинската пещера е тектонично образувание с огромни размери на възраст около 270 хиляди години (една от най-младите пещери у нас). За да достигнат до нея пътуващите с автомобил, трябва да се справят с предизвикателството, наречено двупосочен еднолентов път в условията на планинско дефиле. Части от пътя и особено мостчетата са в постоянна реконструкция с цел укрепване, поради ерозионното действие на реката, снеготопенето и проливните дъждове. Самото пътуване до входа на пещерата си е живо приключение за по-неопитните шофьори. Ограничението от максимална скорост 20 километра е често срещано и силно препоръчително. Отдясно на входа на пещерата има живописен дъгообразен мост без перила, а малко след него предприемчиви българи са прокарали нещо като мини-въжена линия през реката и предлагат преминаването й в стил “Тарзан” за малки и големи, за което желаещи изобщо не липсваха. Влизането в пещерата задължително става с водач и на всеки кръгъл час.

Групата и този път беше над допустимото, според мен – около 80 човека – и екскурзоводката нямаше физическата възможност да “огрее” навсякъде, така че мнозина си останаха незапознати с интересните факти като: Новогодишната зала (където всяка година спелеолози празнуват настъпването на новата година, някои от присъстващите даже бяха поканени на празненството), в която се извършват и десетки бракосъчетания; “Целувката”; „Братята Кирил и Методий” (отбелязани с малка розичка), „Дядо Коледа и седемте джуджета”; „Барбароните”; начина на създаване на пещерните перли и на самата пещера като цяло. Маршрутът за туристи е малко над километър и се изминава за около 50 минути. Най-голямата зала се нарича “Разломна” (името не би могло да бъде по-буквално от това), и до нея се достига посредством железни стълбички. Това е третата по големина пещера в България, която има разкрити още четири нива, чието разглеждане е възможно чрез 3, 6 и 8-часови преходи, само с предварителна заявка и подходящата за това екипировка. На излизане ни чакаше още една заключена желязна врата и път към друг уникален по рода си обект – енеолитно жилище, обитавано от така наречените прототраки. Компетентна екскурзоводка посреща всеки желаещ и провежда интересна беседа за начина на живот на древните, населявали пещерата, която се оказа грънчарницата на околността.

След пълния с емоции предобед тръгнахме към Пловдив и на десетина километра от пещерата, в Тешел, се натъкнахме на комплекс “Орфей” – чудесна кухня, с бързо и качествено обслужване (нещо, което не мога да кажа за заведенията в Широка лъка). Пъстървата на скара във фолио и с масло е великолепна. Пътят се вие из живописни местности, а язовир Кричим е величествено творение на човешката ръка. Не зная дали заплащат допълнително на униформените пазачи на стената, но този, който ни посрещна, така сладкодумно и подробно отговаряше и на най-безсмислените ни въпроси, че се замислих дали не заслужават това. Като стигнахме автомагистрала Тракия и се ширна равното тракийско поле осъзнах, че моят родопски уикенд вече завърши, но ме зареди с красота и спомени за месеци напред.

Коментирай...