|
|
        
|
Дълго време се чудех кой точно филм е достоен за ревю, което да се вплете в настроението на наскоро отминалата Таласъмия и да доизгради тематичната цялост на броя. Безспорно това трябваше да е приказен филм, изпълнен със създания от друг свят, каквито макар да бяха снимани в изобилие през последните години, далеч не направиха избора ми по-лесен. Истината е, че заливащия ни поток от изпълващи зрението визуални чудеса страда от типичните холивудски пороци. Затова съвсем естествено се обърнах с известна носталгия към не толкова “пресните” филмови шедьоври от детството ми. Учудващо за мен е, че всъщност този филм, Лабиринт, далеч не е толкова популярен, колкото заслужава и твърде много хора не са го гледали или не си го спомнят. А не по-малко тъжен е фактът, че е трудно и да се намери в днешно време. Лабиринтът, в който “всичко изглежда възможно и нищо не е такова, каквото изглежда” определено грабва окото. Макар да е сниман преди двайсет години и без наличието на достъпни компютърни ефекти, а може би и благодарение на това, филмът-приказка удивлява с операторско майсторство и напредничави идеи. Цялата фантастичност е постигната по изключително интелигентен начин, което едва ли учудва, имайки предвид участието на Лукас. Малко субективно и с доста въображение, но могат да бъдат открити сходства с трилогията Междузвездни войни (наистина предпочитам да се самозаблуждавам че е трилогия). А да не забравяме че чичко Лукас стои и зад приключенските шедьоври за Индиана Джоунс, както и другата спираща дъха приказка - Уилоу. Всичко, от входа на лабиринта, през “говорещите” ръце, чак до една от последните сцени с лабиринта от стълбища е направено по прост, но много въздействащ начин с елементарни похвати и много, много желание.
Тук трябва да споменем и още едно голямо име, доста демодирано в очите на компютърното поколение, но на човек, постигнал непостижими висоти... в използването на кукли. Освен обичаните навремето “Улица Сезам” и “Мъпет шоу”, подписа на Джим Хенсън стои под Лабиринт и не по-малко въздействащите телевизионни серии The Storyteller и The Storyteller: Greek Myths, както и “The Witches” от 1990. Художник на филма е също легендарния Брайън Фрауд (чиито син играе бебето), работил в много подобни продукции и отново заедно с Джим Хенсън. Изобщо можем спокойно да говорим за един сработен, пълен с идеи екип, който да постигне приказната визия. Без изключение, куклите изграждат образите на злите духове (goblins) точно такива, каквито трябва да бъдат. Леко комични, но все пак зли. Освен това имаме едно джудже (Хърбльо), добър по душа, но принуден да извърши предателство, както и незабравим комичен елемент в лицето на рицаря-куче и верния му кон (всъщност куче, бобтейл, което постоянно трака със зъби от страх). Имаме и огромното добродушно чудовище Людо, което завършва “Задругата на бебето”.
Всъщност забравихме главната героиня Сара, която заедно с гореизброените образи влиза в лабиринта да търси брат си, отвлечен от неизменния архезлодей (Goblin King, преведен като Принца на Мрака). В ролята на последния виждаме Дейвид Бауи, малко женствен за моя вкус, но пък носи със себе си музикален елемент във филма. Сара от своя страна е леко невзрачна като актриса (Дженифър Конъли), но пък е перфектна за ролята. Поуката от целия филм като че ли идва в самото начало и би трябвало да се формулира като нещо от сорта на “Внимавай какво си пожелаваш” или “Не мисли лошо на близките си”, гледайте и ще разберете защо. Не прекалено клиширан, с прекрасни за времето си и въздействащи дори сега ефекти, Лабиринт е една много силна приказка, подходяща за големи, малки и много малки. Може да не е известна като “Магьосникът от Оз” или “Хрониките на Нарния”, но пък на мен определено ми харесва повече, така че ако имате възможност, гледайте го, или го гледайте отново... с носталгия.
|
|||||||||||||||||||
