|
|
        
|
Попаднах на филма случайно. Просто една вечер се ровех из ArenaBG, за да видя какво ново е качено, а и с тайната надежда, че се е появил някакъв фантастичен филм. И ето - късметът ми се усмихна. Трудно е да се определи какъв точно жанр е филма. Според IMDB той е фентъзи, макар според мен това да не е така. Отначало човек може да се заблуди заради света, в който попада Хелена, и съществата, с които се среща, но накрая става ясно, че те са плод на нейното въображение, оживели в сънят й, така че при това положение филма не може да претендира, че е фентъзи, макар че колкото и да се мъча изобщо не мога да измисля жанрово определение на филма. Но да започнем всичко по реда си. Режисьор на “Огледалната маска” е Дейв МакКийн, чието име чувам за пръв път, а и от списъка на филми, изброени в творческата му биография, не съм попадал на нито един досега, който факт сам по себе си не значи нищо. Няма правило, че утвърдили се режисьори правят само добри филми, а неизвестните – само лоши. Любопитно е обаче кой е един от сценаристите. Това е Нийл Геймън. Само това име може да накара много хора да гледат филма. Е, поне мен ме накара. Но... само дето с неговото име започват и свършват хубавите неща във филма.
Петнадесетгодишната Хелена е самотно момиче, което живее през повечето време в каравана и не може да понася работата си в цирка на родителите си. Иска нормален живот, макар и да не е много сигурна какво точно разбира под “нормален”. Това става и повод да се скара за пореден път жестоко с майка си, която малко по-късно по време на представлението, припада и е приета в болница със сериозно заболяване. Не се акцентира върху болестта, както в много други филми и това е един от плюсовете на „Огледалната маска”, а на влиянието, което тя оказва върху Хелена и баща й. Циркът спира да пътува и тя и баща й се установяват при една леля, която меко казано е чалната, а бащата се разкъсва между любовта към съпругата, обичта към дъщеря си и задълженията към хората, които работят за него. Момичето смята, че е виновно за болестта на майка си заради думите, които й наговаря по време на скандала и, разкъсвана от вътрешни противоречия и чувство за вина, се вглъбява още повече в своето хоби - рисуването. Цялата й стая е облепена с рисунки, балконът, на който обича да се усамотява, също е изрисуван. Обича да рисува с черни бои или тебешир странни къщи, прозорци, пейзажи и преплетени линии, който не представляват конкретна фигура или образ, но са красиви сами по себе си. Една нощ Хелена се събужда от странен шум, излиза да провери какво става и... и попада в един умопомрачаващ свят, където всеки носи маска, с която изразява чувствата си, а лицата без маски предизвикват погнуса. Този свят е разделен на две части: едната - светла, а другата - тъмна и всяка е управлявана от царица. Хелена разбира че баланса на силите е нарушен, защото е изчезнал амулета на светлата царица, тя е заспала непробудно и сенките, изпратени от тъмната й съперница, настъпват неумолимо, за да обгърнат света в мрак. За да спаси светлото кралство Хелена се впуска да намери талисмана, който се оказва „огледалната маска”. Разбира, че тя е открадната от дъщерята на тъмната кралица, която има невероятна прилика с Хелена. Момичето с изненада открива, че прозорците в този абсурден свят са същите, които е изобразявала в рисунките си и през тях сега може да види своята стая. А тъмната принцесата е използвала маската, да се размени с Хелена, за да живее нейният живот.
Добре ли ви звучи?! Да! Е, на първо четене е така. От подобен сценарий би се получил доста добър фентъзи филм. Само дето визията на филма успява да го опропасти. Всичко е жълто-сиво, забулено в някаква мъгла, която прилича на смог, пейзажите са сюрреалистични и на моменти заприличват на картини на Ешер. Съществата, появяващи се вътре, адски трудно се поддават на описание, даже съм спирал за малко филма, за да видя малко по-добре „нещото” и да се помъча да открия в него нещо познато, да го оприлича поне на някакъв предмет, даже и не задължително на живо същество. При някои от героите липсва осева симетрия. През цялото време щъкат разни сфинксове с абсурдно малки крилца, оцветени във всички цветове на дъгата. А над вратовете им са прикачени по абсолютно неестествен начин човешки лица, но зад лицето някак липсва остатъка от главата. На моменти пейзажите са толкова ненормални и авангардни, че чак стават скучни. Първият инджиктипляктор за перфундация на чупентулейки, които се появява и заговаря, е интересен, дори и вторият, но когато целият филм е пълен само с подобни изродчета поне на мен ми става скучно и ми писва да гледам. Филмът оставя тягостно чувство за нищета и мизерия. Някак не можах да схвана идеята действието да се развива в някакъв запуснат квартал, а и лудата лелята да живее в огромна недовършена сграда, от която стърчат арматури. Циркът и представлението, което е изнесено в началото на филма, изглеждат гротескни, плашещи и отблъскващи. Изобщо няма нищо общо с цирковете, които си спомняте като малки, или като бляскавите изпълнения, които дават по телевизията обикновено около Нова година. Всъщност се оказва че всичко това е един сън. Всички хора които познава се появяват в него, са натоварени с нейните емоции, с нейните страхове и мечти. Бялата кралица е майка й, която е болна, ранена според нея от думите й. Тъмната е майка й такава каквато тя си я е представила когато са се скарали. Избягалата принцеса е неин негатив, това което Хелена е открила че не харесва в себе си, но му е дала воля и което според нея е причина хората които обича да страдат. И така на фона на свят изграден от рисунките й тя извървява своя път из лабиринта на своите страхове и надежди за да се пребори със самата себе си и да се научи да цени това което притежава и тези които я обичат. А и да разбере че не е чак толкова лошо да живееш под светлините на манежа. Моята лична оценка за филма 1 от 6 и то тази единичка е само заради идеята, която все пак прозираше под пластовете жълто, мъгла, ръжда, смог, бетон и всевъзможните крачещи и приказващи инджиктипляктори. Това е типичен пример как една добра идея може да бъде перфектно осакатена от визията.
Режисьора Дейвид Маккийн трудно ще го срещнете в гилдията... Просто защото той е един от водещите комикс художници в USA! Дейвид Маккийн от поне 15 години се е превърнал в легендарен художник, благодарение тандема си с Нийл Геймън (опляяя, сега стана ли ви ясно за сценариста ) в писането на графични романи. Най-нашумялата серия си остава "Пясъчния човек" художник Маккийн, писател Гейнман,като цитирания филм се явява част както от тази серия , така и част от серията за "Огледалата" която пък се пише само от
|
|||||||||||||||||||
Дейвид Маккийн и се рисува както от него, така и от популярната японска комикс художничка Йошикато Амано. Популярността на тази серия графични романи нареди името на Дейвид Маккийн в популярната елитарна Нюйоркска галерия "Вертиго",плод на което бе и издаването на албума "Вертиго вижън" който може да видите на сайта на Номо в галерия Dragon 1950 CD 2- Vertigo Vision. Разбира се самия Дейвид Маккийн неизменно присъства в годишните арт-алманаси "Спектрум", издаде и албум "Пясъчния човек" с 120 репродукции.