|
|
        
|
Кафето – живителната течност, без която началото на деня е немислим. Някога луксозна стока, вече превърнала се в социалната напитка, която сближава хората. “Да седнем на чашка кафе” е европейският вариант на американската фраза “Да отидем на кино”. Днес гледането на филми се е превърнало донякъде в навик – изпиваме сцените ту в самота, ту компанията на приятели, а понякога и като прелюдия към интимността. Не винаги филмът е специален. Напоследък мнозинството от холивудски продукции дори не се различават така съществено един от друг – както блудкавото еспресо сервирано в повечето заведения. За мен филмите на Гай Ричи носят онзи привкус на тръпчива робуста и са също така освежаващи, както дозата кофеин рано сутрин. Те винаги са динамични, тонизиращи мозъка и носят умерено добро настроение. Понякога са следобедно романтични, друг път – претъпкани с трескава енергия, която протича шоково по нервната система. Независимо колко се различават сюжетите във всеки негов филм, обаче, винаги се усеща онзи характерен аромат на талант. Гай Ричи е роден през 1968 г. в Хетфийлд, Обединеното кралство. Без да има специализирано образование в областта на седмото изкуство (или пък средно образование изобщо), той започва своята кариера в киното през 1995 г. като режисьор на музикални клипове и реклами. През същата година написва сценария и режисира двадесет минутния филм Тhe Hard Case, който представлява прелюдия към първия му пълнометражен филм “Две димящи дула”. С “Тhe Hard Case” Ричи привлича вниманието на инвеститори и през 1998 г. на големия екран във Великобритания се появява “Две димящите дула” (Lock, Stock and Two Smoking Barrels). Основната сюжетна линия е съсредоточена върху четирима приятели от Лондон, които залагат общите си спестявания на хазартните умения на Еди (Ник Моран). Грешна интуиция и измама обаче ги въвличат в дълг към престъпен порно-бос и необходимостта да намерят половин милион лири стерлинги за една седмица. Покрай опита на Бейкън (Джейсън Статъм), Том (Джейсън Флеминг), Сапуна (Декстър Флетчър) и Еди да се сдобият с въпросната сума, те се оказват замесени в поредица от несвързани събития. Интересите на няколко улични банди се преплитат, а наоколо се размахват както автоматични оръжия, така и две старинни пушки с огромна антикварна стойност. В “Две димящи дула” на екрана се появява един актьор, чиято игра подслажда гъстата смес от таланти. Така именно възприемам бившия професионален футболист Вини Джоунс – като захар във филмите на Ричи. Образът на професионален бияч и убиец не би трябвало да носи комичност, но смесицата между престъпник и родител се оказва подходяща рецепта за смях. Любящият баща Крис и странните му възпитателни методи са в откровен контраст с бруталната му професия, но в същото време хармонизират с един често срещан феномен на съвременното общество – самотният родител, който разпределя времето си между детето и кариерата. И въпреки, че героят носи етикета “лош” на челото си, в крайна сметка е единственият, който излиза печеливш от множеството обрати и моментни неудачи, връхлитащи персонажите във филма. Макар ролята да не поставя големи изисквания към актьора, лично аз бях впечатлена от силното присъствие на Вини Джоунс. С ролята на Бейкън в този филм изгрява звездата и на друг британски актьор, неизвестен до тогава – Джейсън Статъм. Това е дебютният му филм и макар да оценявам ролята като второстепенна, все пак тя представя Статъм в добра светлина. Бейкън е дребен лондонски мошеник, който купува и продава крадени вещи. Попадайки в неизгодното положение на длъжник, без много колебания той извършва и въоръжен грабеж. Като бивш търговец на черния пазар Статъм чудесно се вписва в персонажа и в криминалната атмосфера на филма. Присъствието му на екрана както винаги ми напомня на пълномаслено мляко – плътно, ненатрапчиво за сетивата, и едновременно с това придаващо нотка на елегантност на цялостната картина.
В същия стил и с не по-малко умение през 2000 г. Гай Ричи създава “Гепи”(Snatch) като сценарист и режисьор. Преплитащите се в цялостен образ сюжетни нишки, множеството образи на престъпници и абсурдността на ситуациите са вече някак познати, но филмът носи ударна доза адреналин и определено може да се използва за каталог на английски език с различни акценти (лондонски, ирландски, американски, руски, дори цигански). Почти по тарантиновски насилието блика от екрана, но в същото време е смекчено от тънък английски хумор и свежи диалози и монолози. В гонитбата за един огромен диамант и страничните големи и малки далавери се впускат един страстен комарджия, бивш агент на КГБ, американски борсов агент, чернокожи търговци на крадена стока (дразнещото клише на “смешните чернилки” е потушено от развръзката на тяхната съдба), организатори на незаконни боксови мачове и цигански катун. Лично аз бях изненадана да видя Брад Пит в ролята на цигански шампион по бокс, но за мен това си остава най-доброто му изпълнение до сега. Впечатление правят и силното актьорско присъствие на Алън Форд като ъндъграунд боса Тухлата и на Рейд Сербежиа в ролята на бившия руски шпионин. Големият успех на “Две димящи дула” явно кара Ричи отново да заложи на Вини Джоунс и на Джейсън Статъм. Този път на Статъм е поверена главна роля – тази на организатора на нелегални боксови мачове Турчина, през чийто поглед е представена и основната сюжетна линия. Обикновено считам изказаните на глас мисли на героя за недостиг в останалите изразните средства, но трябва да подчертая, че в “Гепи” басовият глас на Статъм само допринася за създаването на атмосферата. Сериозното лице и неподправеното лондонско произношение му дават възможност да изиграе достоверно ироничния и житейски обръгнал герой. А и той успява да носи контешките дрехи на своя герой, без да дразни зрителите с изкуствена игра. В съвсем друга сюжетна линия, но като противоположен образ, в “Гепи” е изградена ролята на Вини Джоунс – агресивен и безскрупулен наемник. Още с първата сцена на героя “Куршумения зъб” Тони, Ричи отново доказва, че криминалните прояви и хумора са съвместими. Абсурдното противоречие между открито насилие и добро възпитание е поднесено с финес и хумор както от сценариста, така и от актьора. Заплашителният монолог на Тони, подсилен от небрежно поставен на масата пистолет “Дезърт игъл” е резултат на актьорско майсторство, което онагледява изцяло улична житейска философия само в петминутен откъс. Като оставим настрана факта, че както в “Гепи”, така и в “Две димящи дула” ролите на Вини Джоунс са еднотипни, появата му на големия екран е свеж полъх в английското кино. Както и пример за блестящ кастинг.
Далеч по-сериозна роля Вини Джоунс изиграва във филма “Гаднярът”(Mean Machine), режисиран от Бари Сколник. Бих окачествила основната идея на сценария като позната и тривиална – “Спортът за един по-мирен свят”, ако не бях го гледала. Футболните запалянковци вероятно ще си спомнят “Лошата банда” Уимбълдън и скандалното поведение на Вини Джоунс на терена. Е, в “Гаднярът” Вини се завръща на футболният терен и е по-лош от всякога. Неговият герой, Дани Мийхам, е бивша футболна звезда, за която се говори, че е продала голям мач. След поредица от ПТП-та и побоища той попада в английски затвор, естествено пълен с агресивни престъпници и още по-агресивни надзиратели. По желание на директора на затвора Дани трябва да събере и тренира отбор от затворници, който да играе срещу този на надзирателите. В този филм Вини Джоунс поема главна роля, която поставя пред него доста голямо предизвикателство. Комедийните моменти се редуват със сцени на размисъл, сериозни разговори на философски теми и физическо насилие. Героят е поставен в различни ситуации, а за мен беше удоволствие да видя, че Вини се справя както при масови сцени или диалози, така и в онези моменти, когато е сам на екрана. Сцените на излишно задълбаната душевна дилема и последвалия катарзис на героя му, които според мен са прекалено продължителни, са донякъде смекчени от играта на Джоунс. Въпреки че “Гаднярът” е изпълнен с кръв и престъпни образи, филмът е донякъде ситуационна комедия, базираща се именно на въпросните криминално проявени герои. Незабравим е Смахнатия монах – в ролята Джейсън Статъм - масов убиец, от когото всички в затвора се страхуват. “Лудостта” му позволява безпроблемно да нарушава установените между затворниците норми на поведение. Както и да играе едновременно вратар и централен нападател по време на мача, без капитанът да смее да му направи забележка за изоставянето на вратата. В “Гаднярът” ролята на Статъм е твърде епизодична, за да бъде оценявана като значима за кариерата му. Все пак е радваща промяна да го видим като недоказано луд. Накратко, Статъм демонстрира почти едновременно смешно тикосани движения и тренировки на източни бойни изкуства. В следващите години Статъм участва в поредица от второстепенни и главни роли в различни продукции. От гледна точка на ефирното време и бокс-офис класацията, за най-голям успех би трябвало да се счита главната му роля в екшъна “Транспортер”(нямаше начин да не изкарат и “Транспортер 2”), но лично за мен неговата най-пълноценна роля е тази на Джейк в “Револвер”. Филмът с режисьор и сценарист Гай Ричи излезе на големия екран през 2005 г. Героят на Статъм тук отново е човек с психични отклонения, но в ролята няма никакъв комедиен елемент. Джейк е комарджия, който току-що е излязъл от затвора и търси отмъщение. Негов противник е престъпния бос Мача, изигран умело от Рей Лиота. Сценарият на “Револвер” дава възможност на Джейсън Статъм да разгърне изцяло актьорския си талант, както в сцени на силно вътрешно напрежение, така и в моменти на шизофренични пристъпи. Целият сюжет е изграден като огромна шахматна партия, в която рокадите са изненадващи не само за зрителите, но и за персонажите във филма. Голям принос към носещия се от филма полъх на лудост имат и работата на оператора и на музикалния редактор.
|
|||||||||||||||||||
И макар “Револвер” да е изключително въздействащ филм, за мен комбинацията от Гай Ричи, Вини Джоунс и Джейсън Статъм е равнозначна на силно подсладено кафе допълнено с мляко – точно както го предпочитам. Как вие пиете кафето си, е въпрос на вкус.
