|
|
        
|
“Фантастика” е едно разтегливо и широкообхватно понятие, което е събрало под шапката си десетки течения и поджанрове. Като започнем от класическата “космическата опера”, преминем през “военната фантастика”, “постапокалипсиса” и “киберпънка”, та чак до “пътешествията във времето”. Затова може би е толкова трудно да се назове едно име, което да се нареди сред любимите автори и любимите книги на почитателите на толкова различни течения. Но Дан Симънс е именно такова име. Рядкост е да срещнете фен на фантастиката, който да не е чел емблематичната четирилогия за планетата Хиперион, чиято пилотна книга е избрана за символ на цяло десетилетие във фантастиката, а именно деветдесетте години на 20 век. Вниманието на Симънс към героите, способността му да твори неповторима атмосфера, да предлага нов и коренно различен трактат на познати идеи, лекият му и четивен, но и удивително поетичен стил, умението му да разказва истории и да се заиграва с въображението читателя, майсторството, с което смесва жанрове и способността да влиза в „кожата” на други автори, без това да звучи като плагиатство, а по-скоро като реверанс към тяхното творчество, и не на последно място, способността да се уповава на класическата литература по един неповторим начин кара читателите му почти да го боготворят, и със жажда да очакват следващото произведение, което ще излезе със запазената марка „Симънс: научна фантастика”. Авторът на именития „Хиперион” е роден в градчето Пеория, щат Илинойс през 1948 година. Филолог по образование, Симънс защитава бакалавърската си степен по английски език през 1970 в „Wabash College”, където през последната година от следването си бива удостоен с наградата “Фи Бета Капа” за литературно и журналистическо майсторство, а година по-късно завършва и магистратура във филиала на Вашингтонския университет в Сейнт Луис. Бъдещият писател посвещава следващите 18 години от живота си на задачата да предаде любовта си към литературата и словото на младите като преподавател в основно училище – 2 години в Мисури, 2 години в Бъфало, а след това – 14 години в Колорадо.
Последните си преподавателски години Дан Симънс прекарва като съавтор, координатор и лектор по програмата ”APEX” за особено надарени деца, която се провежда в 19 основни училища в страната и в която са били обучавани над 15 000 потенциални таланти. Дори след като започва кариерата си на професионален писател, Симънс не се отказва от преподавателското поприще. Той обича да посещава гимназиални писателски курсове и неколкократно е водил лекции в литературната програма за възрастни към „New Hampshire's Odyssey”. Дори обмисля организирането на собствен филиал на „Writers' Workshop”, наречен на имението му „Windwalker”. От 1987 година насам Дан Симънс живее и работи в щата Колорадо със съпругата си Карън, дъщеря си Джейн и ирландския сетер Фърги – в градчето, в което е преподавал 14 години. По-голямата част литературното си творчество Симънс е сътворил във Windwalker – високопланинското си имение на южната граница на Националният парк Йелоустоун. Осем метрова скулптура на Шрайкът, подарък от бившият му ученик и приятел Клей Ричсън, охранява покоя на имението. Първата публикация на Симънс, разказът “Река Стикс тече нагоре” (The River Styx Runs Upstream) излиза в списание “Twilight Zone Magazine” на 15.02.1982 г., в деня, в който се ражда дъщеря му. Последвана е от още няколко разказа и повести, публикувани в “Omni” или “Isaac Asimov's SF Magazine”, включително и повестта “Carrion Comfort” през 1983 г. Първият си роман обаче Симънс публикува през 1985 година – това е “Песента на Кали” („Song of Kali”), който моментално му донася Световна награда за фентъзи като признание за литературните му умения (изобщо, това е единственият досега случай, в който дебютен роман печели наградата).
Официално кариерата си на професионален писател Симънс започва две години по-късно през 1987 г. През 1989 година на бял свят излизат две негови книги, “Гравитационни фази” („Phases of Gravity”) и “Carrion Comfort” – повестта от ‘83 вече е преработена във внушителен роман, който печели наградите “Брам Стокър”, “Локус” и “Награда на Британската фентъзи асоциация” (издаден у нас под името “Лешояди” от ИК “Квазар”, в поредицата “Магически кристал”, №3, 2002 г.). Романът е написан в стил “хорър”, в който Стивън Кинг, Дийн Кунц, Клайв Баркър и Ан Райс доминират. Както би следвало да се очаква, Симънс се представя блестящо в тази си светлина. Романът разказва историите на трима енергийни вампири, хранещи се и поддържащи безсмъртието си с болката на своите жертви. Паралелно с тях в сюжета се вплитат историите на техните жертви от миналото, които са посветили живота си на единствената цел да ги унищожат. С великолепното си умение за пресъздаване на атмосфера и поддържане на напрежение, Симънс представя сблъсъка на две безсмъртни жени и машинациите на всяка една от тях за постигане на световно господство, в които всички ние – обикновените хора – сме само добитък за заколение. Но 1989 г. е емблематична, както за Симънс, така и научната фантастика.
Когато в „Бантам” пристига внушителен по обема си ръкопис на книга, която е научна фантастика, издателите са разколебани. Все пак Симънс се ползва с популярност в друга сфера, тази на хорър романа. И така ръкописът е разделен на две части, първата от които се публикува, а втората остава да чака развоя на събитията. И резултатите не закъсняват и са меко казано зашеметяващи. “Хиперион” (ИК “Бард”, “Избрана световна фантастика”, №20) разтърсва общността на почитателите на научната фантастика по целия свят, заслужено печели наградите за фантастика Хюго и Локус (между другото печели и Японската награда Хюго за най-добър роман) и е финалист за Британските награди за фантастика. Излязлата на следващата година втора част на ръкописа, “Падането на Хиперион” (ИК “Бард”, “Избрана световна фантастика”, №23) печели наградите “Локус”, “Британските награди за фантастика” и е номинирана за “Хюго” и “Небюла”. Дилогията е уникална смесица от идеи и жанрове, един неповторим поглед към вълшебния и зловещ свят на нашето собствено “утре”, в който два клона на човешкия род са се вкопчили в смъртоносен сблъсък, дирижиран някъде от още по-далечното бъдеще. Реално погледнато, книгата не блести с идеите си. При Симънс няма някакви нови, уникални или разтърсващи идеи, но това изобщо не му пречи да е един от най-добрите автори на научна фантастика днес. Изкуствени интелекти и киберпространство – познато. Телепортация – отдавна измислено. Архитектурни артифакти, принадлежали на загадъчна цивилизация – какво ново? Пътуване във времето – за кой ли път вече? Зъл бог – о, за Бога! Но, силата на Симънс е в дарбата му да разказва. Той просто хваща една идея, поглежда я от различен ъгъл, разказва я по един уникален и безкрайно увлекателен начин, провокиращ мисленето, и ето ти нещо, което обира световните награди. Всеки знае легендата от старият завет за Исаак, на когото Господ заповядва да принесе в жертва сина си, за да го изпита дали му се подчинява. И когато Йехова вижда, че човекът му е предан и му вярва безрезервно, той го спира – така Бог изпитва своя раб, и решава дали той е достоен да му се кланя. Но Симънс поглежда тази легенда от друг ъгъл. Ами ако не Бог изпитва човека, а човека изпитва бог!?Ако иска да види колко е зъл този бог, дали ще поиска детето му и така да реши дали да е негов бог или не?! Еретична мисъл, нали?! Но и адски интересна.
Забележително е друго – трактовката на старите идеи, тяхното съчетание и приложение в създаването на един великолепен свят с уникална атмосфера. Начинът, по който телепортацията може да бъде прилагана по време на военни действия, например. Изкуствени интелекти, обособени в своя “държава” със своите политически формации и съперничещи си фракции. Гробниците на времето, които са дошли от бъдещето и се движат НАЗАД към миналото. Самата “Хиперион” се откроява на фона на всичко четено до сега със своята структура. В първа част от дилогията седем души са изпратени на поклонение на далечната планета Хиперион, където в Гробниците на времето живее Шрайка – Господарят на Болката. Някои го смятат за чудовище, други за демон, трети – за бог. Никой от шестимата не е член на Култа на Шрайк, но миналото на седмината по някакъв начин е свързана с планетата и нейният смъртоносен господар. Нещо повече, смята се, че тези седем души са в състояние да повлияят по някакъв начин на развитието на войната, която заплашва да донесе на човешкия род пълно унищожение. И така, седмината решават да разкажат един на друг историите си по пътя към Гробниците на времето и да намерят свързващата нишка – онова, което може би ще им донесе спасение пред лицето на бога на болката. Хиперион представлява разказите на шестима от поклонниците. Всеки един от тези разкази е написан в различен литературен жанр и е подчинен на условностите му: житие, военен роман, готически роман, криминале киберпънк, любовна драма (всъщност “Разказът на учения” е може би най-красивата и най-трагична любовна история, която съм чел) и исторически роман. По своята структура книгата напомня на мозайка, на пъзел, който читателя трябва сам да подреди, за да открие запленяващата картина на света, която се разкрива пред него и на която ще се развият събитията в “Падането на Хиперион” е последвано от още осем романа за период от шест години, повечето от които в жанровете “психотрилър”, “хорър” и мека фантастика – фантастика, чийто идеи са основани на неточни науки – психология, философия, теология и т.н. Например към този жанр се причисляват и излязлата през 1992 г. “The Hollow Man”, издаден у нас под заглавието “Кухият човек” от библиотека “Галактика”, №120. След това, през 1996 г. излиза първият роман от “втората дилогия” на Хиперионския цикъл – “Ендимион” (ИК “Бард”, “Избрана световна фантастика”, №35). Първоначално мненията на критици и читатели са скептични. Романът не може да достигне по сила и замисъл предшествениците си. Но когато години по-късно излиза “Тримуфът на Ендимион” (ИК “Бард”, “Избрана световна фантастика”, №53), той се оказва достоен завършек на поредицата. Романът отново печели награда “Локус” и е номиниран за “Хюго”. Дълго време Симънс сякаш лежи на стари лаври, и макар следващите му романи да са добри, те не могат да задоволят жаждата на феновете на фантастиката за нещо от запазената марка “Симънс” – най-вече, защото не са твърда фантастика.
През 2003 г. обаче излиза романът “Илион” (ИК “Бард”, “Избрана световна фантастика”, №115), който е чакан от читателите с голям интерес, тъй като в него Симънс се връща фантастиката и мнозина се питат дали той ще се доближи до качеството на сагата „Хиперион”, или ще бъде едно разочарование. До голяма степен „Илион” оправдава надеждите, възлагани на Симънс и доказва, че той не се е изчерпал. Романът печели наградата на списание “Локус” и е номиниран за “Хюго”, а феновете тръпнат в очакване на развръзката в продължението на “Илион” – “Олимп”. Книгата ни разкрива постапокалиптична картина от бъдещето на планетата Земя, в която малобройните класически човеци, загубили жажда за знания и авантюри, са оставени на грижите на компютъризирана система. Далечният край на Слънчевата система е населяван от биороботи, изградили на луните на Юпитер своя цивилизация. Някъде във времето и пространството се води отново Троянската война, но с коренно различни правила. Боговете от гръцката митология живеят на планината Олимп на Марс, а нейде из изоставените артифакти на изчезналите постчовеци се спотайва злокобно създание... Още с излизането на “Илион” читателите започват да сравняват книгата с вече утвърдилият се “Хиперион”. Романът притежава много от положителните черти на знаменитите си предходници – същият брилянтен стил на Симънс, типичната за него мрачна и тайнствена атмосфера, няколко много добре заплетени сюжетни линии, епичност и размах на самия свят, които гарантират незабравими часове с книгата. Отново не присъстват революционни идеи за фантастиката, а се експлоатират повечето от похватите, използвани в Хиперион. Алтернативното развитие на Троянската война в сюжета на книгата е майсторски представено и различните ситуации „какво би станало, ако” са крайно интересни и на моменти доста забавни, особено пък за почитатели на класическата „Илиада”.
Хуморът на Симънс е все така свеж, цитати от рода на „Ахил – безкрайно по-красив Арнолд Шварценегер” все още ме карат да се подсмихвам. За съжаление, книгата на места, малко или много, напомня на ”Хиперион”, което не е болка за умиране, но все пак дразни и можеше да се търси малко по-голямо разнообразие. Наистина, доста автори си имат приоритет на писане по дадени теми, но от Симънс просто се очаква повече – все пак оглавява повечето класации за най-добър съвременен автор на фантастика. Продължението на “Илион”, “Олимп” (ИК “Бард”, “Избрана световна фантастика”, №121), излезе по-миналата година и макар да оформи завършена дилогия, Симънс си остави пространство за маневриране. Нищо чудно дилогията да последва съдбата на Хиперион – след някоя и друга година историята да получи своето продължение. Сюжетната линия на „Олимп” продължава точно от там, където свършва ”Илион” – войната между хора и богове кипи с пълна сила, Харман търси отговори на много от въпросите, засегнати в първата част, а моравеките – своето място в зараждащия се сблъсък, докато няколко митични създания ще подновят отдавна започнал конфликт, който ще реши съдбата на самата вселена. На фона на ”Илион”, която макар и отстъпваща на Хиперионите, има своите достойнства, ”Олимп” определено е крачка назад. Вижда се как авторът не е успял да намери правилния път за развитието на започнатите сюжетни линии в първата книга и през по-голямата част от романа действието е тегаво и не се случва нищо интересно, а загадките от „Илион” получават доста повърхностни отговори или пък изобщо не получават такива. На едни от най-интересните образи – Тихият, Просперо, Сетебос, Сикоракса, Ариел и прочие – не е обърнато подобаващо внимание, а някои идеи са толкова безотговорно претупани, че след като човек прочете книгата остава с усещането, че няколко късчета от мозайката липсват. Ако автор не беше Симънс, бих казал, че това е една много прилична фантастика, но точно защото автор е той, както и заради добрата първа част, „Олимп” определено е разочарование. “Кухият човек” е много различна книга от всичко, което е издавано на български на Симънс. Това е книга за пътешествието през най-мрачните кътчета на човешката душа. Книга за злото, което се крие във всеки един човек, злото облечено в дрехите на съвсем нормални на външен вид хора – такива, които, ако попаднат в съда, ще бъдат обявени от журито за невинни. Това е книга за любовта, за отчаянието и за надеждата. За падението, за ада, който човек сам си сътворява и за преоткриването на нищожните неща, които са важни и които оставят най-ярката следа в книгата на спомените ни. Но, това е и книга на надеждата и не на последно място фантастична книга. Берман е математик телепат, който е осъден от дарбата си да чува мислите на всички хора и никога да не остава сам със своите собствени. Единственият спокоен пристан от бурята човешки емоции е умът на неговата любима Гейл, също телепат, но притежаваща способността да изгражда щит срещу мислите на околните. Двамата се влюбват на едно парти и откриват, че способността им ги дарява с уединение, че единствено когато са двамата, са “цели” хора, и че не могат да живеят един без друг. Книгата започва години след тяхното запознанство и със смъртта на Гейл, която умира от рак. Берман дочаква края й на брега на океана, предавайки й усещането от докосването на първите лъчи на изгряващото слънце. И когато тя умира, щитът пада и той бива залят отново от бурята на човешките мисли. Оттук започва и неговото пътешествие през помийната яма на човешкото съзнание, през неговото собствено падение, през неговият персонален ад на земята, за да стигне до своето изкупление и пътя към надеждата. За да се преплете съдбата му с тази на едно дете родено с ужасяващи малформации, сляпо и глухо, чиито мозък е tabula rasa. Това е и книга за математиката. Тази точна наука никога не е била сред любимите ми предмети, но „Кухият човек” успя да ме накара да видя колко е красива всъщност тя, освен че е и универсалният език на вселената. Тук става въпрос за математическата обосновка на теорията за безкрайният брой вселени и за още една теория, теорията за холограмният принцип на запис на информацията във вселената, и за това дали мозъкът действа на същият принцип.
Струва ви се, че няма как да се съчетаят в едно математика, холограмна теория, телепати, любовна история и едно умствено неразвито дете?! Или че ако може, то ще се получи нещо слабо, да не кажем ужасно?! Е, доверете се на Симънс. Началото ще ви просълзи. Сцени в книгата ще ви трогнат, ужасят, отвратят или натъжат. Аз специално се просълзих и накрая. Безспорно Симънс е едно от най-хубавите неща, които са се случвали на жанра фантастика за последните двадесет години. Да се надяваме, че и занапред ще продължи да ни радва с качествена „твърда” фантастика. А за екранизация по негова книга не смея и да си помисля. Едновременно ми се иска да видя „Хиперион” на големият екран, но заедно с това си представям как книгата ще бъде ужасяващо орязана и принизена от холивудските сценаристи, за да бъде разбираема за малоумната американска публика и за да се вписва в клишетата на американската киноиндустрия. Затова по-добре само да си го четем Дан. И до нови срещи с този безспорен майстор на перото.
Това име е способно да предизвика във всеки почитател на твърдата фантастика трепет и уважение. И аз не правя изключение. Симънс с неговият "Хиперион" е единственият значим автор на фантастика, който се е появил след "победата на демокрацията" в световен мащаб! Нужно ли е да уточнявам, че това е лично мнение?...
Сагата за Хиперион е епос, който ще остане в историята на научната фантастика като най-добрата книга поне на две десетилетия! Някои казват, че идеите му не били съвсем оригинални. ще си позволя да се съглася с тях... макар и с особено мнение. В края на краищата, Шекспир също не е бил автор на идеята и сюжета на повечето си произведения! Живеем във време, когато оригиналните и нови идея не се прескачат като агънца напролет... Но не по-малко ценно е умението да подредиш мозайката от съществуващо идейно богатство... и да сътвориш от крайно ограничените 26 букви на английската азбука едно неограничено по фантастичните си простори произведение. Книгата е невероятна. И аз открих в нея неща, които за мен бяха съвършено нови. Донякъде ми напомни (само като светоусещане) „Краят на вечността” на Азимов. И там миналото и бъдещето се бяха устремили едно към друго... за да се сблъскат в битка за оцеляване... всяко по своят път... и всяко по различен начин. С огромно съжаление обаче, трябва да отбележа, че Симънс все още живее и твори в сянката на тази своя епопея. И за него е много по-вярно, че е автор на една книга (реплика, казана за Франк Хърбърт и „Дюн”), защото за разлика от Хърбърт той все още няма своят "Експериментът Досейди"! Разбира се, далеч съм от мисълта да отричам всичко останало, което е написал Дан Симънс! Той е добър автор, без всякакво съмнение... но музата му определено е емигрирала на друга планета, а той още не е успял да си примами друга. Известни надежди ми вдъхна „Илион”, но в крайна сметка единствената печалба от тази книга ми остана решението да си препрочета Пруст, и приятното усещане да позная в лицето на Симънс още един човек, който е чел „Елегантната вселена” на Брайън Грийн. Ще ми се да направя още една аналогия, която предполагам, че мнозина ще намерят за спорна, но която ми се натрапва отново и отново. „Матрицата” Братя Уашовски... Потресаващ филм.... Първият, разбира се ! Сякаш някой е отишъл при тях и им е сервирал всичко наготово...идеята...изразните средства... подхода. След което ги е оставил да се оправят както могат! И продълженията показаха колко могат. Точно такова беше усещането ми, когато четох „Олимп” Но надеждата винаги остава! Надеждата, че Дан Симънс ще извърви своят път, своето завръщане към изворите и ще успее да опровергае тезата на своите критици, че вече е изпял своята лебедова песен! Че неговият принос към научната фантастика (толкова непопулярен жанр напоследък) не принадлежи изцяло към миналото.
Други материали свързани с автора:
|
|||||||||||||||||||||||||||||||
